Директивата

53.

Заведоха ме в централата на Тайните служби в центъра на Вашингтон, красива сграда от стъкло, тухли с цвят на пясък и мащабни линии, една от множеството, докато разчистваха района около Маунт Върнън Скуеър. Минувачите я мислеха за богаташка сграда с офиси или апартаменти. Нямаше табела.

Познавах десетки адвокати, но когато се стигна до сложна криминална защита, нямах идея. Познавах няколко обществени защитници от доброволната работа, която вършех. Те обикновено са състрадателни хора. Но не се движех с никого от адвокатите по криминално право с големите пари и тежката артилерия. Те са непримирими, след като много пъти са помагали на виновни хора да откупят свободата си и са точно такива, от каквито се нуждаех сега.

Агентите ми предоставиха правото на едно телефонно обаждане и аз оставих съобщение на един мой приятел от Харвард, който работеше в „Стептоу и Джонсън“.

Един специален агент ме заведе в зала за конференции. Беше много по-хубава от тази на ФБР. Започвах да ставам познавач на стаите за разпити. В ъгъла седеше друг агент и мълчеше.

Водещият агент отключи белезниците ми, отвори папка на масата и седна. Разтрих китките си.

— Седнете — каза той и посочи стола срещу него.

Направих го и придърпах стола до масата.

Агентът ми прочете правата. Потвърдих, че ги знам.

— Адвокат ли сте? — попита той.

— Да.

— Тогава знаете, че ви предстои да прекарате дълго време тук. Откровено казано, не мога да повярвам, че ни се обадихте.

— Време беше някой да каже истината.

— Желаете ли нещо? Кафе? Храна?

— Малко съм гладен.

— Китайска?

Те наистина правеха всичко като по учебник. Едва не се разсмях. Може би дори щяха да ми сервират кафе в китайски порцелан.

— Пилешко „ло мейн“ би било страхотно — отвърнах.

— Започнете отначало — каза той, което беше умно. Никакъв натиск, нито дори въпроса дали изобщо ще говоря, само мълчание и съчувствено изслушване. Замислих се за Ню Йорк и за безумното си желание да тръгна по уличката към играта „Познай картата“. Замислих се за първата вечер в дома на Джак и за онзи вцепеняващ момент, в който осъзнах или си помислих, че осъзнах, че той е в сериозна беда.

Откъде да започна?

Агентът чакаше.

— Ами… — Погледнах към отсрещния ъгъл и се облегнах назад като човек, който започва да разказва любима история. — Наистина очаквам с нетърпение пилешкото.

Агентът въздъхна притеснено.

— Знаете, че деветдесет и седем от съдебните дела завършват с обжалване, Майкъл. Съдебните заседатели и съдиите нямат значение. Съдбата ти е в твоите ръце, затова улесни нещата за себе си. Брат ти пропя. Кларк пропя. Всички те посочиха като главния организатор.

На представителите на закона е разрешено, дори ги насърчават, да лъжат по време на разпит. Не се хванах на въдицата. Той затвори папката, заобиколи масата и се извиси застрашително над мен. Преди да заговори отново, вратата се отвори. Беше надзорник и изглеждаше ядосан.

— Адвокатът на господин Форд е тук — каза той.

Някакъв мъж го блъсна настрана и влезе. Познах го едва след минута. Беше Себастиан, асистентът на Блум.

Той се наведе над мен и прошепна в ухото ми:

— Каза ли нещо?

— Още не — отвърнах. — Но ще го направя. Какво имаш за мен?

— Тя е в управителния съвет.

— Големият шеф?

Себастиан кимна.

— Имаме сделка — казах.

— Тогава да тръгваме.

Водещият агент се изпречи пред него.

— Този човек е арестуван за десетина углавни престъпления. Няма да си тръгне оттук, докато не е обвинен и призован в съда.

— Обадете се на шефа си — рече Себастиан.

Агентът погледна надзорника.

— Не ми казвай, че е истина.

Надзорникът кимна.

Себастиан ме придружи навън. На рецепцията ми връчиха личните вещи.

Сложих си колана и го закопчах, докато излизахме от фоайето. Блум чакаше пред стълбите, подпряла се на капака на джипа си.

— Ти ли остави проклетата бележка? — попита тя.

— Да.

— Ти си истински кошмар. Забавлява ли се там вътре? — Кимна към централата на Тайните служби.

— Както никога през живота си. Е, сега какво?

— Ще ти обясня всичко по-късно — отговори тя и ми даде служебна карта.

Отдолу имаше карта от пластмаса и метал. Обърнах я и видях метална пластинка на гърба. Беше същата карта, която бях намерил в дома на Джак преди седмица, в началото на целия този кошмар.

— Няма да работя за теб.

— Неофициално можеш да правиш каквото искаш. Но официално ще трябва да си помислиш пак. Защото като член на отдела за контролно проникване на „Охранителна фирма Блум“ ти се представи възхитително в проверката на нашия екип за контролиране на физическия достъп в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк.

— Шегуваш се.

— Това е историята. Има и друго — ужилването под прикритие за разобличаването на клиентите на Кларк. Или можеш да ми върнеш картата и да си опиташ късмета с агентите горе. И с Комисията по ценните книжа, ФБР, вашингтонската полиция и нюйоркската полиция. Пропуснах ли някого?

— Може да остана за малко във фирмата ти — отвърнах и пуснах картата в джоба си. — Те наистина ли повярваха?

— Разбира се. Единствените скандали, за които чуваш, са елементарни случаи, например някой смешник конгресмен, който не може да си държи гащите вдигнати или става прекалено алчен. Тези хора са изолирани. Има групи по интереси, които може да използваш като посредници. Щетите са овладени. Но никога не стигаш до нещо като това сега, истинската корупция и хората зад нея. Всеки във Вашингтон трябва да играе по тези правила, независимо дали му харесва или не. Всеки е съучастник, защото му плащат.

— Ще потвърдя историята ти, но никой да не закача Ани или баща ми.

— Разбира се — отговори Блум. — Сега вече няма смисъл. И без това бяха само заплахи.

— И Линч, както и да е истинското му име, ще плати за убийството на Сакс.

— Съгласна съм. Той и без това става малко труден за контролиране. Нещо се е случило, когато съпругата му е починала. Той наистина е стигнал до дъното.

— Но как се дава под съд корумпиран агент на ФБР? Той знае всичко. Няма да се предаде без съпротива.

— Има начини тези неща да се уредят от само себе си. Линч ще получи каквото заслужава. Гарантирам го. Е, имаме ли сделка?

Споразумението беше грозно, но много по-добро от възможностите ми за избор преди девет часа.

— Да — отговорих.

— Добре дошъл на борда, Майк. И ако търсиш вълнение, може да помислим да удължим договора ти. Обади ми се по всяко време.

— Приключих с вълнението. Единственото ми желание е да се прибера у дома. Взе ли джипа ми? Оставих го край реката.

— В гаража е в Джорджтаун. Искаш ли да те закарам?

— Ще отида пеша. Имаш ли мобилен телефон, който да ми дадеш назаем?

Тя направи знак на Себастиан, който ми даде един от неговите.

— Нещо друго? — попита Блум.

Потупах джобовете си.

— Имаш ли десет цента?

Тя бръкна в конзолата и ми предложи двайсет и пет цента.

— Нямаш ли десет?

Себастиан прерови джобовете си и сложи десет цента на дланта ми.

— Благодаря — казах.