Директивата

44.

Бях толкова погълнат от предстоящата ни участ, че не видях разтревожената жена, която идваше към нас.

— От „Информационни технологии“ ли сте? — попита тя.

— Да. Забелязахме необичаен трафик в мрежата. Вие ли сте 923?

— Слава Богу! Елате.

Жената ни поведе покрай служителя от рецепцията, който затвори телефона си, изгледа ни подозрително за последен път и тръгна към входната врата.

Пулсиращото сърце на американския капитализъм всъщност беше малко разочароващо. Не изглеждаше много по-различно от местен клон на банка. Стая за съвещания с висока до гърдите преграда от стъкло и дърво заемаше повечето пространство. Пред компютри покрай стената седяха седем търговци и тихо управляваха съдбата на икономиката с няколко щракания на мишките, отпивайки минерална вода. По-голямата част на етажа беше разделена на открити кабинети с прегради. Високи сводести прозорци изпълваха стаята с дневна светлина. По-възрастен мъж се приближи до търговците и обсъди нещо с тях.

Предполагам, че очаквах хаотичен търговски център, където служителите крещят заповеди, предават си съобщения със сигнали и си разменят бележки с кратки преценки. Но това олицетворяваше всичко, което Банката на Федералния резерв се опитваше да бъде — бавна и целенасочена, спокоен и уравновесен стабилизатор на икономиката. Би било интересно да се види колко спокойни ще са нещата в два и петнайсет, когато решението стане публично достояние и пазарите пощуреят, но дотогава отдавна щях да съм се омел.

Не всичко беше наред на работна станция 923. Линч се беше престарал със зловредния софтуер. Когато стигнахме до работното място на Полард, видях десетина изскачащи прозореца: „Щракни тук! Спечели безплатен айпад! Компютърът ти е изложен на риск! Тревога! Малуер!“ Принтерът бълваше разпечатки върху преливащата купчина в подноса.

— Не знам какво става — каза Тара Полард.

— Хмм… — измънка Джак. Влязохме в кабинета й.

Часът беше дванайсет. Решението щеше да бъде тук всеки момент, ако вече не беше пристигнало, и я чакаше във факса да се включи със закодираната си карта.

— Не сте включвали непознати флашки, нали? — попита я Джак. — И не сте отваряли PDF файлове, изпратени от непознат?

— Не — отговори тя. Знаехме, че е налапала въдицата, защото ние й я бяхме пуснали. Джак й отправи онзи особен ироничен поглед, който компютърните специалисти пазят за невежите в областта. — Е, имаше един, който приличаше на бюлетин, но не беше от отдел „Комуникации“.

Докато те преглеждаха компютъра, аз се промъкнах към чантата й и бръкнах вътре, търсейки картата.

Нямаше я там.

Изчаках, докато Джак разсее Полард с подробен въпрос, отворих чантата и я прерових. Бях виждал каравани с по-малко неща вътре. Разклатих я насам-натам.

Нямаше закодирана карта. През прозореца на главната врата на етажа видях пазача от рецепцията. Гледаше ме и говореше по телефона. Без картата щяхме да изчакаме директивата да пристигне и после какво? Ще надничаме над нечие рамо? Ще се сбием със служителите и ще я вземем?

Джак ме погледна отчаяно: „Направи го.“ Отново надникнах към главната врата.

Може би Тара Полард вече беше извадила картата. Погледнах компютърната й мишка. Беше за левичари. И после видях очертанията на задния джоб на панталона й. Картата можеше да е в портфейла.

— Ще проверя смяната на DNS името — рекох и посочих стола й. — Може ли?

Тя стана и аз седнах. В тесния кабинет нямаше нищо странно, че кракът ми докосна нейния.

Усетих картата в джоба й. Отгоре на всичките ми престъпления сега вероятно щяха да ме арестуват, че бъркам в гащите на тази способна млада жена.

Най-важното в джебчийството е отвличането на вниманието. Ако гледаш някого в очите, той започва да се изнервя, когато си на няколко крачки. Отместиш ли поглед, можеш да се приближиш на сантиметри, без да предизвикаш тревога.

Втренчих се в екрана и пуснах няколко команди от главната оперативна система. Всичко изглеждаше много техническо, но всъщност не правех нищо. След това отместих назад стола, сложих ръка на бюрото, коленичих и проверих портовете на вътрешния интернет.

Когато бъркаш в джоба на някого, той ще усети, затова прикриваш допира. В случая аз блъснах стола в Тара Полард и бръкнах с два пръста в джоба й.

Взех картата и под бюрото я смених с фалшивата карта, която носех. После отново бутнах стола и пуснах фалшивата карта в джоба й. Когато Тара отидеше да провери факса, картата й нямаше да проработи. Докато разбереше защо картата й не работи, ние вече щяхме да сме откраднали директивата и да сме на половината път до Вашингтон. Или с белезници. Или мъртви.

Станах.

— Ще проверя другите портове и принтера. — Докато се придвижвах натам, изпратих съобщение на Линч: „Спри принтера.“

Стиснал в шепата си картата, аз се приближих до факса, който беше в отдалечен преграден кабинет. Единственото хубаво нещо в този случай беше, че нямаше охранителни камери, насочени право към факса. В най-строго охраняваните зони, където се обработва секретна информация, не може да поставиш камера, която да наблюдава държавните тайни. Това ще даде възможност на лошите да шпионират.

Докато репетирахме, бях казал на Джак, че може да има механична ключалка, с която ще трябва да се справи, преди да стигнем до факса. Разбира се, знаех, че няма да има такова нещо, но трябваше да се застраховам, че ще свърша сам тази част от работата.

Пъхнах картата в процепа отстрани на факса.

„Моля, въведете пин код.“

Въведох осемте цифри. „Пин кодът не е разпознат.“

Това беше първият опит. Три грешни догадки и машината щеше да ме изключи. Бях разбрал кода по движенията на ръката на Полард на видеозаписа. Последната цифра се виждаше най-неясно. Отново въведох първите седем цифри и после още една от колонката.

„Пин кодът не е разпознат.“

След всичката работа и болка щях да разбера каква е съдбата ми, докато стоях насред лошо осветения кабинет и като стажант зяпах сивия мастиленочерен екран на факс машината. Какво се случи с Буч Касиди и Сънданс Кид?

Отново набрах кода и като последна цифра въведох девет вместо шест.

„Достъп на сигурност разрешен. Чака 1 факс…“

Престорих се, че проверявам портовете на вътрешния интернет, опитвайки се да скрия факта, че сърцето ми блъска в гърдите със сто и осемдесет удара в минута.

Факс машината издаде електронно стържене.

„Принтира се…“

За мен това беше като сирена за въздушно нападение, но освен безразличния поглед на единия търговец, никой, изглежда, не забеляза.

И сетне Полард погледна към мен. Видях я, че спуска ръка и докосва джоба си.

Факсът работеше с обикновена телефонна линия и можеше да приема нормални и закодирани съобщения. Принтираше закодирания материал, когато картата беше вътре и беше въведен пин кодът. Тя не можеше да бъде сигурна, че получавам секретна информация. Пък и мислеше, че картата е в джоба й.

Джак й каза нещо. Бяхме упражнявали половин дузина ужасно звучащи компютърни пробива в сигурността, които да й кажем, за да я държим заета. Тя пребледня и погледна компютъра. Джак й каза да наблюдава някакъв лентов индикатор, докато той направи нещо на лаптопа й. Ако индикаторът спре, това означавало, че може да има сериозен пробив в информацията в Деня на Федералния резерв.

Боже опази. Втренчих се във факса.

Най-горният лист започна да се принтира. Видях как се образуват думите: Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — Поверително и контролирано (ФР). С появата на всеки ред и всяко изскърцване на принтера, нарастваше убедеността ми, че пазачът ще дойде, ще пристигнат истинските служители от отдел „Информационни технологии“ и ще нахлуят специалните части с извадени пушки.

Първата страница падна в подноса. Полард стана. Оглеждаше фалшивата закодирана карта и мен.

Текстът на директивата започна да се печата. Видях го как се източва, взех стандартното въведение, което винаги се използваше. През прозореца на главната врата забелязах, че пазачът говори с ченге.

„Федералният комитет за операции на открития пазар търси монетарни и финансови условия, които ще благоприятстват за стабилност на цените и ще спомогнат за устойчив растеж…“

Бяхме разкрити. Наблюдавах как хартията пълзи лека-полека по три милиметра.

„За да способства за дългосрочните си цели, в непосредствено бъдеще Комитетът търси условия в резервни пазари, съвместими с…“

Главната врата се отвори. Влезе пазачът.

Зачаках, гледайки факса.

И най-после видях цифрите. Имах директивата. Решението беше там — щяха да продължават да настъпват газта и да наливат пари в икономиката, дори двойно повече. Това беше всичко. Един параграф в суховат правителствен меморандум и една цифра — лихвеният процент, но беше достатъчно, за да разтърсят из основи пазарите и да завъртят глобалната икономика. През компютрите зад рамото ми преминаваха милиарди долари и онзи, който в момента знаеше цифрата, можеше да спечели стотици милиони, преди да оповестят официално решението. И все пак след всичко, което бях преживял, това изглеждаше нещо дребно за моите неприятности.

Извадих директивата и прочетох следващите няколко реда, а след това я пуснах в машината за унищожаване на хартия.

— Какво правите с факса? — попита Полард.

Не й обърнах внимание. Трябваше ми още една секунда. Извадих друг лист от задния си джоб, който беше сгънат в менюто за храната за вкъщи, и също го пуснах в машината за унищожаване на хартия.

Погледнах през рамо. Пазачът излезе. Чух, че по коридора бързо се движат хора. Спокойствието беше свършило. Ченгетата щяха да нахлуят всеки момент.

Извадих празен лист хартия от подноса, надрасках един ред и го прегънах на две.

— Портовете изглеждат добре — казах на Джак. Това беше паролата да се махаме оттам.

Тръгнах към втория изход покрай безлюдния кабинет на изпълнителния вицепрезидент, който оглавяваше Търговското бюро. Той беше във Вашингтон. Шефът на Бюрото винаги присъства на съвещанието на Комитета. Затова поставих камерата си в кабинета му. Пуснах листа на пода и след това го подритнах под вратата му.