Директивата

34.

Седнах зад волана, извадих лаптопа си и влязох в уебсайта на доставчика на услугите за мобилния ми телефон. Търсих, докато намерих функцията „Къде е мобилният ми телефон?“, и позвъних на телефона си. Видях го на картата да спи спокойно в колата на Линч под полевия офис на ФБР.

Оттам отидох в квартал „Шоу“, където имаше по-малка вероятност да познаят джипа ми след убийството на Сакс. Спрях пред една обществена пералня и зачаках. След десетина минути Линч потегли, отправяйки се на запад.

Последвах го, движейки се пет минути след него, за да не ме издаде джипът ми. Уличното движение в окръг Колумбия е достатъчно опасно и без да се налага да поглеждаш лаптопа си на всеки двайсет секунди. Движехме се на северозапад, през градчетата край река Потомак откъм страната на Мериленд, и скоро много по-скоро, отколкото бихте си помислили, идвайки от центъра на Вашингтон — карахме покрай къщи и ферми за коне за десетина милиона долара.

Отправихме се към историческите имения високо над реката и Грейт Фолс. В градчетата покрай реката — Грейт Фолс, Маклийн, Потомак, Бетезда — живеят лобисти и хора, които работят на договор с правителството и сега са едни от най-богатите в страната. Набрах звезда 67 на телефона си с предплатена карта, което блокира номера ти да не се покаже на екранчето, и позвъних на номера, който бях видял да набира Линч. Никой не отговори.

Пейзажът стана по-земеделски. Минах покрай гори и училища за езда. И после точката на картата спря. Опресних информацията в компютъра. Точката не помръдна. Линч беше пристигнал на крайната си цел. Спрях на около километър от него, на ветровит селски път.

От време на време през гората съзирах реката, която течеше далеч оттук. В края на пътя забелязах масивна каменна сграда, която приличаше на бивш луксозен хотел или курорт, най-малко на сто години. Крилата бяха полуразрушени и обрасли с храсти. На високите сводести прозорци бяха заковани дъски. На покрива се виждаха позеленели медни орнаменти — плуващи Посейдоновци и русалки, задушени от кудзу, което покриваше половината сграда. От администрацията на Хувър там, изглежда, не беше стъпвал друг освен вандали, скитници и драскачи на графити.

Докато карах покрай ръждясалата ограда, видях, че наскоро в главната сграда са направени подобрения — лъскава стоманена врата и електронна порта. Очевидно беше дошъл нов наемател, който криеше нещо много ценно или някого. На дългата кръгообразна алея бяха паркирани две коли и два микробуса.

Обстановката не вещаеше нищо добро, но трябваше да разбера кой стои зад всичко това и коя част от миналото ми се е върнала за мен. Едва ли не предполагах, че Джак издава заповеди на Линч и ръководи играта. Но беше ли брат ми достатъчно извратен, за да разреже черепа си десет сантиметра, за да хване на въдицата мишената си?

Кой знае? Може би беше цветарят, когото бяхме уволнили преди два месеца.

Обиколих с джипа, подкарах по пътека в гората, докато се скрих от поглед, и спрях. Извадих пистолета от скривалището му под седалката и го затъкнах в колана си.

Графити и празни шишета от вино свидетелстваха за скорошната клиентела на курорта, но дори зад сградата ясно се виждаше новият охранителен режим. Двете крила на хотела бяха само фасади, но централната част с купола беше подсигурена с бронирани стъкла на прозорците и нови ключалки.

Промъкнах се през избуялите градини, празните басейни и обезобразените римски статуи и после запълзях по нисък парапет, докато стигнах достатъчно близо, за да се втурна към колата на Линч. Беше почти тъмно и нямаше признаци за човешко присъствие. Намерих парче стар метал и се опитах да го пъхна във вратата. Дървото се разпадна. Беше сухо, изгнило и с дупки от термити. Огледах се наоколо за друг клин, а после ми хрумна да пробвам дръжката на вратата.

Беше отключена. Все пак се намирахме в дивата пустош.

Седнах в колата и започнах да търся около задната седалка. Телефонът ми не беше там. Бръкнах дълбоко между възглавниците, одрах кокалчетата на пръстите си в глава на болт и след това най-после напипах студената пластмаса.

Затворих безшумно вратата и побягнах към парапета.

Започнах да обикалям сградата и намерих стоманена врата във вътрешен ъгъл, който предлагаше прилично прикритие, докато работя. Вратата беше заключена с американски катинари. Ключалката беше хубава, но въпреки това нямаше да ми отнеме много време. Обаче бях нервен и непрекъснато обърквах щифтовете. Най-сетне цилиндърът се превъртя. Няма по-приятно чувство. Влязох вътре, следвайки тънкия лъч на фенерчето си. Коридорът беше зловещ. Стъпките ми отекваха и едва различавах очертанията на дървената ламперия и порцелановите ключове за осветление.

Чух тихо боботене отпред и се отправих натам. Направих погрешен завой и кракът ми хлътна в изгнил под и отломки. Докато падах, капачката на коляното ми се заби в нещо остро.

Станах и заобиколих. Шумът отново се усили. Голяма част от стената в коридора липсваше и аз минах през нея.

В мрака открих дебела метална врата; беше открехната. Докато се промъквах през нея, осъзнах, че това е помещение за съхраняване на ценности. В ъгъла имаше стари сейфове. Бяха твърде тежки, за да ги измъкне някой. Мястото беше украсено в разточителния стил на Златната епоха — изваяни колони с фигури и фризове и изпочупени полилеи.

Вече бях по-близо до пулсиращия звук, който, изглежда, се чуваше зад врата със старомодна ключалка, през която наистина можех да надникна. При други обстоятелства това можеше да е интересна загадка, но не и сега, когато Линч и взводът му бяха наблизо.

Нямах подходящи шперцове, което означаваше кошмар от неудобни ъгли и твърде много натиск. Пръстите ми се зачервиха и израниха. Най-после успях да отключа.

Когато открехнах вратата, шумът изведнъж стана много силен и през пролуката нахлу светлина, която ме заслепи за няколко секунди.

Озовах се съвсем близо и чух гласове. Дебелите стени на трезора ме бяха накарали да мисля, че съм много по-далеч.

Очите ми се приспособиха и сцената стана сюрреалистична. Намирах се в задната част на хранилището на старо казино, където се брояха парите и се осребряваха чиповете. Тя заемаше едната страна на игралния под. Вдигнах глава и видях сводестия таван над главната игрална зона и купола високо над мен. Една четвърт от тавана се беше срутила и през разцепените дъски и напуканите фрески видях, че небето е станало тъмносиньо. На пода гниеха няколко маси за зарове. Около тях беше избуяла трева и тук-там цъфтяха диви цветя. Куполът сигурно беше отворен от десетилетия.

Наблизо имаше хора. От тях ме скриваха гише и сейф, но отсреща, през месинговите решетки видях два ярки халогенни прожектора, насочени към мен. Зад тях се движеха хора — може би десетина, но не виждах лицата от заслепяващите светлини. На пода бяха натрупани десетки кашони, извисяващи се над главите на хората. От двете страни стояха пазачи с пушки.

Пулсирането на генератора отчасти заглушаваше гласовете, но мисля, че познах говора на Линч. Извих врат, за да видя на кого говори, но съзрях само тъмни силуети. Приближих се да разбера какво казва.

— Не разбирам защо не сплашиш годеницата — каза Линч. — Или защо мислиш, че го държиш в ръцете, когато той очевидно се готви да ни прекара…

— Добре — прекъсна го другият. — Шоуто е твое.

Този човек стоеше зад всичко. Промъкнах се още малко напред. Отчаяно исках да видя лицето на онзи, който беше решил да ме съсипе. Бяхме стеснили кръга в издирването на хората, които стояха зад парите с неясен произход. Бяхме близо. Ако можех да видя лицето му, щях да разбера кой е.

Линч се премести няколко крачки. Другият човек остана само сянка, очертана от светлините. Ако се обърнеше и мръднеше малко, щях да го видя.

Отново запълзях. Дъската на пода под лакътя ми изскърца. Прехвърлих обратно назад тежестта си. Сега пък изскърца дъската под крака ми.

— Какво беше това? — попита някой.

— Там!

Дръпнах се назад.

Лъчи прорязаха мрака, насочвайки се към мен. Мъжете хукнаха.