Директивата

54.

Позвъних на Ани по пътя към Джорджтаун, но тя не отговори. От друга страна обаче, в къщата на баща й нямаше покритие.

Джипът ми беше в гаража до офиса на Блум.

Десетте цента се вместваха точно във винтовете на задната регистрационна табела. Отвинтих горните два и извадих резервния ключ, който бях залепил с тиксо зад щампования метал.

Подкарах към дома си. Позвъних на стационарния телефон на баща й, но те обикновено не отговаряха на обажданията ми, когато Ани беше в къщата му. Започвах да оставам с убеждението, че близките на бъдещата ми съпруга не ме обичат много.

Ани ми беше изпратила имейл. Всичко било наред. Отговорих й, че вече са ме освободили, и после легнах на дивана. Членовете на семейството й вече бяха започнали да идват от Англия за сватбата и бяха настанени в къща за гости в имението. Тя се опитваше да ги убеди, включително баба си, че моето присъствие няма да помогне.

Бях много гладен и неспокоен и не издържах нито секунда повече в безлюдната къща. Качих се в джипа и потеглих към края на Кинг Стрийт, центърът на Стария град, досами водата. Там има калдъръмени улици, кръчми от XVIII век и запазени къщи от колониалната епоха.

Взех си риба и пържени картофи от едно ирландско заведение и тръгнах към реката. Вървях по брега и ядях. Слънцето залязваше, когато минах през паркинг, където историческите сгради отстъпваха пред неприветливи гаражи и лодки, повдигнати на блокчета.

Вероятно се дължеше на параноята и умората през последните дни, но имах чувството, че някой ме наблюдава. Минах покрай барака за ремонт на лодки, скрих се зад ъгъла и зачаках. Надникнах. Нямаше никого.

Но когато тръгнах отново, се блъснах в някакъв мъж. Бутнах го назад, готов да се бия.

— Майк, аз съм — каза той. Брат ми. Дали си мислеше, че това ще намали желанието ми да го цапардосам? Пристъпих към него и вдигнах юмруци. Джак отскочи назад и стъпи върху обяда ми, който бях пуснал на земята.

— Какво искаш? — попитах.

— Исках само да се уверя, че си добре.

— Добре съм. Но какво искаш!

— Защо мислиш, че искам нещо?

— Защото всяка дума, която изричаш, е пресметнат ход, предназначен да съсипе живота ми.

— Предполагам, че трябва да започна, като ти благодаря, че не ме застреля на моста.

Джак се правеше на безгрижен, все едно не беше станало нищо.

— Не ми благодари — рекох. — Не те улучих.

Той погледна към водната шир.

— Какво ще правим?

— Ние?

— Съжалявам, Майк — каза Джак и после направи изпълнена с печал пауза. — Много съжалявам, мамка му. Ти нямаше да пострадаш. Така ми казаха. Блум искаше само да те включи. Опитах се да спра нещата, като видях какво става, и да те предупредя, но те вече ме държаха. Щяха да ме убият, Майк. Знам, че не можеш да ми простиш, но…

Той продължи да се извинява и да се моли, вживявайки се в ролята си. Устните му трепереха. Гласът му също. Лицето му се кривеше от отчаяние.

Това беше стратегически ход, който бях научил от него и използвал един-два пъти с огромен успех. Когато си загазил, реагираш толкова прекалено разкаяно, че човекът, пред когото си сгрешил, иска само неудобното положение да свърши и да се увери, че няма да се гръмнеш. В края на изпълнението жертвата ти казва да не бъдеш толкова строг към себе си и те потупва по гърба, забравила за прегрешението.

— Престани! — срязах го.

— Можем да избягаме, Майк. Да се махнем оттук и да си дадем време да помислим.

— Няма да бягам, Джак. Не искам да те виждам повече.

— Защо? Осигуриха ли ти прикритие за удара?

— Всичко ще бъде наред.

— Ще можеш ли да уредиш и мен?

— Сериозно ли говориш?

— Да — кимна брат ми.

— Невероятен си. Няма да те издам на полицията. Би трябвало, но няма да го направя. И няма да застана на огневата линия заради теб. Приключих с оправянето на грешките ти.

— Но Блум изглади всичко, нали?

— Така мисля, но не знам къде попадаш ти в уравнението.

— Хубаво. — Той се опита да си придаде нехаен вид за момент. Знаех, че крои нещо.

— По дяволите, Джак. Кажи какво си наумил.

— Добре. Ти винаги си постигал компромиси, нали?

Изпъшках.

— И винаги залагаш на сигурно — продължи той.

Вгледах се в изражението му.

— Избягал си с фалшивата директива? — попитах.

— Да. Разбира се. Колко пъти получаваш нещо сигурно?

— Тогава какво искаш, по дяволите?

— Ами… нещата не минаха много добре, както можеш да предположиш. И като имам предвид, че вината не е точно твоя, но… Все едно. Помислих си, че може да ми помогнеш да оправя нещата.

— Кои неща?

— Ами, взех малко назаем. На сигурно. А тези хора са сериозни, Майк. Знам, че искам много, но…

Поклатих глава. Бях на границата между справедливия гняв и възхищението от дързостта на този човек.

— Не ми искаш пари. Кажи ми, че не ми искаш пари.

— Не е задължително, но има…

— Престани.

— Но тези хора наистина са сериозни, Майк.

Тръгнах по кея. Половината дъски бяха изгнили. В края поскърцваше трийсетгодишна моторна лодка.

— Къде отиваш? — попита Джак.

Подпрях се с ръка на планшира и скочих в лодката.

— Съжалявам, Майк. Какво друго мога да кажа?

Извадих дъска вдясно от щурвала.

Джак се качи в лодката.

— Животът ти, Джак. Провалил си го. Започни наново.

— Разбирам, Майк. От мен зависи. Ще се оправя. Но не знам дали ще мога… — Гласът му потрепери, но той го овладя. — Може да ме хванат за удара в Банката. И онези, на които дължа парите. Нуждая се от помощ.

- Всичко, което ти дължа като брат, е изплатено напълно, при това многократно. Мога да ти дам само преднина. Ето ти ключа — отговорих и посочих контролните уреди до щурвала. — Запалваш двигателя, подаваш тяга и потегляш. Завий надясно към канала. Движи се вляво от зелените шамандури. В Норфък може да поемеш по канала покрай Атлантическия океан. Ще те отведе чак до Кий Уест, без да навлизаш в сини води, и оттам всичко зависи от теб. Не ми пука. Но цялата история може да не е благоприятна за теб, затова предлагам повече да не стъпваш в Съединените щати.

— Такъв съм си, Майк. Не мога да го превъзмогна. Хората не се променят. Щом си мошеник…

— От личен опит знам, че това са глупости. Братът, когото познавах, е мъртъв. Прав ти път. Обичам те, Джак. Още една дума, и ще те убия, но все още те обичам, Джак. Започни наново. Промени живота си.

Слязох от лодката.

Той ми подаде ножа, който ми беше взела Блум, ножа от Ню Йорк. Джак сигурно го беше откраднал от нея.

Поклатих глава, обърнах се и тръгнах по дъските.

Джак не каза нищо. Остави ме да тръгна.

Обърнах се чак след четиристотин метра, докато вървях покрай брега. Джак беше угасил сигналните светлини. Едва го виждах, докато лодката се плъзгаше по черната вода и изчезваше в далечината.