Директивата

33.

— Майкъл Форд, нали? — попита Линч и ми подаде ръка. Моята ръка сякаш се повдигна от невидим конец, за де стигне неговата. — Е, каква е сензационната новина?

— Аз… Ами…

Линч играеше отлично ролята си. Наклони глава, погледна Ласитър и после отново мен.

— Виж какво, Пол — каза той. — Отиди да помогнеш на Сю със снимките. Господин Форд може да се отпусне малко, ако тук няма две ченгета.

Ласитър кимна и излезе.

Линч заключи вратата и провери камерата два пъти, за да се увери, че е изключена, а после се приближи до мен и ме потупа по гърдите.

— Бронежилетка, а, Майк? Тревожиш ли се за нещо?

— Домът ми? Брат ми? Ти премина границата.

— И какво ще направиш? Сега, след като оплакванията пред учителя свършиха, не виждам много възможности пред теб.

Той седна до мен, бръкна в куфарчето си и извади лаптоп.

— А сега, по работа. Гледах твоето пийпшоу.

Написа няколко неща, забарабани с пръсти по масата, докато чакаше, и после се обърна към мен.

— Какво видя? — попита.

— Бюрото в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк.

— Аз пък не виждам нищо. Освен ако не изпращат директивата, като я разиграват с проклета игра на думи в средата на кабинета. Отпуснах каишката ти твърде много. Никакво протакане повече. Само ми кажи как ще влезеш?

— Как успя да се уредиш с тази работа? Преследваш ме от четири дни.

— Скоро ще се пенсионирам. — Той посочи към офиса зад гърба си. — Това място беше рай, но после дойде Мюлер. Сега скаутите ръководят шоуто. Аз приключих. Те вероятно си мислят, че играя голф и броя дните до пенсионирането си. Аз обаче работя и на друго място и имам хубава втора професия. След като видиш как стотният богаташ, когото си арестувал, се отървава безнаказано с убийство, започваш да осъзнаваш, че си в грешния отбор. Твоето бъдеще обаче не е слънчево. Остава ти само един ден до отиването ти в Ню Йорк да уредиш нещата за Деня на Федералния резерв. Затова искам да чуя някои отговори, иначе ще започна да срязвам хората, които ти наистина харесваш.

— Нямах предвид Федералния резерв. — Спомних си обвинението на Джак, че аз съм мишената от самото начало. — Защо си взел на прицел точно мен? За да съсипеш живота ми ли?

— Не знам. Може би си прецакал някого, когото не е трябвало да закачаш. Аз правя само онова, което ми казват. Това е бизнес. И става дума за Федералния резерв. Ти нарани брат си и също ще пострадаш, защото се занимаваш с всичко друго освен с най-важното — да ми набавиш директивата. Затова, кажи ми, когато дойде вторник, как ще свършиш работата? Това е всичко.

— Има пропуски — отвърнах.

— Ще свършат ли работа?

— Не и с електрониката, но всичко ще бъде наред. Имам уговорена среща. Имам достъп до контрола и вътрешната охрана. Ще вляза на деветия етаж.

— И после какво? Ще я получиш с любезно държане? Това е Светият граал на информацията за движението на пазара, с ограничен достъп само за най-високото ниво.

— Ще вляза в Бюрото и ще отмъкна директивата от офис мениджъра. Тя трябва да има разрешително за достъп до директивата. Ще отида там и…

— Ще й сложиш крила? — засмя се Линч. — Е, кой да бъде? — Той сложи ръка на кръста си. Видях пистолета му, „Колт 1911“, от дясната страна, до сгъваема палка, и двата му телефона, закачени на колана. — Ани или баща ти?

— Дори не споменавай имената им.

— Ще убия и двамата, ако не избереш. Ще пощадиш единия. Ти си истински герой.

— Не го прави.

— Мислех, че не си човек, който се моли.

— Моля те!

— Я стига, Майк.

Хвърлих се на колене в краката му. Колкото и да ми се повдигаше, че умолявам този тип, прикритието наистина ми беше необходимо. Докато коленичех, измъкнах телефона му от калъфката и когато Линч ме блъсна, го скрих в шепата си. Някой му даваше заповеди по този телефон. Щом го имах, можех да разбера кой стои зад Линч.

— Имай малко самоуважение — каза. — Отново седнах на стола и незабелязано пъхнах телефона в джоба си. — Симпатиите ми не са каквито бяха. Е, кой да бъде?

— Аз — отговорих. — Ще поема каквото наказание ми се полага.

— Плюс това, което вече дължиш? — Линч поклати глава. — Няма да стане. Не мога да убия теб, защото ти ще вземеш цифрите във вторник. Но мога да стигна близо до това. Достойно е за възхищение, въпреки че ще съжаляваш. Хората си въобразяват, че са много корави. След няколко минути ще ме молиш да погна другите.

Той сложи лаптопа си на метална лавица на стената до бюрото.

— Ще ме обработваш насред офиса на ФБР? — попитах.

— Звукоизолацията е страхотна. — Линч огледа пространството около лавицата. — Позволиха на адвокатите да съкратят процедурата, откакто се успокоиха нещата след единайсети септември. — Извади дебела купчина книжа от лавицата. — Стратегия и практика на разпитите. Карат ни да полагаме изпит за това на всеки шест месеца като ученици. — Линч ми подаде книжата. Когато посегнах да ги взема — адвокатски инстинкт, той мълниеносно измъкна белезници и ги щракна на едната ми китка. След това ме удари силно в корема с палката и ме простря върху бюрото, впивайки пръсти в раменете ми, а после закачи другата халка на белезниците за скобата на бюрото.

Завъртя бюрото, така че да лежа по корем с разперени ръце и краката ми да висят във въздуха. Удари ме още веднъж в основата на черепа и ме зашемети, а после завърза глезена ми за нещо. Не можех да стана, нито да се обърна. Лежах върху бюрото като парче печено месо.

Линч взе наръчника за разпити.

— Тук пише всичко — как да ти прочета правата, да ти държа ръката, ако се уплашиш, и да поднеса кафе на адвоката ти точно както го обича.

Той надигна бронежилетката ми, сложи наръчника на кръста ми и отстъпи назад. Разгъна палката докрай и удари силно върху хартията.

— И е добър начин да се скрият белезници. Страхотен начин да увредиш нечии органи, без да оставяш видими следи.

Изсумтях. Адски ме заболя, но аз издържам на болка. Разтревожи ме обаче чувството, че нещо не е наред с вътрешностите ми, сякаш Линч засягаше нещо важно.

Той се дръпна назад и отново замахна с палката, сякаш цепеше дърва.

Изохках. Тук нещо определено не беше наред. Втренчих се в стената, в лаптопа на Линч на металната лавица, за да не мисля за нараняванията си.

Но е невъзможно да пренебрегнеш някои неща. Усетих, че върху панталона ми се плисва студена вода, и после — натиск върху много чувствителна зона. Погледнах назад. Не видях нищо, но веднага схванах, че той използва чашата на Ласитър като преса за изстискване на чесън, и бавно притиска топките ми върху масата.

— Чакай малко — рекох и погледнах към лавицата.

Той отпусна натиска.

— За семейството си ли мислиш, Майк? Защото е лесно да се нанесе трайно увреждане в тази област.

Изревах от болка. Звукът отекна в малката стая и причини болка в ушите ми.

— Чакай!

— Няма да стане — отвърна Линч и отново натисна, този път с две ръце, като почти се повдигна от пода.

Изкрещях.

— Не! Видеото. Върни го назад.

— Какво? — попита той. — Не те чувам.

— Защото ме убиваш, да ти го начукам. Камерата. Виж!

Линч се приближи до лаптопа.

— Какво да видя?

— Върни малко назад.

— Как да го направя?

— С онова малко нещо в долната част на екрана.

— Ако само се опитваш да се измъкнеш, Майк…

— Натисни проклетото копче.

Той превключи на видео. Бях се задъхал и се потях от болката, която избухна в слабините ми. Лицето ми беше притиснато в студеното бюро. На екрана една жена се приближи до факс машината, пъхна карта в процеп отстрани и започна да пише нещо.

— Тя изпраща факс. Мислиш ли, че това ще спаси топките ти?

— Това е закодирана карта, факсът е подсигурен.

— Факс?

— Да. Закодиран е от Агенцията за национална сигурност. Имал ли си работа с банка? Те изпращат всичко по факс. Бюрото използваха черна дъска за секретни съобщения до края на деветдесетте години. Директивата трябва да пристигне готова, подписана. Изпращат я по факс. В колко часа е станало това?

— В два и половина — отговори Линч.

— Трябва да са били докладите на икономистите от персонала, за да ги подготвят за Деня на Федералния резерв. Те са Клас I информация с ограничен достъп. Виждаш ли цифрите, които тя е написала, пин кода?

— Клавиатурата е малка.

— Погледни схемата.

Той присви очи и се втренчи в екрана.

— Виждам шест, може би пет.

— Пусни ме. Аз ще ги разбера.

Линч се поколеба.

— Това е начинът да вляза. Мога да ги разбера. Само че трябва да стана.

Той освободи глезена ми предпазливо, готов да разбие главата ми с палката. Заобиколих масата и изгледах записа няколко пъти. Цифрите бяха осем. Определих шест от тях и бях близо до останалите две.

Повиках Линч.

— Вгледай се внимателно. Това три ли е или шест?

Знаех, че е три. Докато той се взираше в екрана, аз измъкнах телефона му от джоба си и го прегледах.

Нямаше съобщения, нито номера. Линч сигурно ги изтриваше всеки път.

— Трябваше да го посочиш, преди да започна — каза той и сгъна палката. Върнах телефона в джоба си, преди да го види.

— Току-що го забелязах.

Единственото по-страшно нещо от уменията на Линч в насилието беше колко лесно го зарязваше, като хирург, който оставя скалпел.

— Е, и? — попита.

— Може да задействаме зловредния софтуер, който е инсталиран в Бюрото, а после да влезем, представяйки се за служители от отдел „Информационни технологии“, да прочетем факса и да вземем директивата.

— Как ще вземеш закодираната карта?

— Ще я отмъкна. Виж. — Посочих екрана. — Тя я слага в чантата си, която е окачена в преградения кабинет. Лесно е да се свие.

Той се замисли за миг за възможностите за избор. Съмненията му в джебчийските ми умения ми се видяха доста забавни, като имах предвид, че мобилният му телефон е в джоба ми. И все пак Федералните служители гледат сериозно на закодираните карти. Ако я загубиш, обаждаш се на денонощен номер и агентите пристигат в дома ти след петнайсетина минути.

— Може и да стане — отбеляза Линч и посочи стола до бюрото.

— Предпочитам да стоя прав — отвърнах.

— Е, добре. Какво друго трябва да направиш?

— Само да разбера какъв е пин кодът. Моят човек принтира два пропуска, за да можем да се движим свободно, след като преминем периметъра. Трябва да репетираме и да планираме повече възможности за пътищата за бягство.

— Нали знаеш какво ще се случи, ако отново се отклониш от правия път? — попита Линч.

— Да.

Той се наведе над бюрото, за да отключи белезниците на ръката ми. Докато работеше с ключа, телефонът му завибрира в джоба ми. Линч можеше да го чуе всеки момент и да разбере, че е откраднат.

Изтръпнах и се превих на две, преструвайки се, че отново изпитвам болка. Телата ни се сблъскаха. Опрях ханш в кръста му достатъчно дълго, за да прикрия движенията си, и пъхнах телефона в калъфката. Това е ключът в джебчийството — да прикриеш престъпното докосване с по-силен, случаен натиск. Останах превит, със свободната си ръка на слабините, докато Линч махаше белезниците.

Той погледна телефона и после мен.

— Тъкмо говорим за дявола — каза. — Имаш минута да се съвземеш. Ласитър идва. Научи ли си урока?

Вървях като каубой, затворил очи от болка.

— Няма да го забравя скоро.

— Добре. Не се отдалечавай много от дома си. Не прави нищо странно. В неделя заминаваме за Ню Йорк.

Линч носеше телефона в ръката си и преглеждаше съобщенията, докато вървеше към стълбището.

Когато се отправих към асансьорите, забелязах, че той минава през тежка аварийна врата, водеща към стълбите от другата страна на офиса. Забавих крачка, за да видя в каква посока се отправя, а после слязох с асансьора един етаж по-долу, тръгнах през кабинетите и се върнах към стълбите, за да го проследя.

В стаята за разпити Линч се беше поколебал за секунда дали да ме скопи, или да ме пусне да си вървя. Това не беше внезапен пристъп на съвест. Аз бях заменим и го знаех.

Баща ми беше прав. Е, нямаше да ме оставят само да свърша работата. Сигурно знаеха, че ще се опитам да я обърна срещу тях. Предадях ли директивата, с мен беше свършено. Щяха да ме набедят или направо да ме убият. Трябваше да разбера кой се обажда от другия край на телефонната линия. Не можех да вляза в капан.

Табелките с имената на всички на долния етаж бяха поставени на видно място. Единствените изключения бяха мъжете и жените с щурмови сини якета с надпис ФБР. Аз носех бронежилетка и вървях като Джон Уейн. Не беше много трудно да изглеждам като тях. Грабнах яке от един стол и го преметнах на ръката си, прикривайки онази част от кръста си, където повечето служители носеха табелките си.

Не се представях точно като Федерален служител на силите на реда, но докато си мислех какво да направя, ако ме питат нещо, разликата започна да избледнява.

Никой не ме спря. Бях типичният заподозрян убиец, разхождащ се в полеви офис на ФБР, на неколкостотин метра от местопрестъплението. До стълбището имаше петдесетина метра, но с всичките тези представители на закона около мен имах чувството, че съм в един от онези кошмари, където целта ти се отдалечава все повече, докато се движиш към нея.

Тръгнах по стълбището, като внимавах да не изпреваря Линч. В сутерена чух, че някъде пред мен се затваря врата. Надникнах навън и го видях, че върви по почти празното долно ниво на закрития паркинг и завива зад ъгъла, държейки телефона в ръката си. Колата му беше паркирана в отсрещния край. Наблизо имаше само няколко микробуса.

Затворих безшумно вратата и се запромъквах покрай бетонните стени. Криех се зад подпорите и се опитвах да се приближа до Линч достатъчно, за да подслушвам.

Той спря и застана до някаква бръмчаща машина в стоманена клетка. Отидох от другата страна. Наблюдавах го, докато набира номер, и проследих пътя на пръстите му. Някои неща — схемите върху клавиатурите, процесът на включване в някоя компютърна система и кодовете — се запечатваха в паметта ми. Когато бях по-млад, прекарвах много време да упражнявам това и не изгубих навика. Разбрах номера, или поне по-голямата част от него, и го въведох в моя телефон.

Линч започна да говори, но аз не го чувах от машината. Промъкнах се по-близо и едва долових гласа му.

— Не разбирам защо не се справим с него още сега. Помисли си колко много знае. Да, разбира се… но… Щом казваш, че контролираш нещата, тогава ще почакам. Не мога да говоря за това тук. Къде? Добре. И без това трябва да проверя доставката. Ще се погрижа за още нещо тук и после може да се срещнем. След час. Хубаво.

Реших да се връщам. Наведох се и се вмъкнах между машината и стената. Лицето ми беше на десетина сантиметра от гореща тръба, която вонеше на дизелово гориво. Не чувах нищо от шума.

Изчаках една минута, както ми се стори, но вероятно бяха само десетина секунди, докато сърцето ми подскачаше в гърдите. И после чух, че се затвори врата. Измъкнах се, очаквайки Линч да изскочи зад следващата подпора, готов за удар с голямата чаша за кафе.

Но когато се изправих, видях, че съм сам в подземието.

Линч отиваше на среща с шефа си. Може би параноята ми се беше развихрила прекалено много, но думите му прозвучаха така, сякаш на дневен ред беше съдбата ми. Той обаче не каза достатъчно, за да разбера къде отива. Можеше да се опитам да го проследя, но джипът ми щеше да ме издаде.

Приближих се до крайслера му. Микробусите наоколо ми осигуриха известно прикритие от охранителните камери. В голям комплекс като този, колкото и да бяха страшни, камерите на третото подземно ниво по всяка вероятност бяха преглеждани периодично или само ако има произшествие. Въпреки че като се имаше предвид как преминава денят ми, изобщо нямаше да се изненадам, ако пак улучех неподходящ момент.

Да се качиш в някоя кола не е много трудно, но да я откраднеш е съвсем друга работа. Въведените през деветдесетте години устройства за блокиране на двигателите отнеха забавлението от краденето на коли. Когато бях тийнейджър, имаше един вълшебен момент за разходките с чужда кола, когато се появи бастунът за заключване на волана. Все още имаше в движение доста коли от осемдесетте години, които можеш да отмъкнеш. Трябва ти обаче много сила, за да разбиеш бастуна, пък и ще изглежда ужасно подозрително да вървиш в закрит паркинг с метален лост. Но после, Бог да ги благослови, шофьорите започнаха да прикрепват метални скоби на воланите за теб. Запалваш мотора, разбиваш ключалката на скобата и ти трябва само трионче в ръкава, за да срежеш скобата и да я махнеш от волана. Целият град беше изложбена зала на автомобили. Но щом ключовете с чипове станаха стандартни, купонът свърши. Вече нямаше запалване с жички. Възможностите за избор бяха да използваш крик или да хванеш автобуса.

Трябваше да вляза, без да оставя следа. Тънките метални пластини не работеха надеждно от години, затова ключарите използват метода с клина. На колоната зад мен имаше жълти стопове. Извадих твърдата пластмасова капачка на единия и я вкарах отгоре във вратата на шофьора, а после натиснах пластмасата по-навътре, отваряйки малко пространство между вратата и рамката. Отвъртях шпилка от тръбата, минаваща покрай стените, и я огънах леко покрай клина. Ръката ми се разтрепери, когато шпилката влезе до половината. Ако оставех драскотини по рамката на вратата, щях да се издам на Линч. Спрях, успокоих се и я насочих към ключалката на вратата.

Шпилката се плъзна по върха два пъти. И после успях да постигна солиден контакт. Бутонът се спусна. Ключалките изщракаха и се отвориха.

Линч поддържаше чиста колата си. Надявах се, че има джипиес, който да ми покаже обичайните му места за срещи, но не намерих нищо друго освен диск с „Най-доброто от Франк Синатра“ и миризмата от десетки хиляди цигари, просмукала се в тапицерията.

Седнах вътре за миг. Това беше единственият ми шанс. Линч щеше да се върне всеки момент.

Извадих мобилния си телефон и изключих звука. Проверих го четири пъти и го пъхнах под задната седалка.

Слязох и заключих вратите.

Чух, че някой идва зад мен. Отдръпнах се от колата и тръгнах спокойно към изхода.

Закръглен мъж на средна възраст с пожълтели от никотин мустаци се приближаваше към мен. Носеше черна униформа във военен стил, но в днешно време всички пазачи в моловете се правеха на командоси от специалните части, затова външният му вид не означаваше много.

Щом стигнах до него, разбрах, че не е от ФБР, а от Федералната охранителна служба, вариантът на правителството на „ченгета под наем“. И все пак той имаше радиопредавател, по който можеше да навлече ад на главата ми само с няколко думи.

Изпънах рамене, изпъчих гърди, припомняйки си всеки детайл от позата, която бях научил във флотата, и закрачих право към него. След това му кимнах почтително.

Мъжът ме погледна и също кимна в отговор.

Върнах се при стълбището на подземния паркинг, изкачих два етажа и излязох на „Федералния триъгълник“. Насладих се за миг на свободата, а после си спомних, че все още съм навътре във вражеска територия, близо до мястото, където беше екзекутиран Сакс, обграден от полицаи, военни полицаи, прокурори и съдии. Махнах се оттам, колкото можах по-бързо, тръгнах на север и поех по дългия път към джипа си.