Директивата

50.

Часът беше два и тринайсет минути.

— Трябва да се махнем оттук. Ани, това е…

— Още една дума, и ще те върна на приятелката ти — прекъсна ме тя и потегли по алеята. Около колата заподскачаха свирепи кучета.

Бях започнал да подозирам каква е истината по време на стрелбата, но едва тази сутрин разбрах със сигурност. Кой беше достатъчно богат, за да заложи десетки милиони долари на директивата, да си позволи наемник като Блум и да дирижира всичко това? Кой ме мразеше толкова много? Кой желаеше толкова силно да ме набеди като престъпник или да ме раздели с Ани?

Спряхме близо до входа с колони.

— Влизаме вътре — заяви тя, угаси двигателя и слезе от колата. — Хората от охраната ще се погрижат за онези там отзад.

Последвах я по белите камъни на алеята пред къщата, като я молех да се върне и да размисли.

Кучетата млъкнаха и дишайки учестено, се отправиха към мен.

— Седни — изкрещя Ани и те седнаха на десетина крачки от нас. Впериха черните си очи в мен и бавно отваряха и затваряха челюсти. Лигите им течаха. От страничните входове излязоха двама пазачи и застанаха от двете ни страни.

Ани започна да се качва по стълбите.

— Ани, недей — помолих я отново. — В опасност си. Това е единствената причина, поради която отидох с нея онази сутрин в къщата. Ако не го бях сторил, те щяха да те убият. Опитват се да ме натопят като изкупителна жертва. Принудиха ме. Направих всичко против волята си.

— Достатъчно, Майк — отвърна тя. — Писна ми от тази история.

— Те ме простреляха, Ани. — Вдигнах ризата си и й показах оцветената в ръждивочервена марля на гърба си.

— Господи!

— Опитвах се да те предпазя. Трябва да се махнем оттук. Човекът, който стои зад всичко това и който ме накисна…

Предната врата се отвори, преди да довърша изречението. На верандата излезе Лорънс Кларк. Скръсти ръце на гърдите си и стъпи здраво с грамадните си крака като Атлас.

— Това е баща ти, Ани. Той е убиец. — Протегнах ръка към нея. — Хайде да си вървим.

— Ани — рече Кларк и пристъпи към нея, — влез вътре, скъпа. Мили Боже! Той има пистолет?

Колтът все още беше затъкнат в колана ми. Приближих се до Ани и казах:

— Почакай.

— Той извърши онова убийство на Националната алея — рече Кларк.

— Не бях аз. Зад всичко стои баща ти. Той открадна решението на Федералния резерв, преди да бъде оповестено публично. Той търгува с информацията. Мъжът на Националната алея беше разбрал това и беше убит.

— Откъде знаеш всичко това, Майк? — попита Ани.

— Защото аз откраднах директивата за него. Днес, в Ню Йорк. Баща ти работи чрез посредници и ме принуди, заплашвайки Джак и мен. Направи всичко, за да научи цифрите и да натопи мен. Той иска да ни раздели.

— Какви ги говориш? — попита тя.

Лорънс се изсмя.

— Той говори много убедително. Хайде, Ани, влез вътре, преди този човек да те нарани.

Във всяка стая в къщата имаше телевизор, постоянно настроен на „Блумбърг Нюз“. Дори когато разговаряше с някого, вниманието на Кларк беше насочено към пазарите.

Часът беше два и петнайсет.

Той погледна към телевизора в главното фоайе. Звукът беше усилен, както би могло да се очаква, когато имаш неколкостотин милиона, зависещи от заглавията на деня.

— Научаваме, че изявлението на Федералния комитет за операции на открития пазар ще закъснее с няколко минути — каза говорителят. — Не си спомням това да се е случвало досега. Да чуем Джонатан Маурър от Вашингтон.

Лорънс отново се обърна към нас и кимна на пазачите. Те извадиха оръжията си и пристъпиха към мен.

Измъкнах пистолета си.

— И мен ли ще застреляш, Майк? — попита той и възмутено поклати глава. — Това е човекът, за когото щеше да се омъжваш, Ани. Огледай го добре.

Тя ме погледна. Виждала ме беше да убивам човек. Спомнях си го като кошмар, пространство без въздух, пробив в реалния ни живот. И сега отново бях насочил пистолет, този път срещу баща й, на стълбите на фамилния й дом.

Видях отражението си в стъклото на вратата, измъченото си лице и изцапаните си с кръв зъби. Кларк печелеше битката. Изглеждах като убиеца, от когото Ани се страхуваше.

— Влез вътре, мила — повтори той и протегна ръка към нея.

Нямаше да се отърве от мен пред Ани, но ако тя влезеше вътре и ме оставеше сам с пазачите му, песента ми беше изпята. Те щяха да ме хванат и да ме дадат на Линч. Блум щеше да извърти историята, докато останеха само лъжи: че аз съм убил Сакс и че не съм нищо повече от престъпник.

Ани пристъпи към мен, а после спря и се поколеба, поглеждайки ту баща си, ту мен.

Веднъж я бях попитал дали все още ще ме обича, ако това означава да загуби всичко. „Разбира се“ — бе отговорила тя.

Нещата се промениха. Ани се приближи до баща си.

И после заговори. Не търсеше закрила, а отговори.

— С кого се караше по телефона, татко?

— Какво?

— Миналата седмица в кабинета си. Крещеше на някого. Никога не си бил толкова уплашен. Кой беше?

— Не си спомням, Ани. Няма време. Моля те, любов моя, влез вътре.

— Разкажи ми за Барнсбъри — настоя тя.

— Какво?

— Кажи ми как създаде фонд за един милиард долара толкова бързо, когато пазарите се бяха свили.

— Моля те, Ани.

Мълчах и оставих Ани да разсъждава. Сигурно бях посял семето на съмнението с обвиненията си и бях засилил подозренията й.

— Кажи ми защо се наложи да напуснем Лондон толкова бързо, когато бях малка — продължи тя.

Не беше необходимо да я убеждавам за нищо и вероятно нямаше да успея дори ако се бях опитал. Тя беше взела решение сама и очевидно бе проучила някои неща.

— Мама каза, че ще ми обясни някой ден, но така и нямаше тази възможност. Затова, моля те, кажи ми истината.

— Ани, кълна се пред теб, той лъже — отговори Кларк. — Погледни го, за Бога!

Пазачите се двоумяха. Нямаше да ме убият пред очите на Ани. Съмненията й бяха единственото нещо, което ме пазеше жив.

— Майк — каза тя, — хвърли пистолета.

— Точно така, скъпа — рече Кларк.

Дръпнах пръста си от спусъка и подадох пистолета. Баща й се ухили. Победата беше близо.

— Няма да го оставя — заяви Ани на Кларк.

— Моля те, Ани, послушай ме! — каза той, но в същия миг съобщиха новината по телевизията.