Директивата

36.

Зазвъняха звънчета. Не знам дали само те щяха да свършат работата да ме събудят, но докато лежах на земята, върху ухото ми падна студена капка дъжд. Свестих се. Зъбите ми тракаха от студ. Звънчетата бяха пронизителният дигитален звук на мобилния ми телефон. Надигнах се на дънера и прегърбих рамене.

Трябваше да се движа.

Отговорих на обаждането, докато се мъчех да стана.

— Ало.

— Майк?

— Кой се обажда?

— Емили. Емили Блум. Исках да питам как мина срещата. Добре ли си? Неподходящ момент ли избрах?

— Малко съм загазил — изграчих. — Дали не си някъде наблизо до Хърндън? Там съм. — Болката затрудняваше дишането ми. Всяка дума излизаше като стенание.

— Звучиш ужасно. Добре ли си?

— Не — отговорих.

— Ранен ли си?

— Да.

— Ще бъда там след десетина минути.

Не исках да я въвличам в това, но предпочитах да не умра от учтивост.

— Благодаря — отвърнах.

— Само ми кажи адреса.

Погледнах координатите на джипиеса на телефона си и й ги казах.

Докато чаках, се обадих на баща си.

— Здравей — започнах, полагайки усилия да говоря като жив човек.

— Какво става, Майк? Добре ли е Джак?

— Не съм го виждал. Искам да питам за онзи лекар, когото ти и Картрайт познавате. Ветеринарят.

— Макоско ли?

— Може ли да му се обадиш и да му кажеш да отиде в кабинета си?

— Какво се е случило?

— Добре съм. Трябва само да ме зашият.

— Какво? Отиди в проклетото спешно отделение. Имаш здравна осигуровка.

— Не мога.

— Защо?

— Малко ме простреляха.

— Не може да те прострелят малко, Майк. Какво става, по дяволите?

— После ще ти разкажа. В момента не мога да говоря. Но в това време ще се обадиш ли на Макоско?

— Ще дойда да те взема. — Той беше най-малко на половин час път от мен.

— Един приятел идва. Ще ти се обадя, ако се появи проблем.

За миг чух само дишане, а после татко отстъпи.

— Ще му се обадя.

Опитах се да остана в съзнание, но отново ми причерня пред очите въпреки дъжда. Събудих се, заслепен от фарове.

Беше Блум. Тя поиска да узнае какво се е случило и как от полевия офис на ФБР съм се озовал встрани от селски път, но аз нямах сили да обяснявам. Блум взе голяма пазарска торба „Нийман Маркъс“ от задната седалка, скъса я отстрани и я сложи на предната седалка.

— Имаш ли нещо против, ако само си почина. Не искам да изглеждам неблагодарен, но денят ми беше тежък.

— Разбира се. Да те закарам ли в болница?

— Не. — Прегледах съобщенията си и й казах адрес край магистрала „Лий“.

Спряхме пред витрина на осемстотин метра от магистралата с неонова табела, на която пишеше: „Ветеринарна клиника „НоВа“.

Ветеринарят беше приятел на Картрайт. Мисля, че докторът му беше длъжник, на хазарт или някой друг грях. Грижеше се за наранявания, за които хората предпочитат да не знае полицията. За пръв път чух за него, когато аз и баща ми имахме неприятности с предишния ми шеф.

Кървенето не беше силно, но постоянно. Болката беше поотслабнала или бях свикнал с нея. Започнах да се надявам, че куршумът може би не е проникнал в тялото ми и раната на гърба ми е от силата на удара. Когато се бях опитал да съблека бронежилетката, болката ме накара отново да припадна, затова все още бях с нея.

Макоско ни посрещна във фоайето. Държеше голяма чаша и беше с долнище на анцуг и памучна риза.

— Прострелян ли си? — попита той, извади пликчето с чай от чашата и го хвърли в боклука.

— Мисля, че куршумът се заби в бронежилетката — отвърнах.

— Хмм. — Той мина покрай рецепцията. Последвах го. Няколко кучета оголиха зъби до вратите на клетките си покрай стената. Макоско ме сложи да седна на метална маса. Мястото беше по-хубаво от последната болница за хора, в която бях ходил.

Разкопча бронежилетката и надигна предната част.

Стиснах зъби.

— Така добре ли е?

— Аха.

Лекарят внимателно отлепи бронежилетката от гърба ми.

Избълвах няколко ругатни.

— Виждам я — каза.

— Какво?

— Кървяща рана под бронежилетката. С какво те простреляха?

— Мисля, че с пушка.

Той приготви инжекция и заби иглата в ръката ми.

— Ще искаш това — каза Макоско и натисна буталото. В тялото ми се разля приятно замайващо усещане.

Той взе парче марля с форцепс и каза на Блум да хване бронежилетката за раменете. Закопчалката висеше свободно.

— Дръпни я, когато ти кажа. Готова ли си?

Блум хвана бронежилетката.

— Сега.

Тя я издърпа. Имах чувството, че някой заби запален фойерверк в гърба ми. Изохках и се вкопчих в ръба на масата. Нещо изтрака върху плочките зад мен. Погледнах и видях изкривена гилза от пушка, която се търкулна по линолеума и се скри под шкафа.

Усетих, че по гърба ми плъзна топлина, когато Макоско притисна марлята върху дупката, оставена от куршума. Това пареше повече от дръпването. Вече бях твърде уморен, за да охкам, затова само стиснах зъби, вкопчих по-силно пръсти в ръба на масата и почувствах, че по лицето ми се стича пот.

— Проникнал ли е в тялото ми? — попитах.

— И да, и не — отвърна ветеринарят, докато разглеждаше с очилата си за четене раната. — В случай като този куршумът влиза, но не твърде дълбоко, и вкарва материала на бронежилетката. Нещо като фокусник, който натъпква носна кърпа в юмрука си. Извадил си късмет. Виждал съм много огнестрелни рани. Повечето лекари биха предположили, че куршумът е проникнал и е разкъсал тъканите. После няколко часа бърникат и ръчкат в коремната област да го търсят.

Той удари с длан по масата, правейки ми знак да легна по корем. Подчиних се. Макоско се залови да шие раната на гърба ми.

— Съвсем не е толкова зле, колкото изглежда — едва ли не разочаровано каза той.

Блум взе гилзата и я огледа.

— Прилича на 5.65. Провървяло ти е, че си жив. Тези са мощни и опасни.

Шевовете отнеха още десетина минути. Седнах и Макоско ми даде няколко хапчета. Погледнах шишенцето и отбелязах:

— Тези са за кучета.

— Няма значение. Помагат на всички. — Той се обърна към Блум: — Ти жена му ли си?

— Не — отговори тя.

— Е, не е моя работа — каза ветеринарят и започна да зарежда стерилизатора. — Но в този човек… — той ме посочи — има конска доза оксикодон. Дръж го под око следващите осем-дванайсет часа. Би трябвало да е добре, но Госиод знае, че ми се е случвало да греша.

Блум ме заведе до колата. След като ми извадиха гилзата и взех болкоуспокояващи, се почувствах като прероден.

— Предполагам, че срещата не е минала по плана — каза тя, докато се качвахме в джипа й.

— Не. Трябва да се прибера у дома и да легна.

— Ани там ли е?

— Не.

— А някой друг?

— Не.

— Тогава идваш с мен — заяви Блум. — Заповед на лекаря.