Директивата

27.

Двайсет и пет минути по-късно търсех Блум в главното фоайе на голямата къща в Джорджтаун, където тя ми беше казала да я намеря. Бях ходил в тази къща и преди. Принадлежеше на професионална домакиня, което е модно във Вашингтон. Беше се омъжила за пари, купила си бе красива къща в Ричардсън в романски стил на Кю Стрийт и беше започнала да организира купони, които харесваше да нарича „салони“, изкривявайки устни във френско произношение.

Не е трудно да поканиш на гости ВИП персоните. Въпреки цялата парадна власт на Капитолия, повечето сенатори и конгресмени живеят като колежани второкурсници по време на семестъра, спят по няколко в апартаменти на Капитолия и се задоволяват с храна за вкъщи и зърнени закуски. Някои дори спят в кабинетите си. Повечето се радваха на оправдание да се измъкнат от двустайния апартамент, претъпкан с политици на средна възраст по долни ризи.

И така, намирах се сред бляскавите съзвездия на вашингтонския светски елит. Купонът свърши в девет и половина и най-интересната дискусия беше за резултатите от проверките на Конгресната бюджетна комисия. Побъбрих с един лобист, когото познавах, докато той оглеждаше стаята, търсейки по-добър събеседник. Съзря огромен като кит мъж с кремав костюм и рече: „О, природният газ е тук“, а после се отдалечи от мен, както говорех.

Най-после видях Блум близо до бара. Трябваше да разбера за кого работи Линч и да намеря начин да го надхитря. Знаех, че той е подкупил някои ченгета, затова отиването право при властите беше минно поле, но Блум може би щеше да ми помогне да се ориентирам.

— Не си срещала нашите приятели от уличката, нали? — попитах.

— Не. А ти?

Тя взе две чаши с червено вино от подноса на сервитьор и ми даде едната.

— Може и да съм ги срещал — отвърнах.

Блум ми направи знак да я последвам. Прекосихме дневната и се отправихме към горния етаж. Тя мина през голяма спалня и влезе в кабинет с лавици на стените, отрупани с красиви старинни книги със зелени и кафяви кожени корици, вероятно купени от дизайнера, който бе изработил лавиците. С всичките престъпления и заплахи, които се въртяха в главата ми, аз се бях почувствал като натрапник и самозванец сред тези учтиви граждани на Вашингтон, сякаш ръцете ми все още бяха изцапани с кръв. Можех обаче да се отпусна малко пред Блум, доволен да знам, че тук има някой, който понякога минава по същите задни улички като мен.

— Научи ли нещо друго за тях? — попитах.

— Не, но може би познавам някого, с когото да говориш.

Домакинята отвори вратата и видя, че Блум се е подпряла на бюрото й. Жената се извини и затвори. Предположих, че Блум винаги прави такива неща — влиза в стаи с надпис „Вход забранен“, завзема кабинетите на хората и после се държи толкова естествено и собственически, че онези, които я хващат, се чувстват неудобно.

— От силите на реда ли е?

— Да.

— Мога ли да му имам доверие?

Блум не отговори. Гледаше през рамото ми.

Нашият общ приятел Тък стоеше на вратата.

— Здравейте — каза, влезе и седна на страничната облегалка на канапето.

— Какво става? — попитах.

— За какво говорите?

— Наваксваме пропуснатото за едни делови връзки — отвърнах.

— Познавам ли някого от тях?

— Не мисля.

Телефонът в джоба на Блум завибрира.

— Мамка му! — Погледна тя екранчето. — Трябва да тръгвам.

Докато вървеше към вратата, Блум спря и прошепна в ухото ми:

— Мога да ти помогна. Нека се срещнем навън след пет минути.

Тя излезе, а Тък седна и се разположи на канапето.

— Не знаех, че с Емили сте приятели — каза с вид на прокурор.

В нашия кръг нямаше нищо странно в това мъж и жена да са приятели или да разговарят насаме, особено когато става дума за работа. Отношението на Тък обаче към Емили Блум беше особено. Въпреки че беше сгоден, той имаше слабост към нея.

— Срещали сме се два пъти — рекох. — Тя е страхотна.

— Знам. Всичко наред ли е с теб и Ани?

— Да. Малко сме стресирани, защото сме претоварени с работа и организирането на сватбата. Защо? Какво си чул?

— Ани е изумителна, Майк.

— Тя ли ти е казала нещо?

— Не. Само го отбелязвам. Не го взимай като нещо неизменно.

— Никога не бих си позволил.

Тък ме погледна изпитателно.

— Е, трябва да тръгвам — рекох и се отправих към вратата. — На Капитолия се става рано.

Блум стоеше на ъгъла в сенките на стар бряст и говореше по мобилния си телефон. Тя приключи разговора, когато се приближих.

— Казах ти да не се занимаваш с онази шайка, Майк. Какво се случи?

Блум закрачи надолу но хълма, към реката.

— Надявах се ти да ми кажеш. Разследваш ли ги?

— Както казах, бях доста близо да разкрия случая. Но имам име за теб. Пол Ласитър.

— Полицай?

— Полеви агент на ФБР. Той ръководи разследването.

— Може ли да му се има доверие?

— Естествено — каза тя така, сякаш бях разказал страхотен виц. Мормонски епископ. С девет деца. Живее в Лаудън Каунти. На ниво е.

— Можеш ли да ме свържеш с него?

— Разбира се.

— Някакъв шанс да му се обадиш сега?

Блум не обърна внимание на въпроса. Предположих, че няма да измъкна лесно информация от нея.

— Напоследък чух нещо — рече тя. — За теб.

— Не съм много интересен сюжет за слухове.

— Ти си майстор по влизането с взлом. Или поне си бил. Много добър.

— Откъде го чу?

Тя отпусна рамене унило.

— Там, откъдето научавам повечето клюки. Чрез проучвания в публичните архиви.

— От „Акюринт“ ли? Или от Националния център за информация за престъпниците?

— О, не. — Махна с ръка, сякаш да прогони мисълта. — Имам колекция, пред която полицейската база данни прилича на каталог с картички. Прадядо ми е я започнал още преди ФБР. Майкъл Уолш Форд. Съден за кражба с взлом. Углавно престъпление Клас три.

— Това беше заличено от досието ми.

— Да — усмихна се тя. Завихме по М Стрийт, главната търговска улица в Джорджтаун.

— Е, можеш ли да ме свържеш с Ласитър? — попитах.

Блум погледна мобилния си телефон.

— Ще му се обадя. Той ще се погрижи за теб. Не се безпокой.

Зачаках, стрелкайки очи между нея и телефона й.

— Но първо ми помогни с нещо — каза тя. — Искам да влезем в една хотелска стая.

— Какво каза? — попитах, но Блум вече бягаше по М Стрийт.