Директивата

31.

Процедурата продължи един час. Заведоха ме в интензивното. На вратата като хищна птица се въртеше жена от счетоводството.

— Трябва да подпишете едни формуляри, ако имате време в момента — каза тя, когато влязоха.

Минах покрай нея.

Джак все още беше в безсъзнание. Лицето му беше бледо като восък.

Седнах на твърдия стол до него и зачаках, като гледах „Животът в Холивуд“ и броях минутите, за да не изпусна срещата с Ласитър, единственият ми изход от този кошмар.

— Шегувате се — казах, когато влезе лекарят. Той беше същият асистент от предишния път. — Той ще се оправи ли?

— Разбира се. Имаше само загуба на кръв. Но порезната рана е странна. От главата продължава да тече кръв. Какво е правил?

— Къри.

— Хм. Вие не бяхте ли тук преди известно време?

— Вероятно ме бъркате с някой друг.

— Не мисля. Трябва да внимавате повече, и двамата.

— Съгласен съм.

Джак най-после дойде в съзнание, преглътна и изтръпна от болка, докато проследяваше с поглед пластмасовите торбички, прикрепени към тялото му.

— Съжалявам, Майк — промълви той и се прокашля.

— Би трябвало — отвърнах и облякох връхната си дреха. Бях изчакал само за да го видя да се свести и да се уверя, че ще оживее. — Татко идва. Ще реша проблема по един или друг начин.

— Какво ще направиш?

Тръгнах. Жената от счетоводството ме последва в коридора, като говореше нещо за самоличности и отговорни лица.

— Той е в съзнание — рекох. — Отидете да говорите с него. Повече няма да плащам за грешките му.

Виждайки Джак да лежи облян в кръв, се убедих в едно. Въпросът беше личен. Аз бях мишената от самото начало. Опитах се да обмисля нещата методично, но имената се редяха твърде бързо в главата ми. Който и да стоеше в дъното на тази работа, ставаше дума за пари с неясен произход. Може би Марк, когото винаги бях подозирал, че участва в измамата, се бореше с корпорациите, а в същото време подбиваше акциите им. Тайните, които бях научил, всичките корумпирани политици, които бяха пропаднали, докато разчиствах бъркотията, след като разкатах предишния си работодател. Всеки случай беше подозрителен.

Взех си още една чаша кафе от кафенето, докато излизах, и после се разходих на паркинга, за да проясня съзнанието си. Все още имах време да успея да отида на срещата с агента на ФБР.

Видях, че Картрайт спира на паркинга на болницата със стария си кадилак елдорадо. Баща ми беше на предната седалка до него.

Отидох при тях.

— Как е Джак? — попита татко.

— Добре. Срязали са го. Загуби много кръв, но ще го изпишат довечера или утре.

— А ти?

— Имал съм и по-добри дни.

— Ще влезем при него.

— Току-що се сбогувах. Буден е.

Баща ми кимна. Картрайт му каза, че ще се видят в болницата, и остана с мен. Щом татко се скри от погледа ни, той ми направи знак да се качим в колата. Седнахме на предната седалка. Картрайт извади пакет от тайно скривалище под таблото.

— Това е пълният комплект — каза.

Вътре имаше шофьорски книжки, кредитни карти и карти за социално осигуряване.

— Чисти ли са социалните осигуровки? — попитах.

— Да. Хората са починали наскоро и не е съобщено за тях в Администрацията за социално осигуряване. Но главният им файл е объркан.

— Пропуските за Банката?

— Все още работя по тях. Ще станат добре. Свършил си хубава работа със снимките.

Прибрах документите.

— Благодаря — казах. — Може ли да те питам нещо?

— По-добре недей. Стигнал съм до тези години, защото не съм любопитен. — Погледнах го. Картрайт въздъхна и погледна в огледалата. — Е, добре.

— Ако някой те мами и ти можеш да се обърнеш към властите, за да го отстраниш от пътя си. И той го заслужава сто процента. Би постъпил правилно, нали? Ако никой от твоите хора няма да бъде замесен. Няма да предадеш никого. Само ще победиш враг.

— Нещата стават твърде сложни.

Погледнах към болницата.

— Да.

— Няма линия между черното и бялото, Майк. Едва когато стигнеш близо, осъзнаваш къде трябва да е границата. Нали разбираш какво ще стане, ако моето име бъде замесено в тази история.

— Никога не бих споменал за теб.

Той кимна.

— Добре. Всеки с такъв профил постига споразумение с Федералните власти. Това е поредната фигура на игралната дъска. Но ако можеш, остави това на възрастните. Тази територия е опасна. Признателен съм ти, че го сподели първо с мен.

— Естествено.

— Би трябвало да знаеш, че щом веднъж вкопчат ноктите си в теб, никога не те пускат, Федералните са по-лоши от мафиотите. Използват го срещу теб и правят много грешки. Забрави за агентите на ФБР. Те пак са хора на правителството.

— Какво искаш да кажеш?

— Бъди много внимателен.

Изсмях се горчиво. Не беше необходимо да ми го напомня.

— Защо се смееш? — попита Картрайт.

— Сетих се за последния човек, който се опита да изпее тези хора.

— Какво стана?

— Беше прострелян в сърцето на Националната алея.

Той вдигна пръст.

— Имам нещо, което може да те заинтересува. — Слезе от колата и се приближи до багажника. Последвах го. Той извади платнена чанта от странично отделение и започна да рови в нея. Видях нещо, което беше голяма сигнална ракета или ръчна граната.

— Разнасяш насам-натам тези неща?

Картрайт не обърна внимание на въпроса ми и извади бронежилетка.

— Вземи. — Почука по предната страна с кокалчетата на пръстите си. — Допълнително подсилена. Такива използват ченгетата. Добра е за ежедневна употреба и спира куршумите от повечето пистолети.

— Надявам се да не ме прострелят.

— Колан и тиранти. Няма да навредят.

Наведох се в отворения багажник и взех бронежилетката. Беше невероятно тънка.

— Запиши и това на сметката ми — рекох и натъпках всичко в найлонова торбичка за пазаруване.

— Не искам да се покажа като безчувствен, Майк, но въз основа на онова, което ми разказа…

Едва след няколко секунди осъзнах какво има предвид Картрайт. Мъртвите не получават кредит. Извадих портфейла си.

Спрях пред етиопско кафене с безплатен интернет и извадих лаптопа си от чантата. Имах широкообхватна карта, но й нямах доверие за хакерските изпълнения. Първо проверих два пъти троянските коне, които Картрайт ми беше изпратил по електронната поща. Бяха се вкоренили. След това изпробвах флашките. Едната даде сигнал и ми предостави страхотна гледка към информационното табло в преградения кабинет, по-голямата част от което беше закрита от огромната глава на икономист, който много приличаше на французин. Докато той се почесваше по носа и размишляваше на някаква невидима електронна таблица, аз огледах стаята зад него. Доколкото видях, на информационното табло нямаше пароли, само няколко визитни картички и надраскани съобщения.

Сложих палец на уебкамерата си. Знаех, че е глупаво, но е трудно да повярваш, че когато гледаш в лицето някого, той не те вижда.

Изпитах известна гордост от себе си и Дерек и нашите флашки. Накрая проверих бейзболната топка. Наблюдавах как малка поредица от точки пълзи по екрана и после как замъгленият образ изскочи в прозорец в софтуера на клиента ми.

Всичко работеше. Всеки, който минаваше покрай мен, би ме видял как седя сам в паркирана кола, приведен над лаптоп, извиквам: „Да!“ и вдигам юмрук във въздуха.

Имах очи в кабинета, който щеше да получи директивата. Господи, трябваше само да си седя по пижама у дома, да наблюдавам човека и да приключа с всичко. Най-малкото това щеше да възпре Линч да пръсне черепа ми.

Камерата изпращаше неподвижни кадри, заснети на всеки няколко секунди, за да пести енергия. Прегледах първата серия. Кабинетът изглеждаше познат, същата ламперия на стените, същото бюро.

Само че този път бюрото беше разчистено с изключение на телефона. Отворих на екрана една от оригиналните снимки, които бях намерил в кабинета на старшия вицепрезидент. На нея бейзболната топка с камерата беше на лавицата, където се бях надявал да бъде. Компютърът трябваше да е там, точно пред камерата.

Забелязах кабели в далечния десен ъгъл на картината и плоската повърхност на някаква метална поставка. Нещата придобиха логика едва след няколко кадъра, когато се появи моят човек. Ядеше моркови от пластмасова чиния и после застана вдясно, закривайки камерата, докато пишеше на клавиатурата.

Беше преместил компютъра си.

Вкопчих пръсти във волана и го разтърсих силно от гняв. Човекът работеше на проклето изправено бюро, сякаш го болеше гърбът или имаше някакъв друг проблем. В това имаше логика, след като беше работил през най-голямата икономическа инвазия през осемдесетте години, но ергономичните му джунджурии щяха да ми струват живота.

Това беше главният ми гамбит. Ако не направех чудо с другите камери, с мен беше свършено. Превключих на единствената добра картина на знака „Изход“, който бях показал на Линч снощи. Този път поне лампите бяха запалени.

Камерата показваше интериора на апартамент. В едната страна се виждаше заседателна зала с остъклена стена и няколко преградени кабинета наоколо. Най-ясно се виждаха принтерът, факс машината и няколко топа хартия. На стената беше залепен тъжен плакат, двайсет на трийсет сантиметра, на който с големи букви пишеше: „Днес си свърши работата като шампион“.

Нямах нищо. Линч имаше достъп до тези камери и сигурно вече беше разбрал това. Вероятно знаеше още от сутринта. И затова беше оставил патрон в спалнята ми.

Нямаше лесен начин да свърша работата и сега той щеше да ме подгони безмилостно. Единственият изход беше ФБР. Протегнах ръка към задната седалка, извадих бронежилетката от торбичката, нахлузих я през главата си и я закопчах стегнато.