Директивата

24.

Заобиколихме и се върнахме при асансьорите, минавайки през главното фоайе в южната част на сградата. Отвън имаше четири ченгета и още двама на рецепцията. Още хора с временни пропуски на посетители слязоха от асансьорите. Нямаха придружители и никой не проверяваше дали са напуснали сградата, след като са слезли долу.

Това ми предоставяше шанс. Групата беше голяма и се раздели в два асансьора.

— Натиснете „Пет“ и задръжте — каза екскурзоводката.

Само това се искаше, за да стигнем до трезора, който се намираше пет етажа по-долу. Представих си поредица от непревземаеми врати, всяка с по-сложна технология от предишната.

Нямаше обаче специален ключ. Спуснахме се и после се озовахме в клаустрофобично тесен коридор. Погледнах бегло образователното видео, което прожектираха на стената. Дикторът сякаш беше същият човек, който озвучаваше здравните филмчета, които ни показваха в седми клас.

Бях се съсредоточил върху тесния коридор и най-големия златен резерв в света на десетина метра пред мен. Екскурзоводката ни наблюдаваше внимателно, докато ни предупреждаваше да не снимаме, да изключим мобилните си телефони и да не скицираме. Тръгнахме към трезора.

Разгледайте някоя доларова банкнота и ще видите, че най-отгоре пише „Банкнота на Федералния резерв“, Федералният резерв е причината доларите да струват нещо.

Хората от Федералния резерв прекарват много време в развенчаване на конспиративни теории, както може да се очаква от институция, основана от заговорници, състояща се от нюйоркски банкери, на частен остров, за да контролират американската икономика. Това е дословната истина. И става по-хубаво. Мястото било наречено „остров Джекил“1.

През по-голямата част от XIX век няма американска централна банка и икономиката се лашка между опасни цикли на разцвет и срив. Най-после, след паниката през 1907 година, на банкерите им писва. На Дж. П. Морган му омръзва сам да дирижира избавянето от затруднения на американската икономика сред приятелите си банкери, затова събира група нюйоркски богаташи и политици. Под прикритието на нощта напускат града от малко използван перон на гарата с частен вагон и се уединяват на остров по крайбрежието на Джорджия, където се въздържат да се наричат по име, за да не позволят изтичане на информация от прислугата, и изработват онова, което по-късно ще стане Федерална резервна система. Тогава някои банкери се противопоставят, затова срещата, изглежда, не е минала много гладко, докато в Конгреса се водят разгорещени спорове по въпроса.

В резултат Федералният резерв по проект е много дружелюбен към големите нюйоркски банки. Когато реши какъв да бъде лихвеният процент, Комитетът във Вашингтон не може да го наложи на банките. Те определят целеви лихвен процент и после изпращат директивата на Търговското бюро в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк, за да ги инструктират как да го постигнат. Търговците по горните етажи навлизат на пазарите и манипулират големите банки, купувайки и продавайки ценни книжа с краткосрочен падеж и други правителствени дългове, или с по-прости думи, бележки за задължения от Чичо Сам. Щом изкупи много такива бележки, Федералната банка наводнява икономиката с пари, когато ги продава и иззема пари от обращение.

Те ефикасно създават и унищожават пари в брой. Свивайки или разширявайки паричния запас в световната икономика и правейки ги повече или по-малко дефицитни, те ги правят и повече или по-малко скъпи за взимане назаем — лихвеният процент. По този начин, като търгуват с най-големите банки в света, те могат да докарат нивата на лихвения процент до целта си.

Количеството на реалната физическа валута в обращение е само една четвърт от общия паричен запас. Останалото са само цифри в някой компютър някъде. Когато хората казват, че правителството може да напечата колкото пари иска, те всъщност говорят за Бюрото, което върши ежедневната си работа по преструктурирането на паричния запас — добавят нули върху куп електронни сметки, които на най-големите банки е позволено да отпускат назаем на вас и на мен.

Не видях пазачи или оръжия в подземието на Банката на Федералния резерв, само туристически групи, които обикаляха вътре. Тръгнахме по тесния коридор към златото. И после причината за слабата охрана се изясни.

Не бяхме в коридор, а в триметров цилиндричен проход от солидна стомана. Трезорът със златото нямаше врата, защото тунелът беше вратата. Представете си гигантска пита сирене с тунел, издълбан от единия до другия край.

Ето, това пазеше златото. Цилиндърът тежи деветдесет тона, а рамката, в която е вграден — сто и четирийсет. Всяка вечер един пазач завърта тежко колело и бавно премества цилиндъра на деветдесет градуса, а после го спуска един сантиметър. Цилиндърът е поставен в рамка, която образува херметически и водонепроницаем печат, недостъпен бункер, вграден в скалните основи на Манхатън.

След като минеш през това чудовище, златото е почти разочароващо. Кюлчетата бяха матови, като жълтеникаво олово, натрупани в клетки. Помещението приличаше на сутерен с мазета на стара къща, с изключение на огромната везна в средата.

Туристическата обиколка всъщност беше около клетките, където пазач подаваше на хората кюлче злато от запаса на някоя страна — деветдесет и осем процента от златото е чуждестранен резерв, който се пази в Съединените щати, откакто Европа го даде на съхранение там по време на Втората световна война — и всички го вдигаха, охкаха и ахкаха.

Трудно е да преместиш злато. Кюлчето тежи около тринайсет и половина килограма и струва приблизително половин до три четвърти милиона долара, защото размерите не са стандартни. Ако някоя страна иска да отпусне заем още няколко милиарда долара, един от тези служители завързва метални капачки върху обувките си, натоварва количка от клетката на страната А и закарва кюлчетата няколко метра по-нататък, в отделението на страната Б. Гледах очите на Джак, който трескаво кроеше планове. Страхувах се, че ще направи нещо, ще ни издаде, че оглеждаме мястото, и ще повикат охраната. Бях се съсредоточил върху пропуските, които носеха посетителите — червени евтини разпечатки без имена и баркодове. Картите на служителите бяха твърди и сини.

След минута екскурзоводката ни изведе оттам. Джак хвърли последен жаден поглед на трезора, но аз мислех за милиардите долари, които преминаваха през компютрите горе, в дъното на коридора след асансьора без ключ, зад врата, охранявана само от радиочестотна идентификация, заобиколени от дружелюбни хора, които не си правят труда да задават въпроси на посетител без табелка.

Някои те обират с пистолет, други — с писалка. Но в днешно време вероятно най-добрият ви шанс е терминалът „Блумберг“.

Всяка сутрин на деветия етаж в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк Бюрото се приготвя да навлезе в пазарите и да ги манипулира според инструкциите, заложени в директивата. Търговците са свързани с компютър с двайсет и една от най-големите банки в света. Когато са готови да купуват и да продават чрез онова, което наричат отворени банкови операции, някой натиска бутон на терминала си и от терминалите на съответните компютри три пъти се разнася камбанен звън — нотите Ф-Е-Д. И после започва надпреварата.

В Бюрото обикновено има осем-десет души, повечето мъже на трийсетина години, които управляват портфолио с правителствени ценни книжа на стойност близо три билиона долара, подкрепящи американската валута. Без него банкнотите в портфейлите ни ще са без никаква стойност, като парите в играта „Монопол“. Търговците на онзи етаж извършват сделки за пет и половина милиарда долара дневно, определят цената на всеки долар, който изкарате или похарчите, и управляват световната икономика.

Ако откраднете плана на играта им, може да спечелите стотици милиони долари за няколко минути, без да взимате пистолет или да стъпвате в банка. Дори не е необходимо да напускате дома си. Можете да вземете пари от пазарите, ограбвайки Федералния резерв пред погледите на всичко.

Забравете трезора. Забравете балите с пари, заключени в подземието. Забравете кюлчетата злато. Хората, които стояха зад Линч, бяха прави за едно. Големите пари бяха на горния етаж. Най-голямото богатство беше директивата.

Екскурзоводката ни съпроводи до асансьора и главното фоайе. Когато слязохме, към нас се приближи мъж на годините на Джак. От проучването си знаех, че той работи в Бюрото. Пуснах на пода още една флашка, докато вървяхме през южното фоайе и се връщахме в музейната зона.

Изостанах в края на групата. Да се измъкна от организираната обиколка изглеждаше лесен, аматьорски план, но това не означаваше, че няма да проработи. Пазачите там обаче сигурно ще забележат, ако някой се отдалечи от групата и се върне към асансьорите. Спрях във фоайето и запаметих всяка врата и всеки изход и дали имат ключалки или антипаник брави и аларми. Всичките ключалки бяха „Медеко“. Всеки път, когато видех някоя, стомахът ми се свиваше, като си спомнях неуспеха си пред Линч. Запомних разположението и си представих как бягам, плувнал в пот, преследван от група пазачи.

Как бих се измъкнал? Къде бих отишъл?

Най-важната част от всеки обир не е да вземеш онова, което искаш да откраднеш, а да се измъкнеш, след като го свиеш. Имайки предвид, че „работодателите“ ми вероятно се готвят да ме натопят, за този удар това беше още по-важно от обикновено.

Оставих групата да върви напред и отидох да надникна в отсрещната страна на помещението. И в следващия миг съзрях движение през рамото си — полицай, който крачеше целеустремено към мен. Шмугнах се в музея.

Той ме последва, търсейки ме между експонатите. Тръгнах малко по-бързо и започнах да изреждам наум съдържанието на раницата си. Вътре нямаше нищо очевидно престъпно, макар да видях, че Джак си отбелязва нещо за контрола върху достъпа.

Те имаха очи навсякъде. Бяха ли ме видели да пускам флашките?

— Какво става? — попита Джак, който вървеше след мен.

— Стой близо до мен. Може би ще имам неприятности.

Направихме всичко възможно да се движим, без да показваме паника, обикаляйки, за да излезем в гръб на ченгето, и да се върнем към изхода.

Чух потракването на ботушите му зад нас.

— Извинете — каза полицаят.

Започнах да се потя. Фалшивите ни самоличности не бяха подкрепени с факти. Това би ни струвало още хиляди долари и изискваше всеотдаен екип. Ако проверяха документите ни в системата, с нас беше свършено.

Престорих се, че не го чух, и се насочих през главното фоайе към изходите. Едното от ченгетата на рецепцията се изпречи на пътя ни.

Преследващият ни полицай застана пред нас. В ръката си държеше флашката.

Видях, че Джак се готви да каже нещо, сигурно да изтърси някоя глупост.

— Изпуснахте това — каза ченгето.

Повдигнах недоумяващо вежди, докато се чудех какво ще каже по-нататък. „И знам играта ви? Отиваш в затвора? Ще те застрелям на място?“

Всички продължения бяха възможни. Той ми подаде флашката. Едва след секунда осъзнах, че полицаят ми я връща. Взех я и благодарих. Усмихнах се, обърнах се и забързах към отворената врата, студения дъжд и свободата. Не спрях и не се обърнах, докато не стигнахме до Саут Стрийт и реката.

Джак беше отворил широко очи и дишаше учестено, изпускайки бели облачета в студения въздух.

— Знаех си, че всичко е наред — излъга той.

Погледнах към високите кораби и старите шлепове.

— Е, какво мислиш? — попита Джак.

Бях се надявал, че работата ще бъде невъзможна. Това би ограничило възможностите ми и би улеснило нещата. Но не беше така. Бях видял начин да премина периметъра. Можех да преодолея вътрешния контрол за достъп, поне до Бюрото, и току-що бях вмъкнал средства за наблюдение и зловреден софтуер. Единственото неизвестно бяха мерките за сигурност около директивата на деветия етаж. Но ако камерите или малуерът проработеха, скоро щях да видя какво има вътре.

Погледнах Банката на Федералния резерв и кулите на финансовия район, а после се обърнах към Джак и заявих:

— Мога да го направя.