Хиро си проби път сред тълпата разтревожени дългокраки момичета край подиума и започна да опипва стената. Пръстите му бързо откриха парче як канап, боядисано в същия цвят. В стената се отвори тясна вратичка. Момичетата се втурнаха към нея, а Стеф се опря на сцената, за да запази равновесие.
- Хайде, Стеф чан - махна й Хиро, придържайки вратичката отворена. - Влизай тук, защото имаме полицейска проверка. - Избърса потта от челото си и притеснено добави: - По-бързо, моля те! - Под мишницата си стискаше някакви папки.
Стеф колебливо погледна към черната дупка.
- Не може ли да остана тук?
Беше сигурна, че ако разполага с достатъчно време, ще успее да убеди Ямамото да й даде телефона на Анабел.
- Ако останеш тук, полицията ще те арестува за нелегална работа и ще бъдеш депортирана!
Това беше вярно.
- Всички момичета ли ще се скрият там?
- Разбира се. Защо питаш?
- Ами за да има с кого да си говоря... Да се опознаем. Всъщност това няма значение.
Пое надолу с протегнати ръце. В главата й се появи ново предположение: Анабел се е преместила в друг клуб, където е била заловена и депортирана от полицията. Това даваше отговор на въпроса със зарязаните дрехи и обясняваше мълчанието й в интернет. Имала е други неща на главата си.
Е, добре. Депортирането със сигурност не е приятно, но беше обяснение. Едно логично обяснение за изчезването на Анабел.
На светлината отгоре се виждаше метален под, обсипан със ситни точици, наподобяващи оризови зърна. Тя сграбчи студения железен парапет около спираловидните стълби, които чезнеха в мрака. Отдолу долиташе звучно потракване на токчета, което бързо заглъхваше.
Стеф беше последното момиче в странния тунел и Хиро побърза да затвори вратата след нея. Обгърна я непрогледен мрак. После в дъното на стълбите потрепна слаба жълтеникава светлина и тя тръгна към нея.
Металните стъпала свършиха няколко метра по-надолу и Стеф най-после стъпи на бетона. Грапавината му се усети през тънките подметки на ботушите й. Пет момичета се бяха облегнали на някаква двойна врата, най-вероятно на аварийния изход. Шестото стоеше малко встрани от тях със запалка в ръка. Беше онова, което седеше срещу нея на масата.
- Никога досега не сме били обект на полицейски хайки - подхвърли й тя. - Явно Мама е изгубила контактите си с якудза. Това ли е първият ти клуб?
- На изпитателен срок съм - кимна Стеф.
Питаше се кое от момичетата да попита за Анабел. Единствено това със запалката изглеждаше дружелюбно настроено към нея. Останалите я гледаха така, сякаш им беше взела хляба. Което вероятно щеше да бъде вярно, особено ако започнеше да печели клиенти.
- Аз съм Дженифър - протегна й пухкава ръка момичето със запалката.
Стеф я стисна, обръщайки внимание на тънката като косъм златна верижка, която помръдна на китката й. Акцентът на Дженифър беше американски. Имаше широко и красиво лице, оградено от дълги златисти къдрици.
- Здравей, аз съм Стеф.
- Стефани. Какво хубаво име. Не се тревожи, тук сме на сигурно място.
- Не става въпрос за мен, а за една моя приятелка, която е работила тук, но може би са я депортирали. Казва се Анабел.
- Това име ми е познато - замислено рече Дженифър, извърна се към останалите компаньонки и подвикна: - Момичета, Анабел?
От аварийната врата се отлепи фигурата на чернокосата с татуировката, която вече беше говорила със Стеф.
- Защо тя иска да знае?
- Тя си има име! - хладно отвърна Стеф. - А за твоя информация ще добавя, че Анабел ми е приятелка. Имахме уговорка да се срещнем тук, но когато пристигнах, нея я нямаше. Не е оставила нито адрес, нито телефон - не е типично за нея. Няма да се успокоя, докато не я открия.
- Явно четеш твърде много вестникарски истории - поклати глава брюнетката. - Анабел е добре. Тук момичетата знаят как да се грижат за себе си.
- Познаваш ли я?
- Тя напусна отдавна. А ти по-скоро би трябвало да се тревожиш за себе си, защото Мама едва ли ще остави на работа човек, който не знае какво прави.
- Знаеш ли къде е отишла? В кой клуб работи, къде живее?
- Не поддържам връзки с крадли на клиенти! - хладно отвърна брюнетката.
- Внимавай какво говориш за приятелката ми!
- Чувствам се длъжна да ти кажа нещо, Стефани - тактично се намеси Дженифър и сложи ръка на рамото й. - Не бива да се разголваш пред клиентите, особено ако възнамеряваш да поддържаш по-дълги контакти с тях.
- Защо?
- Защото някак си прогонваш тайнството и това води до загуба на интерес.
- О, имаш предвид господин Ямамото. Но той знае телефона на Анабел и обеща да ми го каже, ако ме опознае по-добре. Дано не съм изгърмяла патроните си.
- Не й давай съвети - обади се татуираната. - Да се оправя сама. Ако се издъни, ще имаме едно момиче по-малко. И без това няма клиенти за всички.
Две от останалите момичета одобрително кимнаха.
- Дай да не се заяждаме, Частити - намеси се Дженифър. - Те не са наши клиенти, а на клуба.
- Тя защо не си доведе свои? - възрази Частити.
- Защото съм тук едва от един час! - сопна се Стеф. - Откъде да ги изровя тези клиенти, от въздуха ли? Това е първата ми вечер. Но както и да е. Сега мисля за друго. - Обърна се към другите две момичета и попита: - А вие? Знаете ли къде е Анабел?
Те едновременно поклатиха глави и отместиха погледи.
- Не разбирам защо Мама те е наела, след като нямаш свои клиенти - обади се Частити, облягайки се обратно на вратата. Имаше класическо красиво лице, с големи сини очи, чиста кожа и високо чело. - И без това ни е достатъчно трудно.
- Всичко ще се оправи - успокоително подхвърли Дженифър и затвори капачето на запалката.
Всички се смълчаха. Отгоре долитаха мъжки гласове.
- Не се безпокой - прошепна Дженифър. - Тя просто не обича конкуренцията. Разкажи ми нещо за себе си. Защо реши да дойдеш в Токио?
- Какво става горе?
- Обикновена полицейска акция. Но Мама ще се оправи. Преди да се усетиш, отново ще сме на масата.
- Кога?
- Скоро - отвърна Дженифър. Гласовете над главите им заглъхнаха. - Но докато ченгетата са тук, трябва да се крием. Никоя от нас няма работна виза. Същото е положението и в останалите клубове в „Ропонги“. В началото и мен ме беше страх...
- Аз не се страхувам.
- Е, аз се страхувах, особено първия път. Бях сигурна, че ще ме хванат и ще ме депортират. Но след това... Странно е, но човек свиква с всичко.
- Но нали все пак депортират момичета?
- Едва ли. Щяхме да чуем, ако са го правили. В „Ропонги“ всичко се знае.
- Значи никоя не е била депортирана напоследък?
Дженифър поклати глава.
Над главите им нещо изщрака и се появи светлина.
- Можете да се връщате, момичета - изсъска Хиро, надвесил се над стълбището.
Към три след полунощ клубът се готвеше да затвори, а Стеф беше пияна. Много пияна. Съдържателката се беше справила с полицейската хайка толкова майсторски, че клиентите около масата изобщо не забелязаха внезапното изчезване на момичетата. Малко след завръщането им купонът вече се вихреше с пълна сила. Уискито се лееше като река, а шотовете текила повишаваха духа и настроението.
Няколко пъти Стеф, Дженифър и още едно момиче на име Хелена ставаха да танцуват с клиентите, изпълнявайки указанията на Мама, която твърдеше, че „клиентите ожадняват от танците".
Стеф правеше всичко възможно да бъде в тон с останалите и кършеше снага в прегръдките на господин Ямамото, но въпреки многобройните й опити той категорично отказа да говори за Анабел. В един момент започна да се дразни и Стеф благоразумно реши да не настоява повече. И без това скоро щеше да се срещне с Джулия.
Когато парчето свърши, Стеф вдигна ръце да аплодира музикантите и изведнъж усети хлад. Роклята й се беше разпорила, точно под мишницата. Мама едва ли щеше да бъде доволна.
Възползвайки се от поднасянето на сметката, тя стана и се насочи към тоалетната. В един момент се спъна и за малко не се строполи на пода. Ръкавът й се доразпра и увисна на няколко конеца, стърчащи от раменната подплънка. Кратък поглед в огледалото на тоалетната я увери, че веждите й отдавна нямат нищо общо със стила „Лиз Тейлър“, а приличат по-скоро на разорана и кална нива. От червилото й беше останала само една тънка линия по ръба на устните. Казано накратко, изглеждаше ужасно и отдалеч личеше, че е пияна. В този вид едва ли беше уместно да се изправи срещу приятелката си и да я попита защо се държи като дрогирана.
Малко след като клиентите напуснаха заведението, Хиро я повика на бара.
- Мама не е доволна, Стеф чан.
- О, така ли?
- Тази вечер ти не беше добра компаньонка.
- Но... Те си прекараха много добре.
Беше сигурна, че мъжете на масата се бяха забавлявали. Е, един-два пъти се наложи да й правят забележка, че чашите им са празни и тя не им пали цигарите. Но това все пак беше първата й нощ.
- Добрите компаньонки допълват чашите и се грижат за клиентите, Стеф чан. Но ти само пиеше и вдигаше шум...
- Нали клиентите искат точно това? - Стеф беше прекалено объркана, за да се ядоса. - Момичета, с които да се веселят? Като нас!
- Ти си тук да се грижиш за клиентите, а не да се веселиш с тях. Мама няма работа за момичета като теб. Съжалявам, но ако утре вечер нямаш дохан, пробният период ще приключи.
- Утре вечер?! Но това е... Това е невъзможно. Мама каза до събота. Моля те, Хиро! Пробният ми период беше до събота!
- Утре вечер, Стеф чан - поклати глава управителят. -Ако спечелиш дохан, Мама ще те остави на работа. Но ако не доведеш клиент, който да те покани на вечеря, няма смисъл да идваш повече в клуба. - Погледът му се спря на разпрания ръкав. - А това го заший. Роклята е една от любимите на Мама.
Стеф премигна и усети, че я обзема отчаяние. Зашиването на роклята беше последният й проблем. Как, по дяволите, ще намери мъж, който да я покани на вечеря, а след това и да я придружи в „Синатра“? Надеждата, че ще спечели хиляди на това място, изведнъж й се стори абсурдна. В момента не разполагаше дори с парите за доплащане на наема.
Тя се обърна и тръгна към стаята за преобличане. Беше толкова замаяна, че за малко не се строполи при опита да се освободи от проклетата рокля. Дженифър вече си беше тръгнала, а останалите момичета я отбягваха. Стеф мълчаливо се преоблече, взе роклята и излезе на улицата. Беше крайно време да си поговори с Джулия.