Директивата

19.

Качих се в джипа си и извадих телефона да се обадя на Линч. Нямах много време до крайния срок. Той щеше да отиде в дома ми всеки момент. Трябваше да го поддържам доволен, за да не замесва името ми в убийството на Сакс.

Взех телефона с предплатена карта, но не можех да пренебрегна официалния си мобилен телефон до него. Екранчето проблясваше и имаше десетина известия. Преди да ги разгледам, телефонът започна да звъни.

Беше Ани.

— Здравей, скъпи — каза тя. — Току-що се обади фотографът. Отиваш ли? Не си забравил, нали?

— Не. Попаднах в задръстване.

Съвсем бях забравил за депозита и това означаваше, че трябва да се придвижа през двайсет и шест километра натоварен трафик. Докато карах по околовръстното шосе, телефонът ми светна със съобщения от клиент, който покриваше голяма част от режийните ми разноски.

Той беше в града и предлагаше във все по-настойчива поредица от съобщения и имейли да се срещнем в заведение за коктейли близо до Маунт Върнън Скуеър.

Вече го бях отсвирил веднъж и не можех да си позволя да го ядосам. Човекът и без това беше избухлив.

Оставих чека на фотографите и по пътя към центъра позвъних на Линч, но никой не отговори.

Клиентът ми Марк беше на горния етаж и ме чакаше. Беше издокаран в делови костюм, нарушавайки първото правило на „новия стил“ във Вашингтон. Не можеш да си позволиш някое от новите модни заведения — изкусните коктейли, старинните мебели и органичната храна, ако не си напълно обвързан с корпоративния свят, но преди да излезеш, трябва поне да облечеш нещо по-гъзарско.

Седнах. Марк не беше редовен клиент и скоро беше принуден да изслуша дългата реч на бармана за историята на пунша.

Марк беше забогатял от някаква интернет фирма и разделяше времето си между Лос Гатос и Ню Йорк. Беше му доскучало да инвестира в технологии и с парите си се опитваше да си пробие път в политиката. Насочвах го къде може да направи най-голямо добро — да стигне до корените на корупцията и да проследи произхода на парите, които карат политиците да се тревожат повече за следващия си чек от кампанията за набиране на средства, отколкото за потребностите на избирателите им. Той поддържаше част от работата с парите с неясен произход, но за него в това нямаше достатъчно светски блясък. Все отлагаше. Искаше лесни печалби, големи заглавия във вестниците и скалпове.

Марк не можеше да разбере защо каузите, които той и приятелите му одобряваха, не се приемаха от обществеността. Нямаха ли вяра избирателите? Или републиканците им промиваха мозъците? Не му беше хрумвало, че той не поддържа контакт с тях, нито че хората може да не са съгласни с него, при това с право. Новата му идея беше да дава интервюта на медиите, в които заявяваше, че не може да повярва, че никой не го е поканил да се кандидатира за Конгреса или да го направи посланик.

— Номерът е убедиш хората да гласуват за интересите си — рече той.

Мислех да му кажа, че този подход не е подействал много добре на Робеспиер, но се въздържах. Предплатеният ми телефон завибрира в джоба ми.

Погледнах екранчето. Имаше съобщение от Линч: „Времето изтече. Какво имаш за мен?“

— Би ли ме извинил за момент? — обърнах се към Марк. Това изобщо не му хареса, но аз се отдалечих, преди той да изрази недоволството си, и се обадих на Линч, застанал близо до входа.

— Забрави ли за крайния срок? — попита Линч.

— Скъсвам си задника от работа. Имам нещо за теб. Може ли да се срещнем по-късно?

— До дома ти съм. Трябва да обърнеш внимание на страничния си двор. Хората ще разберат, че си затънал до шията в мръсотии.

— В списъка ми е — отговорих. — Не съм вкъщи.

— Жалко. Ани се върна от тичането. Изглежда самотна.

— Да не си посмял. Идвам.

Марк беше вбесен, когато се върнах на мястото си. Барът беше малък и доста хора ме гледаха мръсно. Все едно бях говорил по телефона, докато чакам на опашка за причастие.

— Трябва да тръгвам — казах му.

— Изпили сме само по едно.

— Възникна нещо спешно. Съжалявам.

— Напоследък изглеждаш разсеян, Майкъл. Не знам дали получавам сто процента внимание от теб.

— Може ли да поговорим по-късно?

— Не. Мисля, че не ми отдаваш необходимото уважение. Може би ще се наложи да преоценя взаимоотношенията ни.

Боже, той никога не отговаряше пряко на въпросите.

— Уволняваш ли ме?

— Ако си тръгнеш сега, опасявам се, че може да се стигне до това.

Изпитах облекчение, а не гняв, че приключвам с този човек.

— Тръгвам — заявих и оставих двайсетачка на бара. — Благодаря за работата.