Директивата

15.

Стоях в гората на парк „Форт Тотен“ и задникът ми замръзваше от студ. Земята беше осеяна с празни кутии от бира и опаковки от презервативи. По периферията минаваше висока три метра пътека, издигната над земята, с широк ров около нея. Стоях отгоре.

Човек можеше да ги намери, ако се разходи из Вашингтон — старите укрепления, изкопи и насипи, останали от Гражданската война, някога въоръжени с оръдия, за да отблъскват силите на Конфедерацията. Те са изоставени и занемарени, скрити в дъното на градски паркове, обрасли с трънливи бурени и посещавани предимно от надървени тийнейджъри и бездомници.

Джак ми се беше обадил. Трябваше да прибера джипа си от местопрестъплението. Сутринта бях ходил с него до дома на Сакс и досието му и лаптопът ми бяха вътре. И двете щяха да ме свържат с убийството. С Джак се бяхме разбрали да се срещнем тук, след като той вземе джипа ми.

Докато стъпвах по загниващите листа, чух стъпки по пътеката — на повече от един човек.

Те идваха, обградили Джак от двете страни.

— Майк — каза брат ми.

— Не опитвай нищо — извика някой. Познах гласа на Линч.

— Какво става тук, по дяволите?

— Всичко е наред, Майк — отговори Джак. — Той е с мен. Дошъл е да помогне. Отидох да взема джипа ти, но полицията беше направила кордон. Едва не ме заловиха. Те ми помогнаха да ти върна колата.

— Ще се приближим — каза Линч. — Искаме само да поговорим. Съгласен ли си?

Искаше ми се да си бях взел пистолета от сейфа у дома. Трябваше да се защитавам само с ножа за пържоли. Извадих го и стиснах дървената дръжка.

— Елате — казах.

Джак и Линч си проправиха път между дърветата и се насочиха към укреплението. Над пресъхналия ров имаше само един път — мостче от пръст. В здрача се опитах да разпозная човека вляво от мен. Предположих, че в гората има и други, които ме държат на прицел.

— Той ми помогна, Майк — добави Джак. Те застанаха на десетина метра от мен. — Ченгетата наблюдаваха района. Нямаше да успея да взема джипа ти без тях. Той иска само да поговорите.

Внимателно плъзнах ножа в задния си джоб, с дръжката навън, за да го извадя, ако се наложи. Линч пристъпи по-близо.

— Какво стана със Сакс? — попитах.

— Умря преди половин час — отвърна Линч. — Съжалявам. Никой не обича кръвопролитията. Но положението беше сложно.

— Не. Той щеше да пропее и ти го уби.

— Сакс щеше да завлече и теб със себе си, Майк. Не го забравяй.

Той се качи на мостчето и ми подаде плик.

Взех го. Вътре имаше записващ диск и разпечатка от няколко страници. Прелистих ги — снимки на мен със Сакс точно преди да го убият.

— Твои снимки на местопрестъплението. Единствените копия. Унищожихме оригиналите.

Фотографиите можеха да сложат край на живота ми. Все едно държах граната.

Линч ми предложи запалка. Пъхнах разпечатките в плика и запалих края. Синьо-червени пламъци обхванаха хартията. Пуснах я и я оставих да изгори на земята. Пластмасовият диск почерня и се набръчка в пепелта.

— Това предложение за мир ли е? — попитах.

— Само се опитвам да ти помогна — отвърна той, взе запалката, извади цигара от пакет „Уинстън“ и я запали.

— Не е необходимо да ме държиш за ръката — рекох. — Разбирам какво става.

Най-много от всичко се страхувах, че предразсъдъците към мен ще бъдат потвърдени. Линч разполагаше с всеки коз, за да ме направи беглец, жесток убиец, и да превърне в истина притесненията на Ани и слуховете в семейството й.

Бих сторил всичко, за да предотвратя това. Линч обаче ме изнудваше. Единственото, което би влошило нещата, беше да лъжа себе си, да приема покровителството му и да се преструвам, че това не е най-долен шантаж.

— Слушам — каза той.

— Ти печелиш. Хвана ме. Е, какво искаш?

Трябваше да го разсея. Бях започнал да виждам изход. Все още не знаех цялата картина, но следите бяха там, като страхотна идея, която ти хрумва, докато спиш, и сутринта я забравяш.

— Довърши работата — каза Линч.

— Искаш директивата. Как по-точно трябва да открадна най-строго пазената тайна на капитализма?

— Не съм казал, че ще бъде лесно.

— Не мога да намеря друг човек в онази стая, когато се взима решението. Кога е следващото съвещание?

— Във вторник.

— Идният?

— Да.

— Ще намеря начин, а ти ще оставиш на мира Джак и семейството ми. И нямам нищо общо с убийството на Сакс. Договорихме ли се?

Линч направи обидена физиономия.

— Има малко усложнение. Хората знаят кой е Сакс и че е имал достъп до онова решение. Той не е разказал на прокурорите, но те знаят достатъчно. Блокират всичко във Вашингтон. Наблюдават всеки с достъп до онази стая. Няма начин, не и след днес, когато те видяха на Националната алея.

— Тогава ще ме убиеш, ако не направя невъзможното възможно.

— Ню Йорк.

— Не, не и не — възразих. — Това е най-трудният трезор в света.

— Не е Форт Нокс.

— Там има повече злато, отколкото във Форт Нокс.

Линч се усмихна. Предположих, че това е представата му за шега.

— Но ти няма да влизаш в трезора — каза той. — Там има само неколкостотин милиарда. Големите пари са на горния етаж. Търговското бюро.

— Полицията вероятно вече е обградила дома ми.

— Не се безпокой. Няма как да те разпознаят освен по няколко неясни описания на ченгетата, дошли първи на местопрестъплението. Да се изцапаш с кръв е малко индианско за моя вкус, но свърши работа.

Оставих го да си мисли, че съм толкова луд. Трябваха ми всички стратегически предимства, които можех да намеря.

Джак облиза устни. Протаках, но нямаше какво да решавам. Въпросите на Линч не ми предоставяха избор. Те бяха заповеди. Отново стиснах ножа и се приближих.

— Ще взема директивата и ще ти я дам — заявих. — И след това приключваме. Никога повече няма да те видя. Всичките дългове ще бъдат изплатени напълно.

— Договорихме се — отвърна Линч.

Единственото, което ми се струваше правилно да направя, беше да забия ножа в гърлото му. Той обаче имаше сериозни подкрепления и това само щеше да ги накара да ме убият. Трябваше да играя по свирката му и да печеля време.

— Добре — отговорих.

— Е, какъв е планът? — попита Линч.

— Моят план за невъзможната задача, за която ти спомена преди двайсетина секунди?

— Да.

— Виж дали ще можеш да ми намериш бейзболна топка от Световните серии през 2004 година с автограф.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Имам няколко идеи.

Той кимна. Решителността ми, изглежда, му харесваше.

— Ще проверя — каза и ме потупа по рамото. — Нямаше да се справя без теб, Майк. Ето ти нещо за главоболието.

Той извади монета от десет цента от джоба си и ми я подаде. Монетите от десет цента се използват като послания. Оставят ги върху трупове за предупреждение на информаторите.

— Начукай си го — рекох и минах покрай него.

Линч искаше да ме оплете в мрежите си. Добре. Допускаше нова грешка. Защото аз щях да разнищя операцията на тези копелета и да я взривя отвътре.

Имах шест дни.