Директивата

37.

Събудих се и потърках лице в студените завивки и матрака, по-удобен от всеки друг, на който бях спал. Със сигурност не беше мой.

На тоалетката видях семейни снимки — на ски в Алпите, на езда в Монтана, дипломиране от Станфорд. На всичките беше Емили Блум.

— О, не — промълвих.

Изминалата нощ беше като мъгла. Какво бях направил? Претърколих се и извиках от болка, но за щастие открих, че съм сам. Отново легнах и огледах стаята. Беше идеално обзаведена. Не можех да си представя, че в нея живее реален човек. Имах чувството, че съм в луксозен мебелен магазин. Предишната вечер започна да ми се изяснява. Бавно сглобих събитията, изстрела и защо спя в леглото на чужда жена.

Блум отвори вратата на спалнята и каза:

— Добро утро. Искаш ли кафе? А викодин?

— И двете. Бог да те благослови. Извинявай, че те притесних. Трябваше да спя на дивана. Припаднах ли?

— Заслужи си леглото. Не се тревожи за това.

Седнах и провесих крака от леглото. Бях с тениска и долнище на анцуг на Блум.

— Не трябва ли да лежиш? — попита тя.

— Чувствам се много добре, като се има предвид всичко. Притесних се, че проклетият куршум е в мен, без да знам какво точно е положението.

Тя беше спала в дневната и ме бе проверявала през няколко часа. На кухненския плот имаше плик с гевречета от „Дийн и Делука“.

— Е, какво се случи? — попита тя.

— Добрата новина е, че бях много близо да разбера кой е погнал мен и брат ми. Човекът на върха.

— Кой е той?

— Това е лошата новина. Не знам. Непрекъснато мисля за това. В момента работя по няколко случая, които може да са свързани, няколко души, с които съм имал конфликти в миналото.

— Предпазлив си. Можеш да ми се довериш, Майк.

— Наистина не знам. Сигурно е свързано с работата ми срещу корупцията. Ако имам достъп до файловете си, мога да стесня кръга и да изслушам някои аудиозаписи.

— Бил си достатъчно близо, за да те прострелят. Мисля, че това е нещо. Искаш ли да ми разкажеш?

— Всеки, който научава за случая, свършва в болница, в моргата или в кабинета на ветеринарен лекар, затова ще ти спестя подробностите.

— Ще отидеш ли пак при Федералните власти?

— Така започна всичко снощи. Те имат източници навсякъде.

— Ласитър?

— По-висшестоящи от Ласитър. Но не казвай и не прави нищо. Те убиват информаторите. Виждал съм ги да го правят. Обещай ми.

— Добре. И какво следва?

— Може ли да ме закараш у дома?

Спряхме на моята улица с джипа на Блум. Дрехите ми от вчера, покрити с втвърдена речна кал и кръв, бяха в чувал за боклук в краката ми.

Въпреки болкоуспокояващите гърбът ме болеше ужасно. Докато се приближавахме към дома ми, видях познати автомобили — „Бентли“ от петдесетте години и „Лексус“ кабрио. Те принадлежаха на бабата и лелята на Ани.

На алеята пред къщата ми беше паркиран бял микробус без прозорци — предпочитано превозно средство от похитители. Ако знаеха, че в старото казино съм бил аз, Линч и шефът му биха дошли за мен с всички възможни средства.

Ръката ми се плъзна към ножа, но после видях сервитьор с бяла риза и черен панталон, който носеше празен поднос от задния двор към микробуса.

Той се появи отново с ордьоври, от които стърчаха клечки за зъби. Спряхме пред къщата и слязохме едновременно от джипа.

— Малко трепериш — каза Блум.

— Нищо ми няма. — Въпреки болката се движех доста добре.

Обърнах се към къщата и видях Ани на верандата. Мислех, че ще се върне довечера, но може би бях разбрал погрешно.

Ако знаех, че тя е у дома, вероятно нямаше да се прибера вкъщи, след като цяла нощ бях с жената, с която се кълнях, че не спя. И определено нямаше да нося дрехите, които ми даде Блум — стара тениска от католическо училище за момичета и червено долнище на анцуг.

Ани ме изгледа с едва сдържан гняв. Като имах предвид доказателствата срещу мен, засега ми се разминаваше леко. Изкачих стъпалата пред верандата. След преживяното снощи се радвах, че съм жив да я прегърна. Все едно обаче притиснах до себе си дърво. Тя ме отблъсна.

— Ти сериозно ли? — попита.

Сега имахме многобройна публика от лели, братовчеди и приятели, които се преструваха, че ядат ордьоври, докато гледаха през прозореца какво става на верандата.

— Мога да ти обясня.

— Невероятен си.

— Опитах се да отида във ФБР, но…

Бащата на Ани излезе на верандата. Вдигнах ръце. Положението и без това беше достатъчно лошо и без Лорънс Кларк да гледа от първия ред как животът ми се взривява отвътре.

— Ще поговорим по-късно — казах на Ани. — Прекарах ужасна нощ.

— На мен ми се вижда приятна — отвърна тя, поглеждайки дрехите ми и после Блум, която стоеше до джипа си. Ани хвърли поглед към баща си и после се приближи до мен. — Задължително ще поговорим за това по-късно. Ще има проклет симпозиум по въпроса. Приведи се в приличен вид.

Менструацията ли й беше дошла? Тогава защо беше ходила в онзи СПА курорт? Трябваше да мисля за други неща освен за светския календар на Ани, но имаше безкрайна верига от събития преди сватбата, роднини и приятели, които пръскаха наоколо разни дрънкулки, шампанско и гирлянди, и ми беше трудно да ги различавам един от друг.

Пълната с гости къща поне ми донесе кратка отсрочка на неприятностите ми с Ани. Погледнах я.

— Защо се усмихваш? — попита тя. Бях го направил несъзнателно. Радвах се, че я виждам и че и двамата сме в безопасност. Трябваше обаче да престана да се хиля като човек, който току-що е прекарал най-страхотната нощ в живота си. — Да не си се надрусал?

Само с хапчета за кучета. И имах рецепта.

Не отговорих. Цялото ми внимание беше насочено към кола, която зави зад ъгъла. Беше „Додж Чарджър“. Надникнах към стъклото. Караше човекът на Линч с очилата. Вътре имаше трима души.

Доджът спря пред къщата ни, препречвайки изхода от алеята.

— Влез вътре, Ани! — казах.

— Сега пък заповеди ли ми издаваш?

Сложих ръка на гърба й и я насочих към вратата. Сто двайсет и пет килограмовият ми бъдещ тъст застана пред мен, за да защити дъщеря си.

— Нямам време да ти обяснявам, Ани. Влез вътре. Тези хора…

— Престани, Майк — прекъсна ме тя. — Знам какво става. — Бръкна в джоба си и извади плик, натъпкан с долари по двайсетачки. — Полицията идва днес, Майк, пред цялото ми семейство. Дойдоха, за да те приберат за разпит във връзка с убийството на Националната алея. Да не си се побъркал напълно? Ти си адвокат. Не можеш да обираш или да мамиш хората, или каквото там друго правите с брат ти. Мислех, че си приключил с тези неща. Дори не мога да повярвам, че го казвам. Кошмарно е.

— Ани, не си в безопасност. Влез вътре.

— Не мога да повярвам, че се вързах на глупостите ти вчера. Загубил си най-големия си клиент и не ми каза? Кои са хората, с които си се свързал? Двамата с брат ти в някаква… банда ли сте? В шибана банда ли си?

На Ани очевидно не й пукаше кой я чува.

— Опитвам се да те предпазя. — Хванах ръката й. Кларк сложи ръка на гърдите ми.

— Престани — продължи тя. — Престани да лъжеш, Майк. И тя. — Ани погледна към Блум. — Явно спиш с нея, затова не ме обиждай, като твърдиш противното. До сватбата ни остават две седмици. Какви ги вършиш, по дяволите, Майк?

— Кълна се, че нищо не се е случило, Ани. Аз…

— Мислех, че искаш всичко това. — Тя вдигна ръка и посочи къщата и спретнатата градина. Видях вътре баба й, която ни гледаше и се наслаждаваше на заслуженото ми наказание. Не можех да споря с Ани в момента. Нямах време. Скоро Линч и хората му щяха да дойдат, жадни за кръв. Трябваше да я заведа на безопасно място и да се надявам, че ще оцелея. След това можеше да намеря начин да й обясня всичко и да поискам прошка за непростимото. — Но ти не можеш да го понасяш — продължи тя. — Не понасяш мен. Мислиш, че става дума за брат ти? Не. Ти го използваш като извинение да омърсиш ръцете си и да ми отнемеш всеки шанс, който си получил. Каза ми, че можеш да се промениш, Майк, но вече не съм сигурна в това. Държиш се така, сякаш постъпваш правилно и работиш за някаква благородна цел. Но цялото ти семейство е такова. Това е в кръвта ви. Ти си един от тях. Ти си загубена кауза. — Ани хвърли парите в краката ми. — По-добре е да го разбера сега, преди да направя най-голямата грешка в живота си. — Тя ме прикова с поглед, който познавах добре. Ани криеше този поглед от мен, откакто ме видя да убивам човек. Съжаление, подозрение и страх. Тя сложи ръка на челото си и въздъхна. — Не мога да повярвам, че го казвам, но всичко свърши.

— Ани, моля те, дай ми възможност да говоря с теб, но не сега. В момента трябва да те заведа на безопасно място.

Протегнах ръце към нея. Тя отстъпи назад. Баща й ми препречи пътя.

— Мисля, че Ани най-после разбра какво представляваш, Майк. Предлагам да се махнеш оттук.

— Аз? — обърнах се към него. — Аз ли съм престъпник, по дяволите?

Бях си обещал да не го правя. Това щеше само да се обърне срещу мен и да ме направи да изглеждам жалък. Но бях твърде отчаян да се сдържа. Гледката как този самодоволен нещастник се радва на провала ми и всичкото това двуличие ми дойдоха в повече.

— Може и да съм боклук — добавих и пристъпих към него, — но поне не съм ненавиждащ себе си лицемерен измамник, целият живот на когото е лъжа.

Кларк поклати глава.

— Не ти ли се е струвало странно, Ани — попитах, — че той взима петнайсет процента печалба в продължение на двайсет години, независимо какво се случва на пазарите? Че един лондонски търговец на недвижими имоти създава фонд за един милиард долара за няколко години, докато всички други крият парите си под дюшека?

Тя наведе глава. Навлизаше във фазата, в която се чувстваше неудобно заради мен.

— Баща ти е истинският мошеник. Попитай го за първите му сделки в Лондон. Попитай го за големия му удар. Попитай го за пожарите в Барнсбъри.

Тя погледна баща си. И за миг съзрях, че на лицето й пробягва съмнение и че се пита и за него. След това се обърна към мен. Бях привлякъл вниманието й.

— Жалък си, Майк — каза.

Обърнах се настрана. Знаех, че трябваше да си държа устата затворена.

Предплатеният ми мобилен телефон иззвъня. Беше Линч. Трябваше да отговоря на обаждането и да договоря поне безопасността на Ани, каквото и да ми струва това.

— Един момент — казах.

— Приемаш телефонен разговор, когато животът ни се разпада?

— Случаят е спешен — отвърнах. — Кълна се.

Тръгнах по моравата.

— Ако ти или някой от хората ти се приближи до дома ми, ще те убия, да ти го начукам — кипнах от гняв по телефона.

— Опа — отговори Линч.

Видях, че колата му зави зад ъгъла и спря. Той слезе и тръгна към къщата ми.

Блум стоеше мълчаливо до джипа си през цялото време. Разглеждаше живия плет покрай тротоара и правеше всичко възможно да ми спести по-нататъшно неудобство. Може би остана, защото беше наясно, че скоро ще ми трябва кола.

Погледнах Блум и после отново Линч.

Вдигнах телефона и набрах номера, на който бях видял Линч да се обажда във ФБР. Телефонът в ръката ми иззвъня. Но не само той. Отекна и друг звън.

Разнасяше се от джоба на Блум. Тя изключи звука.

— Не — възкликнах. — Ти? — Приближих се до нея. — Ти? Какво съм ти направил, по дяволите?

Тя пристъпи към мен, сложи ръка на рамото ми и отговори:

— Само бизнес.

Отворих ножа.

— Разкарай тези типове от дома ми.

— Добре, но мисля, че да ме показваш пред всички няма да ти помогне да се представиш за добър пред Ани. Виждаш ли онзи джип?

Погледнах покрай тревата до къщата ми. В страничната уличка беше спрял черен „Шевролет Събърбан“. Задното стъкло беше смъкнато.

Ани стоеше на верандата, очевидно шокирана, че съм решил да се гушкам с любовницата си пред очите на семейството й в такъв момент.

— Нека да ти обясня как ще го изиграем — продължи Блум. — Ще кажеш на Ани, че идваш с нас. Ще го наречем ергенско парти. След това се качваш в колата и отиваме да свършим работата. Никой няма да пострада. Разбираш ли?

— Да не си посмяла да я заплашваш.

— Не съм я заплашвала. Не мисля, че е необходимо. Но ако искаш убеждаване, ето няколко неща, които трябва да знаеш. Линч е изпратил човек в дома на баща ти. Току-що говорих с него. Наблюдава как баща ти чете книга на верандата си. Има човек и в онзи събърбан. И двамата носят пушки „Хеклер и Кох 416“ със заглушители и предаватели и чакат само една дума от Линч. Както вероятно си забелязал, той става все по-неконтролируем, затова по-добре не му предоставяй оправдание. Линч може да се опита да предпази Ани, но безопасен изстрел не съществува. Той може да я рани и тя да се парализира от кръста надолу или по-лошо.

— Няма да го направи.

— Разбира се, че ще го направи. Виждал си го да го прави. Искаш да се прицели с червената точка на лазерен мерник в челото й, за да го докаже?

Погледнах Ани и нашите ужасени семейства. Знаех, че ако тръгна с Блум, това ще бъде краят на най-хубавото нещо, което ми се беше случвало. Цената беше Ани. Тя нямаше да ми проговори отново, но поне можех да й купя безопасност. А това беше по-важно от всичко друго.

— Кажи на Ани и после се качи в колата — настоя Блум. — Една погрешна дума и спусъкът е натиснат.

Погледнах Линч, който държеше телефона пред устата си, готов да издаде заповедта. Приближих се до верандата.

— Трябва да тръгвам — казах на Ани. — Не мога да ти обясня. Отиди в къщата на баща си.

— Какви ги говориш?

— Съжалявам, Ани.

— Недей. — Тя стисна юмруци.

Отправих се към Блум и после се обърнах да видя Ани за последен път. Все едно стоях на ръба на скала. Тялото ми отказа да се движи. Трябваше да го накарам със силата на волята си, стъпка по стъпка. Блум седна зад волана, протегна ръка и отвори вратата.

— Ако си тръгнеш сега, Майк — каза Ани, — това е краят.

Гадеше ми се от предишната сутрин, когато осъзнах, че Джак ме е пързалял от самото начало. И сега, когато капанът се затваряше, по гърба ми запълзя неприятно чувство на срам и разкаяние, като най-лошия махмурлук, който бях имал.

— Обичам те — казах, докато стоях пред отворената врата на джипа.

Блум ме хвана за колана и ме дръпна да седна вътре.

— Хайде, Ромео.

Тя ме прегърна и се усмихна на Ани, а после й помаха, целуна ме и потегли.