Директивата

9.

Минахме по моста, навлязохме в Джорджтаун и завихме към канала, където старите фабрики и заводи бяха превърнати в луксозни офиси и апартаменти. „Рйц-Карлтън“ имаше висок комин.

Емили ми нареди да свърна от Уокър Стрийт, да се насоча към закрит паркинг под тухлен склад, преустроен в мансарда, и да спра на запазено място до входа. Пренесохме чувалите с боклук през коридор в сутерена и се качихме в асансьор.

Този квартал е пълен с небрежно-елегантно облечени хора и докато асансьорът се издигаше към шестия етаж, в кабината се струпаха половин дузина от тях. Неколцина загледаха Емили. Предполагам, защото мъкнеше боклук в техния сътворен с много въображение рай на висшия дизайн.

Слязохме на шестия етаж, който приличаше на архитектурна фирма или рекламна агенция, защото имаше голи тухлени стени, отворени пространства, екзотично осветление и модерно обзавеждане.

— Бързо се върна — каза на Емили някакъв мъж с костюм и без вратовръзка.

— Диспутът не продължи дълго.

Мъжът се ухили, размаха пръст, сякаш искаше да каже „хитро“, и отмина. Нещата започваха да придобиват логика. Съдейки по облеклото в стил езда, класическия автомобил и косата, събрана на кок, Емили, изглежда, беше от богат стар род, който знаеше как да се забавлява, а не жена, която влачи чували с боклуци.

Продължихме по-нататък. Огромните кабинети и привлекателните асистентки предполагаха, че се намираме в коридора, където са изпълнителните директори.

Емили отиде в дъното на коридора до кабинет с прозорци от пода до тавана и гледка, обхващаща река Потомак, университета на Джорджтаун и Капитолия.

Квадратурата му вероятно беше три четвърти от тази на нашата къща в Дел Рей.

Тя се престори, че се чувства неловко от размерите му.

— Не знаех, че ще стане такъв, когато правехме плановете. Не мисля, че демонстрирам култ към личността. Използваме кабинета и за съвещания.

— Твой ли е?

— Чувствай се като у дома си.

Емили хвърли чувалите с боклука върху дългата шест-седем метра заседателна маса от дъбово дърво и започна да ги преравя.

— Благодаря ти, че ми помогна — рекох. — Не искам да изглеждам неблагодарен, но може би ще ми кажеш какво правеше зад онази сграда?

Тя вдигна глава.

— От една седмица наблюдаваме офиса там. Имаше вероятност най-после да направим пробив в разследването, но се появи ти и едва не те убиха, затова трябваше да се намеся. В това време всички на онзи адрес вероятно са се изнесли и ние се върнахме в началото.

Нищо чудно, че тя изглеждаше обезпокоена, докато пътувахме с колата. Погледнах книжата на бюрото.

— Как каза, че ти е името?

— Емили.

— Емили?

— Блум.

— Като в охранителна фирма „Блум“?

— Това съм аз — отговори тя. — Хвърли тук и онзи чувал.

Добавих чувала към купчината. Знаех за охранителната фирма „Блум“. Трудно беше да не си чувал за тях. Това беше най-голямата фирма за корпоративно разузнаване в света. Те работеха на пазара за баровци във Вашингтон и имаха офиси във всеки голям град. Нещо като съвременна детективска агенция „Пинкертон“ или частно ЦРУ. Компанията беше на повече от сто години. Бяха започнали като частни охранители на магнатите от железниците, стоманодобивната индустрия и минното дело през Златната епоха.

Бяха проследили и открили скритите придобивки на най-големите диктатори в света и военнопрестъпници и за определена цена можеха да намерят всичко — да освободят отвлечен директор от „Революционните въоръжени сили на Колумбия — народна армия“ или да съберат военна сила по море, въздух и вода и да потушат преврат.

Не можех да повярвам, че тази жена, която почистваше късчета хартия от утайка от кафе, е Емили Блум, най-недостижимата млада жена в Джорджтаун.

— Аз съм Майк Форд, приятел на Тък Строс.

Тя се замисли.

— Да, разбира се. Мисля, че той спомена за теб.

Тък много я харесваше. Той беше един от най-добрите ми приятели във Вашингтон и често говореше за Блум. Тя беше наследница на това корпоративно богатство и Тък копнееше за нея още от ученик. Започвах да разбирам защо.

— Би ли ми казал каква е връзката ти с онези господа? — попита Емили.

Охранителната фирма „Блум“ имаше основателна причина да преследва човек като Линч, но аз нямах.

Тя се приближи до бюрото и написа нещо на компютъра. Отразено в прозореца, аз видях лицето си в екрана. Емили проверяваше досието ми.

— Брат ми може би има неприятности с онези типове — отвърнах. — Опитвах се да разбера какви са и да видя дали ще мога да му помогна.

Емили прехапа устни, докато гледаше текста на екрана.

— Какви неприятности? — попита. Не изглеждаше много заинтригувана. Може и да беше искрено, но аз заподозрях, че е тактика за събиране на информация.

— Не знам нищо, освен че го заплашват.

Фирмата „Блум“ поддържаше тесни връзки със силите на реда и аз започнах да чувствам, че тя ме разпитва, затова пропуснах повечето подробности.

— Знаеш ли кои са те? — попитах. — И какво става в онзи офис?

Предположих, че файлът, който Емили беше отворила, й съобщава онова, което иска да знае. Тя се отпусна малко, върна се до масата и започна да преглежда накъсаните хартии бавно и внимателно, все едно решаваше кръстословица. Изглежда, бях проверен.

— Ако знаех цялата история, нямаше да се ровя в боклука. Силите на реда ни наеха да ги наблюдаваме. Не съм много наясно. Нещо за финансови престъпления. Откровено казано, мисля, че никой не знае нищо съществено за онази шайка. — Тя плъзна още едно късче хартия на мястото му. — Защо ти не ми кажеш, Майк?

— Не знам нищо повече.

Емили ме погледна студено.

— Защо претърсваш боклука? — попитах, за да се измъкна от втренчения й поглед.

— Реших, че мястото е разкрито, и затова взех каквото можах.

— Но защо вършиш полевата работа?

— О, само си играех. Тази работа изглежда най-интересното нещо, случващо се в града днес. Много по-забавно е от презентации и анализи на печалбата и е добре да не се забравя, че въпреки частните самолети „Гълфстрийм“, бившите сенатори и масичките за кафе на Елиел Сааринен, в края на краищата, хората ни плащат, за да ровим в боклуци — буквално.

— Законно ли е?

— Достатъчно законно. Стига да е в интерес на обществото.

Един от колегите на Блум, хубав мъж на около двайсет и пет години, надникна в кабинета и й даде някаква бележка.

— Нуждаеш ли се от нещо? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Нещо, с което да почистим приятеля ми тук.

Съдейки по държането му, предположих, че мъжът е асистент. Погледнах отражението си в прозореца. Изглеждах ужасно. Лицето ми беше изцапано със сива мръсотия и подуто от снощи. Младият мъж се върна с топла хавлия — толкова хубава и дебела, че погледнах етикета, за да я включа в списъка с покупките за сватбата.

— Заместник-директорът дойде — съобщи асистентът.

Блум погледна часовника си и тихо изруга.

— Изпрати го тук след пет минути — рече. — Благодаря, Себастиан.

— Предполагам, че в момента трябва да правиш други неща — отбелязах.

— Привличане на клиенти. Делова закуска, делови обяд и делова вечеря седем дни в седмицата. Престорени усмивки, скапани шеги и молби към задръстени костюмари да ни дават повече работа. Половината отказват да повярват, че аз ръководя нещата тук. А за другата половина съм само фамилно име и ръкостискане, за да могат големите връзкари да почувстват, че са стигнали право до върха. Но не трябва да се оплаквам. Хубавото на това, че името ми е на сградата, и фактът, че притежавам сто процента от „А“ акции, означава, че може да ми се размине почти всичко. — Тя вдигна лист хартия. — Сигурен ли си, че не знаеш нищо друго за онези типове?

— Да.

— Жалко. Мислех, че ще можем да си помогнем един на друг.

Информацията беше пари и трябваше да я изтъргувам, за да стигна донякъде.

Блум отново наведе глава над хартиите и изхвърления боклук.

— Аха — каза тя.

— Улика ли намери? — попита и пристъпих по-близо.

— Това ли? — Тя го вдигна. — Не. Нищо не струва. Мисля, че е отчет за финансовите резултати на адвокатска кантора. Доколкото знам, тази групировка не прави грешки. Нямаме достатъчно хора, нито предприемчивост, за да ги пипнем. Те изгарят всичко и вероятно са почистили офиса. Това обаче — Блум измъкна голяма черна щипка за листове от чувала, отиде до бюрото си и защипа купчина книжа, — е точно каквото ми трябва. Готово.

Телефонът иззвъня. Тя погледна екранчето.

— Имам среща. Но ако се сетиш за нещо друго, което си забравил да споменеш и искаш да си сравним записките, обади ми се. Тогава може би ще имам повече информация за теб. — Написа номера на мобилния си телефон на гърба на визитната си картичка и ми я даде. Изигра го добре и го каза остроумно — „услуга за услуга“.

— Добре — отвърнах.

— И внимавай, Майк. Не знам много за тези хора, но знам, че не се шегуват. Действай предпазливо.

Можех да й кажа за обърканото положение на Джак, но докато преценявах ситуацията, погледнах през остъклената врата на кабинета и видях заместник-директорът на ФБР, един от най-старшите законотворци в страната, да крачи по коридора. Джак ме беше предупредил да не говоря с полицията. Имаше и друг елемент, за който не исках да се замислям твърде усилено. Нямаше да се обръщам към представителите на закона, докато не разберях колко мръсно трябва да играя, за да се измъкна от кашата.

Излязох точно когато заместник-директорът влизаше. Той ме огледа внимателно и с отвращение. Предполагам, че го заслужавах, като се имаше предвид, че преди малко бях завлечен в уличка и въвлечен да обера банка.