14. Стеф


Дамата с кимоното приготвяше нещо зад бамбуковия параван. Стеф притисна корема си с длан и зачака световъртежът да премине.

Мисълта за храната беше изкусителна, въпреки че тази навъсена и строга жена я плашеше. Може би трябваше да остане, поне за мъничко. А възрастната дама явно беше наясно с репутацията на „Ропонги“.

Все още не можеше да определи дали се намира в магазин за платове, шивашко ателие или в нещо съвсем друго. Сигурно беше само едно - този дом нямаше нищо общо с клубовете с компаньонки и нощния живот в „Ропонги“.

Помещението беше преградено от два бамбукови паравана. В ъгъла имаше дървено бюро с касов апарат, до който се виждаха ножици и ролка опаковъчна хартия. На по-близкия параван бяха окачени четири красиви кимона.

Едното беше морскосиньо с избродирани бели цветчета - толкова ефирни, сякаш бяха издухани върху плата. Стеф имаше чувството, че ако помръдне, листенцата ще литнат във въздуха.

Жената, която вече беше кръстила „госпожа Кимоно“, излезе иззад втория параван с миниатюрна масичка с четири крачета, върху която имаше чаша студен черен чай, украсени с розови и сребристи вишневи цветчета пръчици за хранене, купичка ориз, малка чинийка с черна течност и някаква странна заоблена купчинка.

- Не разбирам - промърмори Стеф. - Не искам да ви обидя и съм ви много благодарна, но защо сте толкова мила? Аз съм нищо за вас - просто едно глупаво момиче, което падна на улицата...

Госпожа Кимоно коленичи с изненадваща грациозност и постави масичката пред нея.

- Бих помогнала на всеки, изпаднал в беда - отговори тя. - Така съм възпитана. Но... Някога имах дъщеря. Бих се радвала, ако някой я нахрани, когато е гладна.

- Някога? - попита Стеф и протегна ръце към подноса.

- Не! - рязко каза жената, издърпа подноса и го постави на пода. Късите крачета го издигнаха няколко сантиметра над бамбуковата рогозка.

Едва тогава Стеф видя какво плуваше в чинията с кафеникава течност.

Око.

- Лека японска закуска - обяви госпожа Кимоно. - Много полезна за здравето. Някога я приготвях за дъщеря си.

След тези думи в погледа й се мярна тъга.

- Благодаря - прошепна Стеф, без да отделя поглед от окото.

Жената се изправи и отстъпи няколко крачки назад, гледайки я с очакване.

- Яж - подкани я тя.

- Не съм сигурна, че мога да ям това - прошепна Стеф и погледна към бамбуковата рогозка на пода. Изглеждаше чиста. Никак не й се щеше да повърне насред магазина на тази жена.

- Можеш, разбира се. Не се глези.

- Не се глезя! - гневно я стрелна с очи Стеф, но жената спокойно издържа на погледа й. - От какво... животно е това око?

- От риба.

Стеф вдигна пръчиците. В Англия се беше упражнявала да борави с подобни прибори, но все още беше далеч от съвършенството. А и окото изглеждаше доста хлъзгаво.

- Споменахте момичетата, които работят в „Ропонги“ -подхвърли тя, без да отделя поглед от онова нещо, което бавно се въртеше в чинията. - Чудех се дали... Вероятно няма значение, но вчера зърнах една приятелка, която работи в „Каламити Джейнс“. Не бях я виждала от години и ми се стори някак...

- Остаряла? - подхвърли госпожа Кимоно.

Стеф не се беше запитала дали Джулия изглежда остаряла. Но възрастната дама беше права.

- Да - кимна тя. - Освен това се престори, че не ме познава. Стори ми се Странно. А друга моя приятелка, Анабел, с която трябваше да сме съквартирантки, просто е изчезнала. Това не е типично за нея. В училище не беше такава. Човек можеше да разчита на нея. Сигурна съм, че е добре, но... тук наистина ли е безопасно?

- Да - кимна жената и направи загребващо движение с ръка. - Напълно безопасно. Най-опасното нещо тук са гайджин, чужденците. Хайде, яж.

- Добре - кимна Стеф.

Изпита облекчение от факта, че „Ропонги“ е „напълно безопасно място“, но мрачните мисли отказаха да напуснат съзнанието й. Вдигна пръчиците и започна да преследва окото в чинията.

- Чакай! - вдигна ръка жената. - Можеш и да пиеш, ей така... - Направи движение, сякаш вдига чинията към устните си, после я тикна в ръцете й.

- Благодаря.

Стеф предпазливо изля съдържанието на чинийката в устата си. После задъвка окото, без да диша, но въпреки това усети, че ще повърне всеки момент. Всъщност вкусът му беше приемлив - на сол и риба, но най-трудно й беше да сдъвче жилавото и лигаво съдържание, което отскачаше между зъбите й като напоен с храчки сюнгер. Направи опит да си представи, че се намира в някой лондонски магазин за деликатеси, където опитва някакъв странен и изключително скъп хайвер.

Жената я наблюдаваше с лека усмивка, която не разкриваше зъбите й.

- Браво - похвали я тя. - Сега изпий чая и веднага ще се почувстваш по-добре.

- Мислите ли... Не е ли странно едно момиче да си тръгне, без да прибере дрехите и дневника си? Или тук това е нещо обичайно, както каза хазяинът ми?

- Не те разбирам.

- Имам предвид приятелката си Анабел. Оставила е дневника си и куп дрехи. Според вас това не е ли странно?

- Едва ли - сви рамене госпожа Кимоно. - Гайджин идват в „Ропонги“ да печелят пари. Не съм изненадана, че е оставила дрехите си. За нея те са били част от миналото. Хайде, пий.

Стеф покорно се пресегна към чашата с черна течност, питайки се защо, по дяволите, позволява на тази жена да я командва.

- Между другото, името ми е Стеф. Много ми е приятно да...

- „Между другото, между другото“... - имитира я жената и тръсна глава. Сивите й къдрици обаче изобщо не помръднаха. Сякаш бяха от стиропор. - Това са празни приказки. Трябваше просто да кажеш: „Аз съм Стеф.“

- А как е вашето име, между другото? - попита Стеф.

- Между другото, името ми е Сато, между другото. Я си изправи гърба! Привела си рамене, съвсем като дъщеря ми.

Стеф се почувства объркана. Винаги я бяха хвалили за добрата стойка и развитите мускули на гърба.

- Изправена съм - отвърна тя.

- Не си. Приведена си напред. Изправи се.

- Вижте какво, Сато. Ако нямате нищо против, аз...

- Ай, ай!Госпожа Сато! Шидзуку Сато. Пий!

Сато... Госпожа Кимоно, помисли си Стеф, без да отмества очи от чашата. Не искаше да обижда госпожа Кимоно и отпи малка глътчица, очаквайки поредния гаден вкус. Но с изненада установи, че течността е пикантна, леко горчива и много освежаваща.

- Това е причината за дълголетието на японците - поясни госпожа Кимоно, докато сваляше една възглавничка от близкия рафт. Движенията, с които седна, бяха плавни и елегантни като шумолене на коприна. - И така... - Строгите й очи се заковаха върху лицето на Стеф. - Дошла си в „Ропонги“ да си търсиш работа, нали? Особено ако си като другите момичета.

- Да - кимна Стеф и отпи още една глътка. - Търся си работа като компаньонка. Нуждая се от нов старт, а за това трябват пари. Избрах този път въпреки големите трудности, които ме чакат. Но ако успея, хората ще ме виждат в съвсем нова светлина. Бързо ще разберат, че всъщност съм много добра актриса. Разказвали са ми, че тук могат да се спечелят много пари. Но, честно казано, откакто пристигнах, мисля само за приятелките си.

Госпожа Кимоно се намръщи, челюстта й леко помръдна наляво, после надясно.

- Хубаво е да проявяваш загриженост за другите - кимна тя. - Но ако падаш по улиците, няма да помогнеш на никого. Глупаво е да не полагаш грижи за себе си.

Стеф кимна.

- Аз мисля за Джулия и Анабел, а не за лоши неща. Фактът, че нямам нито пари, нито работа, за да си платя наема...

- Отличен начин да си създадеш неприятности - прекъсна я госпожа Кимоно. - Човек трябва да има приоритети в живота си. Гониш ли два заека, няма да хванеш нито един!

- Сигурно е, че трябва печеля достатъчно, за да си плащам храната и наема - въздъхна Стеф. - Джулия мисли само за пари и за нищо друго. Предполагам, че „Каламити Джейнс“ е добър клуб, но...

- Клуб с компаньонки за гайджин - отсече госпожо Кимоно. - Тъжно е, че доживях да видя това мизу шобай... Това раково образувание, което краде момичета. Моята дъщеря... - тя изведнъж млъкна, после тръсна глава. - Изпий си чая!

- Не харесвате „Каламити Джейнс“, така ли?

- Този клуб е по-лош от останалите. Хората посещават клубовете за гайджин с идеята, че там ще намерят компаньонки, гейши, куртизанки или проститутки - наричай ги както искаш.

- Но нали компаньонките са някаква версия на гейшите?

- НЕ и онези, които работят в клубовете за гайджин! -отсече госпожа Кимоно. В очите й запламтя силно негодувание. Стеф неволно си помисли, че студеният чай в чашата й ще закипи. - Това, което се случва в „Каламити Джейнс“, е пример за лоша репутация... -- Старата дама поклати глава и погледна през прозореца. - Не искам в моя магазин да се споменава името на това място. Ще изцапа дрехите ми!

- Откъде можех да знам? - промълви Стеф, но погледът на домакинята не омекна. - Аз съм нова тук. Мислех, че няма кой знае каква разлика между компаньонка и гейша...

- Точно като дъщеря ми - кимна госпожа Кимоно и премигна за пръв път от няколко минути насам. - И тя казваше същото. Но гейшите са хора на изкуството. Артисти. Обучението им продължава дълги години. Докато компаньонката е нещо съвсем друго - тя само пие и се усмихва. Не обогатява света със своето изкуство. Особено в заведение за гайджин, където порядките са съвсем други.

- Това ли е роклята, която е подходяща за гейша? - попита Стеф и посочи дрехата от синя коприна, която беше окачена на паравана.

Госпожа Кимоно кимна отривисто.

- Ръчна изработка. - Тя погали фината материя. - Прекрасна. - В светлокафявите й очи проблесна тъга. - В днешно време всички искат добра цена и нищо повече. Дори гейшите вече не обръщат внимание на качеството. Купуват машинно ушити кимона, а след това ги представят за ръчна изработка. Когато бях млада, всичките ми кимона бяха ръчна изработка, а много от тях - истински антики. Никога не съм обличала кимоно, което е направено на машина. И сега не бих го направила.

- Били сте гейша? - погледна я с широко отворени очи Стеф. - Наистина ли?

- Аз все още съм гейша.

- Тогава би трябвало да знаете всичко за мъжете. Кой е добър и кой иска само да те използва...

- Що за въпрос!

Стеф сведе очи към чая си. Притисната от пронизителния поглед на домакинята, тя все по-трудно запазваше обичайната си самоувереност. Питаше се дали госпожа Кимоно вижда колко е объркана. Колко отчаяно се стреми да спечели някакви пари, колко е важно за нея да започне нов живот. В крайна сметка реши да смени темата.

- Значи обличате това кимоно, когато работите като гейша, така ли? - попита тя. - Вие ли сте го ушили?

- Не. То е дело на майстор-шивач. Аз само избрах плата и модела. Хората идват при мен заради познанията ми -какви цветя се пришиват на лятно кимоно, кой плат е най-подходящ за есента, кое е най-доброто кимоно за сцената или за чайната. Когато дрехата стане готова, те просто идват да си я вземат от мен.

- Ясно.

- Може би разликата между гейша и японска компаньонка не е чак толкова голяма - добави след кратък размисъл госпожа Кимоно. - Част от уменията им са едни и същи. Доскоро не ми беше хрумвало, че всяка гейша може да бъде отлична компаньонка. Но не и обратното - компаньонката не може да бъде добра гейша. Ще й липсват годините подготовка. Да станеш гейша е много, много трудно.

- Колко дълго се обучавахте вие? - попита Стеф.

- Много години. Почти два пъти по-дълго от повечето момичета. Когато обучението ми приключи, бях вече стара майко - почти на двайсет и седем. Но дори тази позиция не беше постигната толкова трудно, колкото изграждането на репутацията ми на добра гейша. Преди да си намеря уважаван данна, дълго време бях принудена да работя в евтини чайни и увеселителни заведения.

- Какво е данна?

- Спонсор. Клиент, който се грижи за теб.

- Довечера ми предстои пробна изява в един клуб с компаньонки - призна Стеф, след което побърза да добави: - Не е „Каламити Джейнс“. Задължително трябва да си спечеля клиент.

- Пробна изява? - вдигна вежди домакинята. - В кой клуб? Кой го управлява? Западен собственик?

- Не. Клубът се казва „Синатра“ и е собственост на японска дама.

- „Синатра“ значи - изви устни госпожа Кимоно. - Собственичката е доста известна, най-вече с връзките си с якудза. За теб ще е най-добре да изпълняваш всичко, което ти нарежда.

- Вчера се запознах с нея - каза Стеф, а след това установи, че без да иска, имитира изправената поза на домакинята върху възглавницата. - Много е елегантна.

- Разбира се, че е елегантна. Ако искаш да печелиш пари, ти също трябва да бъдеш такава. Трябва да знаеш как да се държиш в компанията на мъже, как да запазиш достойнството си дори когато се държат зле. - Госпожа Кимоно кимна и сякаш на себе си добави: - Трябва да знаеш какво представляват японските мъже, какво очакват от теб, как да ги обслужваш. Западните момичета не познават японските мъже. Това не е проблем, ако работиш в западно заведение. Но доколкото ми е известно, „Синатра“ е японски клуб.

- Сигурна съм, че няма да е толкова трудно - тръсна глава Стеф. - Била съм и сервитьорка.

- Сервитьорка? - разсмя се високо госпожа Кимоно. Гласът й беше изненадващо плътен и богат. - Ако мислиш, че това ще ти помогне, значи наистина нищо не знаеш. Тук става въпрос за мизу шобай - така наречения воден занаят. Като нощна работничка, трябва да знаеш как да поемаш инициативата. Да контролираш мъжете. Ако не можеш, те ще контролират теб.

- Не съм съвсем наивна - отвърна Стеф и внимателно изпъна краката си. - Но както и да е. Вече е време да си вървя.

- Наивна си и още как - поклати глава госпожа Кимоно.

- Ще се справя - изправи се на крака Стеф. - Аз съм актриса и мога да играя всякакви роли.

- Как може да си актриса без подготовка?

- Имала съм подготовка. При това доста продължителна. Имам диплома за актриса и един бог знае през колко курсове съм минала...

- Нали каза, че си тук, за да спечелиш пари за курс?

- За магистратура. Това е нещо като допълнителна подготовка.

Стъклената врата потъмня от сянката на пощаджия със синя фуражка, който пусна нещо в процепа за писма.

- Колко години подготовка имаш? - попита госпожа Кимоно, хвърляйки кос поглед към писмото.

- Три, всъщност четири... Три, преди да се дипломирам, плюс една подготвителен курс. А после и школа, където специализирах драматично изкуство. Общо са някъде около девет години. Пълни четири години драматично изкуство при завършването ми, а след това куп вечерни курсове -пеене, бойни изкуства...

- Звучи като наистина добра подготовка. Но кога приключва обучението и започва истинската работа?

- Този курс е... как да кажа... доста специален. Стара школа с много добри традиции. У дома допуснах някои грешки, ей така, от глупост. Сега ми трябва ново начало. Да покажа на хората, че... Да се докажа като истинска актриса.

- Преди време в Киото имаше най-различни школи -сви рамене госпожа Кимоно. - Най-вече по музика и танци. Най-добрите. Една по шамисен, друга по танци. Но когато се появи истинска гейша, с истинска страст и истински умения, никой не я пита къде и колко време се е обучавала. За хората е ясно, че тя живее чрез таланта си.

- Всеки има право на мнение, но аз знам какво правя -отвърна Стеф. - Когато хората те възприемат по определен начин, е трудно да си намериш подходяща работа. Затова трябва да се докажа на най-доброто място... Но вие едва ли знаете чак толкова много за актьорското майсторство.

- Разбира се, че не знам - отвърна госпожа Кимоно, усмихвайки се като котка - широко, но без топлина в очите. -Все пак бих казала, че между актрисата и гейшата има огромна пропаст.

- Трябва да тръгвам - отвори вратата Стеф. - И без това се застоях доста дълго при вас.

- Добре - кимна госпожа Кимоно, без да помръдва от възглавницата. - Останах с впечатлението, че наистина имаш добра подготовка като актриса. Но изобщо не познаваш мъжете.

- Ами помогнете ми да ги опозная - отвърна Стеф и остави вратата да се затвори. - Обяснете ми какво трябва да знам, след като съм толкова невежа. Утре, след като поговоря с Джулия и открия другата си приятелка, бих могла да...

- Изключено - отсече госпожа Кимоно. - Ти си твърде арогантна, за да те науча на нещо.

- Моля ви - настоя Стеф. - Аз наистина не познавам достатъчно мъжете и затова съм тук. Трябва бързо да спечеля пари, защото бях глупава и не знаех, че...

- Съжалявам - кръстоса ръце на гърдите си домакинята.

Стеф отвори уста, след това я затвори. Просто не можеше да измисли нещо по-убедително и затова отново прошепна:

- Моля ви!

- Не, съжалявам.

Стеф излезе навън и остави вратата да се затвори след нея. Едва когато преодоля половината разстояние до апартамента, пристъпвайки малко тромаво, но вече без да й се подгъват краката, тя осъзна, че госпожа Кимоно нито веднъж не беше погледнала белезите й.

Загрузка...