Директивата

46.

— Само ще взема документите — каза чиновникът и влезе в стаята. Вратата се затвори зад него. Видях само черните му обувки с метални капачки, прикрепени над бомбетата. Пазачите на трезори носят такива, така че ако падне някое кюлче злато, да не счупи костите им.

Разнесе се тракане.

Обувките се насочиха към мен и не знам защо ми напомниха за рицар. С Джак се гледахме от масите, чувствайки се напълно открити. На светлината видях върху какво лежим — пакети с банкноти.

Федералният резерв разпределя петстотин и петдесет милиарда долара в брой годишно. Парите се пакетират в пачки от стодоларови банкноти, после — по десет такива пачки, след това — по четири, увити заедно, а накрая — в пакети по четири — шестнайсет хиляди банкноти, пристегнати с дебел плосък ластик.

Лежах върху твърдо легло от десетки милиони долари. До главата ми имаше запечатани прозрачни найлонови торбички, пълни с употребявани банкноти, изпръскани с червено и черно — кръв.

Чиновникът започна да си тананика популярна кънтри песен, докато местеше крака на трийсет-четирийсет сантиметра от лицето ми.

Банките на Федералния резерв се занимават със замърсените банкноти. Докато четях всичката информация за това място, която намерих, аз изгледах и видеозапис, качен в техния уебсайт, със същия монотонно говорещ диктор и актьори от осемдесетте години, заснет в трезора. Всичките изглеждаха забележително спокойни, като се имаше предвид темата: „Значи имате изцапани с кръв банкноти…“

Служителите на Федералния резерв ги заменяха с чисти банкноти и после унищожаваха изцапаните.

Видях, че в ръката си пазачът държи подложка с листа. Търсеше нещо. Чух шумолене на хартия.

Това ми даде известно време да преценя възможностите ни. Намирахме се в хранилище за ценности, където вероятно държаха временно парите от товарната рампа, докато дойде време да ги закарат в трезора. Бяхме влезли от врата в едната страна и в отсрещната страна на стаята имаше друга врата, обозначена със знак „Изход“ и отново заключена с „Медеко“. Но сега поне бяхме вътре, и е много по-лесно да излезеш от хранилище за ценности, отколкото да влезеш.

От разположението знаех, че вратата ще ни заведе до товарната рампа. При наличието на всичките тези пари тук, със сигурност щеше да има въоръжени до зъби пазачи, които да я наблюдават отвън, въпреки ключалката „Медеко“ на изхода. Ако някак успеехме да се спасим от специалните части, пак нямаше да можем да излезем лесно.

Но вратата беше единствената ни възможност.

Чиновникът изпя припева, обърка текста, изпробва няколко различни аранжимента и пак започна да си тананика.

— Готово — каза той, отвори вратата и излезе в коридора. — Сега ще подпишем няколко неща и после ще ги претеглим.

Вратата се затвори зад него. Имахме само няколко секунди, преди ченгетата да се върнат.

— Раницата! — казах на Джак.

Той ми я хвърли. Станах и се приближих до изхода. Дръпнах резето, а после извадих постоянния магнит от редки земни елементи и го поставих на рамката над главата си. Не исках пронизителна аларма да извести излизането ни и магнитът щеше да попречи на сензора да се включи.

Открехнах вратата петнайсетина сантиметра, надзърнах навън и после излязох.

Джак ме последва.

Чух, че вратата от другата страна на хранилището за ценности се отвори, когато нашата се затвори.

Застанахме в задния ъгъл на покрития паркинг, в дъното на къс коридор. Паркингът и товарната рампа бяха в периметъра на сградата. Два изхода за превозни средства водеха към Мейдън Лейн.

Над главите ни боботеше тръба на отдушник. Командосите от специалните части пазеха двата изхода. До рампата беше спряла бронирана кола с включен двигател. Нямаше как да се промъкнем покрай тях, но не можехме да се върнем.

Заслушах се във въздушната струя в тръбата над главите ни.

— Парите, Джак — казах.

— Какво?

Обърнах се към него. Той се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Гледаш ме по този начин, откакто бях тригодишен — рекох. — Не ти вярвам. Трябва да ми дадеш каквото си взел.

— Не знам за какво говориш.

— Ти си крадец. Преди малко лежа върху трийсет милиона долара. Не ме будалкай. Те знаят серийните номера. Вече са ги опаковали. Безсмислено е. — Не знаех дали това, което казвам, е истина, но бях сигурен в последното: — Ако не ми ги дадеш, мъртви сме.

Единият пазач влезе в полезрението ни. Притиснахме се до стената, но ако погледнеше към нас, той щеше да ни види. Джак извади найлонова торбичка, пълна с пачки от стотачки, изцапани с кръв, горе-долу половин милион долара.

Протегнах ръка.

— Аз ти се доверих, сега и ти ми се довери — добавих.

Джак погледна парите още веднъж и после ми ги даде.

Отлепих лепенката на тръбата над главите ни и извих тънкия галванизиран метал. Усетих въздушната струя вътре. Разкъсах найлоновия плик, махнах ластика на едната пачка и хвърлих вътре банкнотите. После направих същото и с останалите.

Очите на брат ми се изпълниха с ужас.

— Какво…

Може би си помисли, че съм превъртял или съм станал радикален алтруист. Но скоро чу виковете близо до входа. Очите му се отвориха широко и той започна да къса найлоновите торбички и да хвърля банкноти след моите.

Намирахме се на две преки от Уолстрийт, столицата на американската алчност. Разчитах да ни спаси едно — че банкерите, които бързат по тротоарите с копчета за ръкавели и яки с цвят, контрастиращ на ризите, няма да се сдържат и ще хукнат да гонят изцапаните пари.

Банкнотите се понасяха в тръбата и излитаха през отдушниците над закрития паркинг. По-нататък в тръбата се разпръсна пачка.

Джак понечи да тръгне.

Дръпнах го назад.

След няколко секунди се чу началото на „безплатния обяд“.

— Назад — изкрещя едно ченге.

— Мамка му — извика някой на улицата. — Стодоларови банкноти!

Полицаите и командосите от специалните части се насочиха към изходите. Ние се запромъквахме покрай стената. Сцената на улицата погълна цялото им внимание.

Не знаех защо се ядосаха. Управата на Вашингтон наскоро беше гласувала да продължава да прави икономии. С Джак давахме своя принос в увеличаването на паричния запас, също като търговците горе, макар че според мен нашият подход беше много по-забавен.

Виждахме Мейдън Лейн. Банкнотите се въртяха и премятаха във въздуха като есенни листа. Хората ги гонеха и ги тъпчеха в дрехите си. Ченгетата се опитваха да ги спрат и забелязах, че някои от тях също отмъкнаха по една-две стотачки. Те трябваше да държат настрана тълпата и да не позволяват на хората да се върнат вътре, затова най-главната им грижа не бяха двама мъже с бели ризи, които се опитваха да излязат.

Стигнахме до тротоара и се отдалечихме от центъра на действието.

Студеният вятър завихряше банкнотите като циклони, издигаше ги високо между кулите на сградата и ги залепяше върху камъните. Стъпих в кафява локва. От мътната вода ме гледаше Бенджамин Франклин.

Беше красиво. Секретарки, продавачи на хамбургери, куриери с велосипеди, банкери, туристи, хамали и таксиметрови шофьори улавяха стотачките във въздуха, притискаха ги до гърдите си, смееха се и се караха в средата на улицата.

Само двама души не се интересуваха от банкнотите. С Джак се промъкнахме през тълпата и забързахме към по-тихи улици и свободата.