Директивата

20.

Препуснах към дома си и заварих Линч в колата му, паркирана на ъгъла на улицата. Седеше вътре и четеше вестник. До него на предната седалка беше мъжът с очилата. Почуках на стъклото и Линч го смъкна.

— Коя зодия си? — попита той.

— Какво?

— Кажи.

— Козирог.

— „Днес новолунието може да отбележи началото на голямо приключение. Мнозина ще пътуват до вълнуващи места и това ще промени живота им.“ Звучи благоприятно. Качвай се.

— Къде отиваме?

— Намерих ти бейзболна топка.

Качих се в колата. Прекосихме реката и се отправихме на юг. Линч започна да ме разпитва. Обясних му, че първо ще огледам Търговското бюро с камера, и му разказах всичко, което бях научил за процедурите за изпращането на директивата от Вашингтон до Ню Йорк в деня, когато Федералният комитет за операции на открития пазар обявява лихвения процент.

Линч не каза нищо, само кимаше, докато преценяваше действията ми. Минахме покрай военновъздушната база „Боулинг“ и се насочихме към необитаем район на югоизток. Той спря в голям двор с чакълена настилка и пясък, заобиколен от тресавище. Няколко търговски риболовни лодки ръждясваха на подпори или лежаха, обърнати настрана.

— Ела с мен — каза Линч и слезе от колата.

— Няма да взема спортен сувенир в атмосферата на това място — отвърнах.

— Всичко по реда си — каза той и ме поведе към двуетажна сграда с тераса за наблюдение на покрива, някакъв изоставен офис. Партньорът му остана в колата да ни пази.

Линч спря пред предната врата, извади пистолета си, освободи предпазителя и посочи вратата.

— Федералният резерв използва същата ключалка — каза и погледна часовника си. — Имаш четири минути.

Приклекнах и огледах ключалката. Беше „Медеко“. Носех шперцовете на Картрайт, но тази ключалка, макар и с по-стар дизайн, беше една от най-трудните за отваряне.

За да я отключа, трябваше да повдигна шестте свръхсигурни щифта, снабдени със зъбци и фалшиви щифтове, за да откажат крадците и да коригират височината. Това беше лесната част. Ключалките „Медеко“ са трудни, защото след като повдигнеш щифтовете до правилната височина, трябва да ги завъртиш около вертикална ос до правилната посока. Щифтовете имаха нарези отстрани и когато се подредяха, позволяваха на месингово парче, наречено страничен панел, да се отдръпне и цилиндърът да се завърти свободно.

— Невъзможно е — заявих и се обърнах. — Трябва ми…

Линч я вдигна — тънка тел, огъната под деветдесет градуса в края. Теоретично жичката щеше да ми позволи да завъртя щифтовете.

— Значи това е проверка? — попитах.

— Не можем да изпратим аматьор.

— В никакъв случай не го правете. Аз съм аматьор. И не искам работата. Не ми давате много стимули.

— Така или иначе си наш. Направи всичко възможно. Ако не издържиш проверката, ставаш заменяем.

— В най-добрия случай ще ми трябват десетина минути…

Линч вдигна пистолета. Пламъкът от дулото ме заслепи. Изстрелът беше оглушителен. Ушите ми запищяха. Препъвайки се, отстъпих встрани. Върху бетонните стени на сградата се посипа чакъл. Линч спусна пистолета и каза:

— Три минути и трийсет секунди. Не ми губи времето.

— Разбиване?

— Не. Без щети. Без следи.

Шперцовете бяха най-добрият модел „Съдърн Ординанс“ с удобни пластмасови дръжки. Мразех скъпите шперцове. Те са като да караш „Мъркюри Сейбъл“. Не притежавах усета, необходим за такава ключалка. Не бях отварял нещо толкова трудно. Това беше като да преминеш от аматьорски футбол в Националната футболна лига.

Поставих динамометричен гаечен ключ в ключалката и натиснах, опипвайки вътре с куката. Отне ми известно време, докато разбера какво е основното разположение.

— Две минути и трийсет секунди — обади се Линч.

Нарочно повдигнах сигурните щифтове, отдръпнах леко динамометричния ключ и започнах да ги спускам един по един.

— Две минути.

Работех отзад напред и реших, че съм нагласил три щифта, но с такава сложна ключалка не можеш да си сигурен.

— Една минута. — Той застана зад мен, държейки пистолета до тялото си.

„Заменяем като Сакс“ — помислих си и си спомних сцената на Националната алея. Това не ми помогна. Ризата ми се намокри от пот въпреки студа. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите и ме разсейваше.

Цилиндърът не помръдваше, за да ми покаже, че съм повдигнал щифтовете на правилната височина и мога да премина към страничния панел. Нещо не беше наред. Натиснах и започнах отначало.

Проблемът беше петият щифт.

— Трийсет секунди — съобщи Линч.

Заработих върху него, но се обърках. Пипах слепешком и не можех да разбера коя е истинската абсолютна водоравна линия. Нямах време. Трябваше да започна с въртенето и да се моля, че съм уцелил правилната височина. Пъхнах вътре жичката.

— Двайсет — обяви Линч.

Чух, че чакълът изхрущя зад гърба ми. Той се беше надвесил над мен.

— Десет секунди.

Ръцете ми се разтрепериха. Усетих, че ключалката заяжда, щифтовете падат и целият ми труд отива на вятъра.

— Пет. — Линч опря дулото в главата ми.

Засуетих се с жичката. Ръцете ми трепереха твърде силно, за да направя нещо.

— Нула.

Дулото на пистолета се заби в главата ми. Линч хвана по-здраво пистолета.

— Щрак.

Той не стреля. Протегна ръка и я сложи върху моята, която държеше динамометричния гаечен ключ, а после се премести встрани и насочи пистолета към окото ми.

— Дръпни се — каза.

Той, изглежда, знаеше какво прави с ключа. Изправих се и се отдалечих няколко крачки, без да откъсвам очи от пистолета.

Линч бавно изпусна налягането от ключа. Видях съсредоточеността в очите му, докато връщаше щифтовете на местата им. Сръчната му ръка можеше да определи колко съм нагласил. Щифтовете щяха да решат съдбата ми като съдебни заседатели.

Той стисна устни, докато оценяваше работата ми. Ръката му стисна пистолета. Пръстът му се плъзна и спусна предпазителя.

— Пет, може би шест щифта. Няма как да се каже какво е станало със страничния панел — каза и прибра пистолета. — Трябва да го направиш за по-малко от четири минути или ще бъдеш мъртъв в Деня на Федералните.

Блъснах го назад.

— Ако отново насочиш пистолет към мен, кълна се, ще те убия.

Партньорът му се приближи, но Линч му направи знак да се върне.

— Мислиш, че това е страшно? — попита. — Почакай, докато започне истинската работа. Това е трудна любов, Майк. Полицията на Федералния резерв няма да ти даде втори шанс. Ще вкарат два куршума в главата ти.

Страхът в устата ми имаше вкуса на метал. Отне ми една минута да се успокоя. Колкото и да ме вбеси, Линч беше прав. Това не беше игра. Ключалката ме беше победила. И ако се провалях, докато изпълнявах задачата, щях да свърша или мъртъв, или в затвора.

— Е, тръгвам ли си? — попитах.

— Засега. Трябва ли ти ключалка да се упражняваш?

— Имам си всичко.

— Направи ме щастлив, Майк. И после ти и твоите хора ще бъдат добре.

— Ще отида да огледам Банката.

— Кога?

— Утре. С Джак.

— Добре — каза той и направи знак на партньора си, който донесе дебел плик. Линч отброи пачка от петдесетдоларови банкноти и ги задържа прегънати в ръката си. — Трябва ли ти нещо?

— Погрижил съм се за всичко.

— Как върви дребният ти адвокатски бизнес?

— Страхотно — излъгах.

— Колко ти платих последния път?

— Десет цента. Но аз не ги взех и няма да взема и тези.

Той ми подаде парите с думите:

— Не искам да мислиш, че това е изнудване.

— Да. Опазил ме Бог, ако те смятам за престъпник. Задръж си парите.

— Аз плащам на хората си, и то добре. Ще ги вземеш — настоя Линч и допря парите до гърдите ми. — Няма да ти позволя да прецакаш работата, като мина евтино.

— Не.

— Нямам доверие на хора, които не притежавам. — Другият мъж извади пистолет, а Линч пъхна пачката в джоба на сакото ми. — Утре, след Ню Йорк, ще ми кажеш как ще вземеш директивата.

Дотук с шикалкавенето. Не можех да го разтакавам повече, нито да играя игрички. Веднага щом загубеше доверие в мен, той щеше да погне всички, които обичам.

Остави ме с мъжа с очилата и се отдалечи, за да провери телефона си. Носеше два на колана си. В момента използваше обикновен модел с капак като моя телефон с предплатената карта. Бях го виждал да говори по него и телефонът, изглежда, беше за заповеди, свързани с работата му.

— Време е да тръгвам — обяви Линч.