39. Мама

- Не се срамувай, Джордж сан. Влез.

Мама бе облечена в домашния си халат, когато отвори входната врата, и Джордж се поколеба на прага. Този път се беше сетил да събуе обувките си.

- Надявам се, че нямаш нищо против. Трябва да се приготвя за работа. - Мама тръгна тежко по коридора и изчезна в спалнята. - Извървяхме дълъг път заедно, нали? Вече сме добри приятели.

Джордж я последва, но спря на вратата на стаята, изчервен от притеснение.

- Ще ви изчакам... ъъъ... Къде да ви изчакам?

- Не, не, ела.

Мама стоеше с гръб към него и ровеше из дрехите си в елегантния гардероб от полирано дърво. Вратите му бяха украсени с порцеланови панели, върху които се виждаха красиви силуети на листа и клони.

Гардеробът изглеждаше странно в иначе семплия апартамент на Мама - като някоя реликва от стари, по-заможни времена, - но определено отговаряше на изяществото на облеклата в него. Пищни корсажи от червено и синьо кадифе, ефирни вечерни тоалети с бухнали ръкави и безброй изискани черни рокли висяха редом със скъпи кожи, кашмирени шалове и ушити по поръчка вълнени палта. Под тях се издигаше огромна купчина обувки. Повечето бяха червени с високи токове.

- Справяме се добре, нали, Джордж сан? Сигурно си събрал почти цялата необходима информация.

- Може би, но... - Джордж влезе предпазливо в спалнята. - Чувствам, че... Книгата се нуждае от повече. Повече от вас самата. Не ме напуска усещането, че криете нещо. Някаква тайна. Читателят трябва да вникне вътре във вас. В душата ви. Искам да знам всичко.

Масичката до прозореца беше отрупана с лекарства - бели пластмасови шишенца, надписани на японски, и блистери с хапчета, завързани с черни ластичета.

- Седни. - Мама му посочи възглавницата на застлания под и Джордж коленичи непохватно върху нея. Тя мърмореше под носа си, докато разглеждаше роклите в гардероба: -Не, твърде е удобна. Не, нуждае се от поправка. Днес ми се носи червено. Червено, червено, червено... - Движенията й бяха бавни и внимателни, сякаш всяко изпъване на мускулите й причиняваше болка. - Ще проведем интервюто тук, докато се обличам. Предполагам, че нямаш търпение да започнем.

- Ще ми помогнете ли? - попита я Джордж. - Налага се да поговорим много открито. Не само за кариерата ви, но... Има и нещо друго, нали? Нещо, което криете от мен.

- Така ли мислиш?

- Аз съм журналист. Усещам кога хората премълчават фактите.

- Днес съм по-добре - заяви Мама, все едно не го бе чула. - Трябваше ми почивка, нищо повече. Дадоха ми нови лекарства, които доста ми помагат. Намаляват отока. Много по-силни са. Ще мога да продължа да работя. Миналата седмица си мислех, че всичко е приключило. Пенсия. - Тя извади дълга червена рокля от гардероба и я закачи на вратата. - Така. Бяхме стигнали до майка ми и баща ми, нали?

-Да, но...

- Достатъчно ли материал събра за тях?

- Да. Смятах...

- Добре. Тогава ще ти разкажа какво е да работиш в японски бардак.

Джордж видимо се смути, когато Мама съблече халата си и го пусна на земята. Под него се разкри бельо в прасковен цвят. Върху болезнено тънките й крака и под прозрачната кожа на гръдния й кош изпъкваха сини вени. Всеки път когато си поемаше въздух, кожата на гърдите й изглеждаше така, сякаш ще се скъса от натиска. Тя навлече роклята.

- Да, нека започнем с това - съгласи се Джордж и сведе очи към пода.

- След като затвориха „кафенетата без бельо“, много момичета останаха без работа. Онези от нас, които не искаха да се омъжат, нямаха друг избор, освен да се върнат в нощните клубове. - Мама изпъна роклята по слабото си тяло. - Дотогава не бях спала с клиенти за пари, не и директно, но след като няколко години бях използвала тялото си, нямаше причина да не се съглася. Работата в снека ми се струваше тежка и нископлатена.

Човек трябва да създава връзки. Умеех да го правя, но не и за парите, предлагани в снековете. Знаех за клубовете с компаньонки, но в бардаците се печелеше много по-добре, около пет хиляди долара месечно. През осемдесетте години можех да си купя нова кола с толкова пари.

Не се страхувах от секс индустрията. Бях видяла доста неща, докато работех за Томи и в „кафенетата без бельо“. Повечето момичета там предлагаха секс на клиентите, така че идеята не ми беше напълно чужда.

- Къде отидохте? Отново при Томи?

- Не, не при него. Но се върнах в „Кабукичо“. Всички твърдяха, че бързо ще успея да си намеря работа. И наистина, съвсем скоро започнах на едно място близо до скъпите хотели в „Шинджуку“. Помня го много добре. Над вратата висеше неонова табела с името, а до входа имаше снимка на симпатични млади момичета, които седяха на легло, отрупано с плюшени играчки. Срещнах се с мениджъра - беше мълчалив, женен и се отнасяше чудесно с момичетата. Когато му казах, че съм работила в „кафене без бельо“, той веднага ми даде стая. Ще ми помогнеш ли, Джордж сан? -Мама се опитваше да дръпне ципа на роклята си. - Проблемите на самотния живот - добави тя. - Обикновено моля чистачката, но днес следобед я освободих.

Джордж закопча ципа и отново коленичи върху възглавницата.

- Докъде бях стигнала? А, да. Всяка от нас разполагаше със собствена стая, където да обслужва клиентите. Можехме да я украсим както поискаме. С плюшени играчки, еротични снимки и така нататък. Разбира се, имахме и самостоятелна баня с душ, неизменна част от японския бардак. Бяхме длъжни сами да купуваме презервативите и козметиката си. Шампоани, етерични масла. Нали се сещаш? До голяма степен ние диктувахме правилата.

Едно недодялано момиче - викаха й Пийч на английски - ме разведе наоколо и ми обясни правилата. Цялата беше изрисувана с татуировки, за пръв път виждах подобно нещо върху женско тяло. Държеше се доста дръпнато. Мисля, че беше претърпяла много унижения и затова се отнасяше грубо с клиентите. Посъветва ме да не се съгласявам на нищо, което не ми харесва.

Твърдеше, че повечето момичета са подлагани на физически тормоз и не протестират. Знаеш какви са японките -добродушни, срамежливи и покорни. Но ако някой проявеше прекалена грубост, трябваше веднага да го изгоня. Така ме посъветва Пийч. Тя имаше яркорозова коса, а другите момичета се боядисваха в оранжево или синьо. Носеха интересни дрехи, които понякога изглеждаха твърде предизвикателно и евтино, но им стояха страхотно. Нещо като японска пънк мода. Тук използваме специална дума за такъв вид облекло, янки. Предпочитано е от хора, които са се отклонили от правия път. В сравнение с тях аз бях доста обикновена, но западните ми черти ме открояваха от останалите.

Но както и да е. Пийч ме запозна с услугите, предлагани от момичетата. В общи линии ставаше дума за установено меню на определена цена, с продължителност около един час. Така се работи в повечето публични домове. Мъжът влиза, ти го събличаш и му правиш орална любов. После го сапунисваш и го измиваш, след което го караш да седне на специален стол с дупка в средата. Лягаш отдолу и облизваш ануса и тестисите му. След това се къпете заедно и ти го масажираш с голото си насапунисано тяло, преди да се преместите в спалнята за същинския секс. Обслужването е на високо ниво. Не е лесно да лежиш под някого и да му предлагаш орална любов, докато в очите ти влиза сапун. Често ни завиждаха заради високите доходи, но работата ни беше изключително трудна.

Мама се протегна към един рафт в гардероба, свали някаква кръгла кутия и внимателно отвори капака й. Извади отвътре черна перука, разтърси я добре и я сложи върху главата си.

- Бях много развълнувана. Особено когато Пийч ми каза колко ще печеля на клиент. Винаги става така. Толкова се радваш на парите, че лесно забравяш всичко друго. Но трябва да призная, че първият ден беше особено тежък. Както и вторият. И третият. Човек се изтощава емоционално. Не правиш просто секс, въпреки че и това не е лесно. Не, нужно е да предадеш някаква емоция, да накараш клиента да се почувства специален. Понякога приемаш осем различни мъже в един ден. Работата е изморителна. Разбира се, случва се да срещнеш големи ексцентрици. Никога не знаеш дали си в безопасност.

Мениджърът беше добър, но не можеше да присъства във всяка стая едновременно. А и тогава още не съществуваха камери за видеонаблюдение. Ето защо от време на време се притеснявах за нещата, които се налагаше да правя при затворени врати. Понякога ставаха странни работи. Обикновено се преструвахме, че изобщо не са се случвали. Не говори за тях, не си спомняй. Иначе няма да можеш да продължиш напред.

В даден момент ме посещаваше един изключително особен мъж. Мисля, че беше психичноболен. Голяма част от клиентите имаха психически или физически проблеми. Той ме следваше на всяко ново работно място. Когато напуснах първия публичен дом, ме откри в следващия, въпреки че не му бях дала никаква информация. После ме намери и в третия. Беше обезпокоително.

Загрузка...