Директивата

56.

Всичко това щеше да стане по-късно. В онзи първи ден на свобода след удара и след разговора с Джак на кея в Александрия изпитвах единствено облекчение. Бях свършил работа, която отначало мислех за невъзможна. Бях оцелял, бях избегнал удара, който ми гласяха, и бях обърнал капана срещу Линч, Блум и Кларк. И се гордеех повече, отколкото исках да призная, че бях влязъл в пряк сблъсък с Джак и го бях надхитрил. Семейството ми беше в безопасност. Аз бях на свобода. Исках само да се върна към приятното, скучно работно ежедневие, да обсъждам тънкостите на счетоводството с моя съсед счетоводителя, да влача чувалите с боклук до контейнерите на тротоара и да прегръщам Ани на дивана, когато тя заспи, гледайки филм.

Но след като отпратих Джак, трябваше да свърша още нещо.

Карах бързо и стигнах там в десет часа вечерта. Обиколих покрай оградата до страничната порта близо до потока.

Резето не ми създаде проблеми. Бръкнах през решетките и го отключих отвътре. Собственикът вероятно не се тревожеше много, че вътре може да влязат хора, защото мястото беше смъртоносно за неканени гости.

Проправих си път през гората около имота и ги зачаках да връхлетят към мен. Те не издаваха звук. Трябваше да се надявам да видя блестящите им очи, преди да впият зъби в гърлото ми.

Този път обаче знаех една тайна. Минах покрай пристройките. Територията ми беше позната. Бях в откритите ливади, близо до басейните и тенискортовете. Не бях оглеждал умишлено имението, но старите навици умират трудно, затова в паметта си имах готова карта на охранителните светлини и детекторите за движение. Минах по заобиколен маршрут покрай клопките.

Първо чух задъханото дишане на кучетата и после — бързото топуркане на краката им по земята. Петдесет килограма гладки мускули и зъби се насочиха към мен. Очите им блестяха като монети в нощта.

— Седни! — заповядах.

Те седнаха веднага и ме зачакаха да се приближа, а после облизаха пръстите ми като домашни кучета. Продължих да вървя и те тръгнаха до мен в мълчалива глутница, докато се приближавах към къщата. В края на краищата денят, който бях прекарал с дресьора Юрген, не беше пълна загуба на време.

В огромната къща светеха само няколко прозореца. Видях, че вътре се движат хора, но не търсех тях. Сградата беше като крепост, пълна с аларми и обезопасена с ключалки „Медеко“ навсякъде. Нямах инструменти, но това нямаше значение. Бях вътрешен човек.

Заобиколих отзад и хвърлих няколко камъчета по един прозорец високо горе.

Лампата светна. Появи се тъмен силует.

— Ани — подвикнах.

Прозорецът беше затворен. Тя не ме чу. Намерих вътрешен ъгъл близо до СПА стаята. Стъпих на перваза на прозореца, хванах се за фенера и се изтеглих на покрива на първия етаж. Покатерих се по тухлите и капандурите и оттам беше лесно да се прехвърля на прозореца на Ани.

Почуках три пъти на стъклото.

— Аз съм, Майк.

Прозорецът се отвори. И моята невеста се показа, вдигнала бухалка за крикет над рамото си, готова да удари.

— Аз съм, мила. Извинявай, че те изненадах.

Тя подпря бухалката на шкафа, протегна ръце и ме прегърна, а после ме пусна и притисна лице до моето.

Хванах ръката й и я заведох на покрива. Седнахме един до друг. Ани се облегна на мен и преплете пръсти с моите.

— Знаеш, че имаме входна врата, нали?

— Баба ти не ми позволяваше да говоря с теб по телефона.

— Идва ми да я удуша.

— Има достатъчно такива случаи. Не исках да се разправям с нея в момента и затова заобиколих отзад. — Въоръжените пазачи, трезорите със злато и психопатите убийци не бяха проблем, но не можех да се изправя пред Ванеса.

— Вероятно идеята ти е добра. След всичките ти изпълнения и по-рано ти си персона нон грата тук. И аз не съм в по-добро положение. Баба не повярва за татко. Наложи се да й обясня някои неща.

— Как ги прие?

— С шок и хитро оттегляне. Вероятно замисля отмъщение.

— Баща ти добре ли е?

— Искаш ли да е добре?

— Е, не желая да го убият.

— Сключва сделка.

Кимнах.

— Това е хубаво. Ще има много компромиси, но може да направим добро от всичко това и да изправим пред правосъдието клиентите на баща ти.

Умълчахме се и се вгледахме в съзвездията над тъмните очертания на Блу Ридж. Все се чудех колко много звезди можеш да видиш там.

— Ани, извинявай за всичко, което те накарах да преживееш. Мислех, че мога да събера всички заедно. Смятах, че ако работя усилено, някак ще оправя всичко — миналото, семействата ни, Джак. Но ти беше права. За всичко. Мисля, че ще трябва да свикна с това.

— Би ти спестило много време. Съжалявам за брат ти. И ти прощавам. Ти правеше онова, което трябваше. И е хубаво, че си се опитал и че имаш надежда.

— Исках да говоря с теб за всичко. Глупаво е, но се тревожех, че ще те разочаровам или ще те уплаша и прогоня. Имам предвид след всичко, което се случи, насилието с предишния ни шеф. Тогава нещата излязоха от контрол. Не бих искал никога да ме виждаш такъв. И не искам да съм такъв. Това не съм аз. По природа не съм такъв.

— Знам. Не ме плашиш, Майк. Само че следващия път ми разкажи всичко. Мога да го понеса. Това искам и съм го приела. Всичко в теб. Не е необходимо да ме предпазваш.

— Забелязах. Много си добра зад волана. Благодаря, че ме спаси.

— Не се тревожи за това. Съжалявам за баща си. Господи, дори не знам откъде да започна. Затова ли той се държи добре с теб напоследък?

— Сигурно. Разбрах, че става нещо. Това беше заблуда. Баща ти може най-после да си отдъхне, защото измисли как да ме унищожи.

— Извади късмет, че подписа предбрачния договор. Семейство Кларк са разорени.

Засмях се заедно с нея, притиснах я до себе си и притиснах устни до слепоочието й. Тя сложи ръка в моята.

— Е, какво мислиш? — попита Ани.

— Онова, което мисля, откакто те срещнах. Едва не го изтърсих в залата за конференции. Обичам те. Хайде да се оженим. Избягай с мен.

— Добре — отвърна тя.

Погледнах я.

— Благодаря. Тревожех се дали уговорката ни още важи. Не бързай. Радвам се, че говориш с мен.

— Не — възрази Ани. — Предлагам да тръгваме. Веднага. Ще отидем в планината, ще намерим къде да отседнем и сутринта ще потърсим някой мирови съдия или параклис.

— Сериозно ли говориш?

Тя ме ощипа по ръката.

— Промъкваш се крадешком до прозореца на момиче, а няма да избягаш с него? Покажи малко класа, за Бога.

— Сама си го изпроси.

Ани ме погледна подозрително.

— Значи планът ти не е бил такъв, когато дойде тук?

Наведох глава. Тя четеше мислите ми.

— Ами сватбата? — попитах.

— Все още можем да я направим, ако искаме. Има време да решим. Но това сега ще бъде само за теб и мен. Наше.

Изправих се и й помогнах да стане.

— Харесва ми. Да тръгваме.

Ани се усмихна и ми поднесе устни за дълга целувка.

— Дадено — каза тя. — И ако си мислиш, че ще улесня нещата за теб само заради огнестрелната ти рана, много се лъжеш.

Може би този път нямаше да се измъкна жив. Поведох я по покрива към кулата, а после я насочвах, докато се спускахме по прозорците. Хванах я, когато скочи на земята и се притисна до мен, моята съучастничка.

Хукнахме през ливадите и гъстите горички и се отправихме към реката и джипа ми. За миг я изгубих в сенките. После Ани хвана ръката ми и ме дръпна в нощта.