Директивата

18.

Един мъж стоеше над мен и ме гледаше гневно. Вените на врата и челото му пулсираха от ярост.

— Здравей, татко — рекох.

Заслужавах си го. Той ме беше хванал да боравя с шперц и динамометричен гаечен ключ — нещо, което беше съсипало живота му и едва не бе съсипало и моя.

Огледах стаята.

— Ще нарушиш условната присъда, като се срещаш с някои от тези хора, татко.

— Тревожиш се, че аз ще имам неприятности?

— Не участвам в сапунени сериали — заяви Картрайт и тръгна към главното помещение. И наистина беше така. Тези хора седяха около маси за игра на карти в задни стаички на ресторанти и магазини и крояха заговори по цял ден в продължение на четирийсет години, докато някъде на фона работеше телевизор, и щяха да ти счупят китката, ако се опиташ да изключиш „Богати и жестоки“.

Баща ми ме пусна, отстъпи назад и си пое дълбоко дъх.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той.

— Как разбра къде съм? — попитах на свой ред, докато се изправях.

— Един приятел ми се обади. Каза, че си търсиш белята.

— Не е така.

— А как е? — Той пристъпи по-близо. Не го бях виждал отдавна и почти бях забравил, че е по-едър от мен.

— Джак има неприятности.

— Лошо ли е положението?

— Може да стане. Аз само му давам технически съвети, нищо сериозно.

— Опитва ли се да те измами?

— Отначало си го помислих, но после видях как онези типове го обработиха. Той е на ниво. Те му казаха… Виж, не се тревожи. Джак контролира нещата.

— Какво му казаха? — настоя татко.

Знаех си, че рано или късно той ще изкопчи истината от мен.

— Че ще го убият. Джак трябва да открадне някаква вътрешна информация.

— Да го убият!

— Намеренията им са сериозни, татко. Повярвай ми.

След изстрела на Националната алея всеки път, когато затворех очи, виждах един и същ образ — Сакс се опитва да каже нещо, но не излизат думи. Не исках да обяснявам защо съм толкова сигурен, затова замълчах.

— Какъв е ударът?

— Чиновническа работа. Нищо прекалено безумно, финансов.

— Работя с такива неща. Кой е мишената?

— Ти няма да се бъркаш. Минах през ада, за да те измъкна. Няма да позволя да те върнат в затвора.

— Технически съвети, а? — Той погледна шперца в ръката ми. — Не мисля така. Е, коя е мишената?

— Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Ще откраднат директивата, ще вземат решението на Комитета, преди да стане публично достояние.

— Федералната банка в Ню Йорк? Невъзможно. Те имат най-добре защитения трезор в света.

— Не искаме златото, а Бюрото.

— Ние? — попита баща ми. — Стига, Майк. — Той се вгледа в мен изпитателно, търсейки истината. Не можеш да излъжеш измамник. И именно това направи сина му толкова корав. — Какво не ми казваш?

— Погнали са и мен. Ще си го изкарат на мен, ако Джак избяга или не го направи. Знаят за Ани.

Той замахна неочаквано. Помислих, че ще ме удари, но татко се завъртя и заби юмрук в натрупаните чували с брашно до главата ми. От ъглите им се посипа бял прах.

— Ако те не го убият, аз ще го направя — заяви той.

— Можеш да се наредиш на опашката след мен. Само че той твърди, че се опитва да остане честен. Затова са го подгонили. Джак отказва да участва в играта.

— Тогава какво ще правиш? Нима ще влезеш с взлом в проклетата Федерална банка?

— Не. Само им играя по свирката, докато разбера — как да обърна цялата работа срещу онези, които ни заплашват.

— Кои са те?

— Единият ми се представи като Линч. Това вероятно не е истинското му име. Кара черен крайслер. Има вампирски зъби, адски слаб, около метър осемдесет и два-три.

Баща ми поклати глава.

— Защо не ме помоли за помощ?

— Няма да те въвличам, татко. Държа се на разстояние от цялата история. Засега само наблюдавам и разучавам мишената. Рискът е много малък.

— Влизане с взлом?

— Не. В днешно време навсякъде има камери, затова опитвам някои неща, за да погледна в Търговското бюро. Всъщност… — Замислих се за миг. — Можеш ли да изработиш нещо за мен?

Баща ми имаше прилична работилница в гаража си. Знаех, защото винаги когато отивах в дома му, той ме принуждаваше да изслушам проект за ремонт на жилището, дълъг няколко часа. Последния път лежах на място, тясно петдесет сантиметра и държах нагорещена медна тръба, докато той работеше с поялник, от който капеше разтопена спойка върху ръката ми.

— Зависи какво искаш да направиш — отговори той.

— Поставка за бейзболна топка. Ще ти покажа снимка. Искам да издълбаеш дървената основа.

— Няма проблем. За какво ти е?

— По-добре да не знаеш. Скоро ще отида да огледам периметъра и да преценя контрола. Ако тези камери проработят, ще имаме изображения на разположението на интериора и ще разберем каква е обстановката.

— Но няма да влизаш?

— Не. Ако ще идва с мен някой, това ще бъде Джак. Но никой няма да влиза.

— Сериозно ли те заплашиха?

— Адски.

— Тази работа не им харесва. Защо искат точно теб? Те знаят само, че си обикновен гражданин, аматьор.

— Предполагам, че са чули какво направих, за да се измъкна от последната бъркотия.

— И все пак каква е крайната им цел? Мислиш ли, че ще те оставят да свършиш работата и после ще приключат с теб? Има ли логика? След като са заплашили семейството ти? Човек не се ядосва така на някого и после да му минава.

— Мислиш, че е постановка? — И аз се питах същото, обмисляйки нещата. Бях си създал враг с всеки случай, който поемах. Вървях по следите на парите, на корупцията. Редовно вбесявах най-влиятелните хора във Вашингтон. По-лесно беше да разбера кой няма причина да ме прецака.

— Може би — отговори баща ми. — Винаги трябва да знаеш за кого работиш. Това е правило номер едно. Иначе може да влезеш право в капана. Никога не залагай в играта на друг.

— Затова се надявам да обърна всичко срещу тях.

— Скоро ли ще вземат решението на Комитета?

— Такъв е планът им.

— Но колко ще скочат акциите? Това не е сливане, където една компания скача рязко със сто процента.

— Със сигурност ще раздвижи пазарите. Съвещанието ще бъде голямо. Анализаторите са на различни мнения какво ще направи Федералният резерв. Регионалните президенти са разделени. Никой не знае дали ще намалят газта, или ще ударят спирачки.

— И все пак това не обяснява повече от скок с една цифра. Струва ли си риска? — попита той.

— Нещата се промениха. Всеки средно интелигентен идиот може да търгува с акции онлайн и да намали индекса „Дау Джоунс“ с едно щракване на компютърната мишка. Има производни за всичко.

Преди да отиде в затвора, татко вършеше чиновнически измами, като жертвите му бяха само хора, които го заслужаваха, но това беше нищо в сравнение с ежедневните пакости, които в днешно време наричат финанси.

— Това е страхотно предимство — отбелязах. — Хитър номер. Залагаш всичко пет или десет пъти, дори повече. Не е необходимо пазарите да се раздвижват много и оживлението да е толкова голямо, че да не те пипнат за търговия с вътрешна информация. Всеки има мнение за инфлацията и лихвения процент.

Баща ми присви очи и се замисли.

— И това означава, че ако заложат неправилно, можеш да ги разбиеш.

— Ще им дам грешни цифри — рекох.

Той поклати глава.

— Звучи страхотно, но първо трябва да ги откраднеш, преди да ги преправиш. А това е самоубийство. Пък и току-що ми каза, че няма да участваш. Забавно е да играеш карти в задна стаичка с други пишман майстори, но помисли за живота си, за Ани. Отиди в полицията.

— Те имат хора в полицията.

— Вашингтонски ченгета?

— Не знам точно на кои, но са убивали доносници. Тези типове са професионалисти и много добре финансирани. Джак мислеше да ги издаде. Затова го погнаха. Имам предвид някои хора, с които може би е безопасно да се разговаря. — Отново си помислих за Емили Блум.

— В момента трябва да направиш само това. Обичам брат ти. Бих дал живота си за него, но вече съм стар и не мога да направя много, за да му помогна. И семейството, разбира се, е важно, но сега и Ани е в семейството. Ти направи всичко възможно да се откъснеш от тази мръсотия. Не се въвличай. Не проваляй живота си заради Джак.

— Те заплашват всичко, което имам, татко. Искам да задържа този живот.

— Мили Боже! Смяташ, че ако за пет минути можеш да измислиш как да си размените ролите, да обърнеш нещата, за да се взривят в лицата им, те не са се досетили? Тук има нещо гнило, Майк. И дори не си помисляй да правиш нещо, докато не разбереш кой стои зад всичко това и как се опитват да те прецакат. Това беше моята грешка. И ми струва шестнайсет години от живота.

— Ще подменя цифрите. Лъжлив стар негоднико, обичам те!

— Дори не си го помисляй, Майк.

Бях в капан. Линч ми беше предоставил избора или да загубя всичко, или да предприема самоубийствена мисия. Дори ако някак съумеех да изпълня задачата, те вероятно щяха да прехвърлят вината на мен или направо да ме убият. Сега обаче съзрях избор. Трябваше да вляза в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк, да открадна най-добре защитената в света икономическа информация и да надхитря Линч в собствената му игра.

— Сериозно — каза баща ми. — Ако не знаеш за кого работиш, вече си загубил.

— Ще разбера — отвърнах и прокарах пръсти през косата си. — Господи, как това нещо винаги ни намира?

Той взе от склада на Картрайт инструмент, който приличаше на малко длето — старинен класически шихел, използван за изработване на печатни плаки и фалшиви пари и облигации.

— Не мисли, че можеш да се преструваш, че си в играта. Прави се, че действаш и открий лесен начин да се измъкнеш — посъветва ме татко. — Намира ни, защото го обичаме, Майк. Именно това ме плаши. В кръвта ти е.