Директивата

39.

Наведох се над височината от дванайсет етажа, вкопчил пръсти в перилата зад мен. Следобед планът ми се струваше по-добър. Стоях на ръба на терасата, извън преградата, като дете, което се страхува да се гмурне във водата след приятелите си. Обърнах се, хванах се за отвесните греди и се провесих надолу, но краката ми все още бяха на петнайсетина сантиметра от парапета по-долу.

Това поне беше по-добре, отколкото да седя затворен в хотелската стая, да се чувствам вцепенен и да мисля само, че Ани си е отишла завинаги.

Мъжът с очилата пазеше стаята ми, застанал срещу вратата. Бях се опитал да протакам нещата, като казах, че се нуждая от инструменти и карти от дома си за удара, но те сигурно бяха влизали там през нощта, защото всичко от кабинета ми беше в хотела, в кашони в стая по-нататък по коридора.

Те, изглежда, контролираха целия етаж. Чух, че наемателят под мен цял следобед гледа баскетбол по телевизията. Вечерта, щом апартаментът му утихна и видях, че не свети, аз се измъкнах от терасата, която беше в ниша в едната страна на сградата.

Не исках да избягам, но ми трябваха някои неща, преди да потеглим за Ню Йорк, и сега беше единственият ми шанс.

Пуснах дясната си ръка и се вкопчих в ръба на бетонния под на моята тераса. Пръстите на десния ми крак докоснаха парапета долу. Протегнах надолу лявата си ръка. Сега пръстите на краката ми стъпиха върху перилата, но бях приведен над празното пространство под мен. Студен порив на вятъра ме блъсна назад.

Шевовете ми се опънаха от протягането. Ръцете ми бяха хлъзгави от пот и се плъзгаха по бетонния ръб. Пуснах лявата си ръка и залитнах към тротоара на четирийсет и пет метра под мен. Проврях лявата си ръка под долната страна на моята тераса, което се оказа безполезно, защото започнах да падам, но после плъзнах пръсти по тухлената стена на терасата долу.

Това ми даде малко инерция, от която се нуждаех. Вкопчих се отново, намерих известна опора в мазилката, изтеглих се напред и скочих на терасата на съседа долу.

Плъзгащите се врати са лесни. Инсталират се, като ги повдигаш нагоре и навътре, затова можеш да ги отвориш, като ги повдигнеш нагоре и навън. Ако не стане, безшумно използваш тухла. Но на единайсетия етаж човекът дори не си беше направил труда да ги заключи.

Вмъкнах се в стаята. Обстановката беше класическа за вашингтонски работохолик. Мебелите бяха взети под наем. Видях високи кашони, пълни с окачени костюми, и дълбока купа и стъклена чаша, които съхнеха близо до умивалника.

В ъгъла се намираше бюро, отрупано с книжа. Огледах апартамента. Обитателят го нямаше. Засега. Вдигнах телефонната слушалка и се обадих на баща си:

— Здравей, татко. Майк е.

— Добре ли си? Какво се случи в дома ти, по дяволите?

— Малко съм разтърсен, но, общо взето, съм добре. Не мога да говоря много. Може ли да те помоля за нещо?

— Разбира се. Ще ми бъде неприятно, ако остана единственият Форд, който тази седмица не е бил в болница. Трябваше да поискаш помощ, Майк.

— Няма да позволя да те върнат зад решетките, татко. Контролирам нещата.

— Очевидно.

— Трябва да бързам. Едни хора може да ти се обадят. Ще поискат някои неща за влизането. Дай им ги. Можеш ли да вземеш служебните табелки с имената от Картрайт и да им дадеш и тях? Или да ми ги донесеш, ако ти разрешат?

— Разбира се.

— И можеш ли да скриеш две други неща за всеки случай? Тревожа се, че те ще се опитат да ми извъртят някой номер, след като свърша работата.

— Кажи ми къде си, Майк, и ще те измъкнем.

— Те имат цяла армия, татко. И ще преследват всеки. Имам план. Няма време. Трябва да ми се довериш. Искам да свърша работата. Това е единственият изход.

Спорихме известно време, докато той най-после отстъпи.

— Добре. Какво ти трябва?

— Шперцове. Счупих моя. Когато приготвяш нещата ми, не е необходимо да ги криеш. Ще кажа, че са за удара. Трябват ми бръснарско ножче и ключ за белезници, скрити в същия пакет при шперцовете. Да не са от метал, ако успееш да намериш такива. Мислиш ли, че ще можеш да ги скриеш? Те вероятно ще претърсят нещата.

— Прекарал съм на топло шестнайсет години, Майк. Няма да намерят нищо. Наистина ли ще го направиш?

— Нямам избор. Те ще убият Ани. И теб. Може да ми припишат убийство.

— Но сега знаеш твърде много. Няма да те пуснат да си тръгнеш просто така. Не е логично. Защо ще изпращат някого, който ги мрази и гори от желание да им го върне, за да им вземе нещо, което искат?

— Сигурно ще ме наблюдават. След това или ще ми припишат вината, или ще ме убият.

— Какво мислиш да направиш?

— Ще дръпна лоста и ще ги победя на собствената им игра. Те може би го очакват. Само се надявам моите номера да са по-хитри от техните.

— Джак знае ли?

— Не съм му казал.

— А ще му кажеш ли?

— Той ме мамеше през цялото време.

— Аз не съм лош — обидено каза баща ми, — но той може да е лош понякога.

— Може би Джак е тяхната застраховка. Ще ме наблюдава и ще ме предаде, ако опитам нещо.

— Мислиш ли, че би стигнал толкова далеч?

— Те едва не го убиха. Това определено не беше част от неговата измама. И сега той е или уплашен до смърт и ще направи всичко, което те искат, или е уплашен и ядосан и ще направи всичко, за да им го върне.

— Не мога да ти кажа как да постъпиш, Майк. Ти си добър човек и това ще те убие в този свят.

— Искаше ми се да вярвам, че мога отново да ни събера заедно, да приобщя Джак и да му помогна да се оправи. Исках да вярвам, че той може да се промени.

— Не можеш да го спасиш, Майк. Джак трябва да се спаси сам. А ти не зависиш от него. Ако той се препъне, това не означава, че и ти ще го направиш.

— Благодаря. Говоря тайно по телефона. Трябва да бягам, но те обичам. Надявам се да те видя довечера.

— И аз.