Директивата

45.

— Отивам да взема друг диск — каза Джак на Полард. — Бихте ли наблюдавали онзи пясъчен часовник?

Полицията на Федералния резерв беше на външната врата.

Излязохме бързо, хукнахме към страничен изход и стигнахме до стълбището.

— Стойте! — извика някой зад нас.

Изтръгнах парче електрически проводник от стената и го пъхнах между вратата и стълбите на площадката. Чух, че ченгетата блъскат от другата страна.

Слязохме едно ниво по-долу. Навсякъде имаше камери. От документацията за ремонтите знаех, че на всеки три етажа има панел за достъп.

Полицаите от Федералния резерв, които наблюдаваха мониторите, бяха от световна класа. Камерите бяха бронирани. Договорите с охранителни институции, за да напълнят сградата с всевиждащи очи, бяха стрували десетки милиони долари. А жичките, свързващи всичко това? Те бяха поставени в ламаринена кутия, защитена с обикновена ключалка за два долара.

Скрихме се в един вход. Джак извади ключодържател с лазерна показалка от раницата си и я насочи към камерата. Лъчът щеше да я заслепи, но в централния контрол сигурно щяха да забележат проблясването.

— Може да пропълзя и да я разбия — предложи Джак.

— Дай ми раницата си. — Бръкнах вътре, извадих външния метален клип от края на папката и изсипах шперцовете в шепата си. Използвах назъбен шперц „С“ и отвориха панела на третото дърпане.

— Те ще бъдат тук всеки момент — каза брат ми.

Имаше страшно много жици.

— Мисля, че жичката на камерата е червената. — Този детайл не беше упоменат в документацията за извършените ремонти.

— Аз пък мисля, че е зелената — каза Джак.

— Сигурен ли си?

— Не.

Камерата беше в купол от опушено стъкло и това означаваше, че е с дистанционен контрол. Тъмното стъкло е ефикасно, защото никога не знаеш кога гледат. Повечето камери с очебийни примигващи червени светлини са фалшиви, за да плашат лошите и да излизат по-евтино от истинските.

Зелената светлина на лазера на Джак обаче блестеше през опушеното стъкло и аз видях как обективът вътре бавно се завърта нагоре и надолу, докато наблюдава стълбището.

Извадих зелената жичка от плетеницата и бавно я оголих. Над главите ни изведнъж прозвуча пронизителна аларма. Свързах ги отново.

— Добре, червената. — Извадих червената жичка. Стълбището потъна в мрак. Заопипвах слепешком и отново я свързах. — Синята?

— Да, синята — кимна Джак.

Извадих синята жичка и се вгледах в обектива на светлината на лазера на Джак. Камерата спря.

— Кой изход? — попита той.

— На Мейдън Лейн.

Изходът беше от северната страна, на по-високо ниво от Либърти Стрийт. Хукнахме с всички сили по стълбите, докато мускулите на краката ми пламнаха, и после спряхме пред вратата, която водеше към задното фоайе, откъдето бяхме влезли. При клетките обикновено стояха четирима полицаи, но сега имаше стена от черни униформи. Очевидно беше обявена тревога. Нямахме шанс. Защо днес имаше толкова засилена и многобройна охрана? Блум и Линч ли ги бяха повикали? Спуснахме се още едно ниво по-надолу, до по-голямото, южно фоайе, старият публичен вход на банката. Надникнах през прозореца.

Положението там беше още по-лошо.

— Какво ще правим, по дяволите? — попита Джак. — Тунелите?

Замислих се за моя план за бягство.

— Всичко е заключено. Ако се приближим до трезора, ще стане по-лошо. Трябва да се доберем до товарната рампа. Това е единственият изход.

— Там има четири ченгета.

Чух стъпки над нас по стълбите и пращене на предавател. Още полиция.

— Това е последният ни шанс. Да вървим.

Върнахме се едно ниво по-нагоре, към ченгетата.

Угасих камерите през панела за достъп. Излязохме от стълбището и бързо завихме надясно, по коридора, който водеше направо в продължение на трийсетина метра и после завиваше наляво. Отправяйки се по този път, би трябвало да стигнем някъде около товарната рампа.

Чух, че вратата зад нас се отвори и затвори. Полицаите се приближаваха. Свърнахме наляво и влязохме в дълъг и широк коридор, който водеше към товарната рампа. Имаше само още една врата пред нас и вдясно, вградена в ниша в стената.

Побягнах по коридор и след двайсетина крачки видях, че в дъното между нас и изхода, на шейсет метра разстояние, се подаде дулото на щурмова пушка. Появиха се още две пушки.

Специалните сили идваха насам. С Джак се заковахме на място и се хвърлихме в нишата на вратата. Протегнах ръка и се опитах да превъртя валчестата дръжка. Беше заключена и нямах време да я отварям. Бяхме в капан. Всеки момент ченгетата или командосите щяха да минат покрай нас и да ни видят. Всичко свърши.

Рязкото движение разкъса шевовете на гърба ми. Чух, че пиукането и бъбренето по радиопредавателите на ченгетата, които ни преследваха, се приближават. Те щяха да завият зад ъгъла, покрай който преди малко бяхме минали.

— Хей! — отекна вик в коридора от посоката на екипа на специалните части. — Не може да сте в този коридор.

Бяха ни видели. Отново погледнах ключалката. Вероятно беше по-добре да се предадем, отколкото да изненадаме група въоръжени до зъби точни стрелци в защитно облекло срещу размирици. Погледнах Джак. Той поклати глава.

— Полиция на Федералния резерв — обади се едно от ченгетата, които ни преследваха. Сигурно бяха завили зад ъгъла и стояха наблизо.

— Коридорът трябва да е разчистен за отдел „Специални операции“ — отговори командосът. Ще внасяме злато. Не чухте ли комуникациите?

Не ни бяха видели. Те сигнализираха на полицаите зад нас.

— Имаме евентуален пробив в сигурността — извика ченгето. — Видяхте ли някой да тича по коридора?

Онзи, които говореше от името на екипа със златото, се засмя:

— Тук имаме кюлчета на стойност осемдесет и пет милиона долара. Ако някой тичаше по този коридор, отдавна щеше да е на оня свят. Трябва да освободите коридора.

— Добре, добре — отвърна полицаят от Федералния резерв.

Чух ги, че се изтеглят. Зад нас се затвори врата. Това беше пътят, по който бяха дошли. Ченгетата щяха да ни оставят на мира за известно време, но само защото към нас идваха нервни командоси.

Пристигаше пратка злато. Това обясняваше засилената охрана и затварянето на улицата.

Видях, че Джак ме гледа гневно, сякаш можех да предвидя тази вероятност. Изправих се и огледах ключалката. Беше електронна и се отваряше с карта с код, каквато Картрайт ми беше показал как да преодолея. Може би щяхме да се измъкнем.

Но после стомахът ми се сви. Над нея имаше чисто нова „Медеко M3“, каквато си слагаш, ако откриеш, че електронната ти ключалка за хиляда и триста долара е безполезна.

По-добре беше да се отправим към щурмовите пушки в дъното на коридора. M3 бяха предпочитаните ключалки на правителството и разузнавателните агенции. Имаше ги в Белия дом и в Пентагона. Те бяха следващото поколение „Медеко“ на ключалката, която ме беше победила по време на проверката на Линч. Дори един майстор по влизане с взлом би разбил прозорчето на вратата или би се отказал.

Аз обаче не разполагах с тази възможност.

Чух, че подът се разтресе, когато забутаха количката със златото към нас, бавно, но сигурно. Нямаше да имам време да отворя това чудовище.

Забих шперц в екранчето на четящото устройство, изгорих платката и превъртях дръжката. След това пъхнах шперца вътре, за да я държа отворена и да не се занимавам повече с нея. Това ми отне четири секунди.

Златото се приближаваше. Чувах тракането и дрънченето на метала върху бетона.

M3 е нещо като фетиш сред крадците поради трудността й. Има съвършено нов дизайн, който прави щифтовете по-трудни за завъртане, с фалшиви прагчета, за да откажат крадците. Трябваше да преместя всички щифтове към абсолютната водоравна линия и после да завъртя всеки, за да се отдръпне резето.

Дори ако успеех да извърша тези две чудеса, това не беше всичко. Оставаше плъзгачът — трето месингово парче, което пречи на ключа да се превърти, ако не се издърпа напред до правилната позиция. Хиляда пъти по-трудно е да усетиш кога щифтът е отместен с всичките тези допълнителни части, които подсигуряват цилиндъра. Имаше два билиона възможни комбинации за височината на щифта, ъгъла и позициите на плъзгача и само една отваряше проклетото нещо.

Трябваше да я открия и затова отварянето на ключалка в реално време е трудно. Налагаше се да го направя през мъничката дупчица със странна форма, докато страхът се беше свил в твърда черна топка в стомаха ми. Представете си, че се опитвате да смените всички свещи в двигателя на колата си, когато капакът се отваря сантиметър по сантиметър. И кара пиян шофьор.

Ето, такава беше задачата ми. Прецених, че имам една-две минути до пристигането на командосите. Нямаше да има ефектни трикове, нито лесни заобикаляния, само бавна, усърдна работа, милиметър по милиметър, метал върху метал и чувствителността на пръстите ми. Натегнах леко с динамометричния гаечен ключ и започнах да нагласявам височината на щифтовете.

Подът се тресеше, докато количката със златото се приближаваше. Знаех, че е невъзможно, но не можех да се откажа.

Отне ми една минута да наредя щифтовете до водоравната линия. Първата стъпка беше завършена, но нямаше как да знам със сигурност.

Чувах все по-близо стъпките на командосите от специалните части и потракването на оръжията им.

Извадих тънка тел, огъната под прав ъгъл в края, и започнах игра с въртенето. Опитвах се да усетя възможно най-лекото поддаване и в същото време да не прецакам щифтовете.

Изчистих съзнанието си от представата как лежим с Джак в локви от собствената си кръв, двама предприемчиви търговски представители на фитнес зала, завършили фатално. Прогоних и образа на Ани в съда, докато ме обявяват за виновен по дълъг списък с престъпления, завършващи с убийството на Сакс. Пропъдих образа на Линч, който отново стои зад мен, затворил очи в очакване на кръвопролитие, докато опира пистолета в главата ми.

И отместих резето.

Боже, колко силно тракаше количката!

— Те са тук — прошепна в ухото ми Джак.

Почувствах, че командосите са почти до нас и как пръстите ми се разтреперват от вибрациите на количката, заплашвайки баланса, който бях успял да постигна в месинговия лабиринт на ключалката „Медеко“.

Би трябвало да се радвам на отдръпването на резето, но нещо не беше наред. Усетих го, че все още е заклещено. Някой щифт беше паднал или ме беше подвел от самото начало. Един по един, поддържайки точния натиск с динамометричния ключ, за да държи всичко на място, аз отново ги проверих всичките. Оказа се, че е четвъртият във фалшивата редица.

— Добре — каза някакъв глас. — Да ги преброим набързо.

Човекът започна да брои кюлчетата. Гласът му беше силен, сякаш говореше до мен.

Джак приклекна. Потта беше сплъстила косата му и аз видях грозния белег, оставен от Линч. Той прегледа шперцовете и взе назъбен шперц W, който приличаше на трион в края. Джак го хвана като шило за разбиване на лед. Страхотно. Можехме да прободем някой клет служител, докато пазачите надупчват телата ни с куршуми натовски стандарт. Нямах нищо против да съсипя живота си, но отгоре на всичко заради мен щеше да пострада невинен човек, защото бях неспособен да осъществя измамническите си фантазии.

Чиновникът продължаваше да брои.

Отпуснах леко четвъртия щифт и после още малко, проправяйки си път покрай зъбците, за да открия истинската водоравна линия. Цилиндърът леко помръдна. Щифтът се съпротивляваше на натиска ми, сега по-силно и по-сигурно. Но въртенето спря. Държах всичко стабилно. Взех извитата под прав ъгъл тел и бръкнах под щифтовете.

— Всичко е тук — обяви служителят и те тръгнаха към нас.

Флуоресцентните лампи хвърляха отблясъци върху мен и Джак.

Той се надигна на пръсти.

Бавно натиснах напред плъзгача, докато изщрака. Цилиндърът се завъртя. Отворих вратата.

Забравих шперца, който бях оставил върху четящото устройство. Шперцът полетя към земята. Протегнах ръка към него, докато бавно се въртеше във въздуха към бетонния под.

Щяха да чуят изтракването му. И да ни открият.

Джак вече беше там. Улови го на сантиметър от земята.

Сграбчих го за ризата и го дръпнах във входа зад себе си. Бутнах вратата. В последната секунда, преди да се затръшне, я спрях, спуснах резето и безшумно я затворих.

В мрака чувах само дишането ни. Знаех, че посоката, в която сме се отправили, ни е доближила до далечния край на товарната рампа. Очите ми се приспособиха към тъмнината и различих очертанията на стая на слабата светлина на сиянията на няколко екрана. Покрай двете стени имаше пейки, а в средата на помещението — огромна везна. Чух изтракването на ключ във вратата зад нас.

Намирахме се в стаята, където се брояха парите. Нищо чудно, че вратата имаше ключалка „Медеко“. Те влизаха, за да претеглят отново златото.

— Скрий се — казах на брат си.

С Джак се хвърлихме върху лавиците под масите. Легнах върху грапава купчина от увити в найлон пакети. Разнесе се странна миризма, като на буркан, пълен със стари монети.

Вратата се отвори. Стаята се обля в светлина.