Директивата

42.

Денят на кражбата

Не спах цяла нощ. Гледах през прозореца сивото сияние, което в Манхатън минава за мрак. Станах от леглото, изкъпах се, облякох се и наблюдавах как река Ист се пени на поривите на вятъра.

Защо бяха избрали мен? Въпросът не ми даваше покой.

„Може би си прецакал някого, когото не е трябвало да закачаш“ — беше ми казал Линч. И докато за стотен път проверявах фалшивите директиви, мъничкият цилиндричен ключ и бръснарското ножче, скрити в шевовете на дрехите ми, аз се досетих кой стои зад всичко.

Линч почука на вратата. Бяхме готови. Знаех, че влизам в капан, но след прозрението, което ме осени, и цялото време, през което бях чакал сам в страх, изпитвах невероятно облекчение.

Потеглихме към Мейдън Лейн с черен микробус. Емблемите отстрани показваха, че принадлежи на куриерска служба. Караше Линч. Ирландецът седеше до него на предната седалка. Мъжът с очилата беше отзад и ни наблюдаваше. Първо спряхме в тайландски ресторант. Аз бях направил поръчката сутринта.

Очилатият слезе от буса и изтича да вземе храната. С Джак останахме сами отзад.

Радиото беше включено: „… и пазарите са объркани до безпрецедентна степен, докато Уолстрийт чака да чуе резултатите от съвещанието на Федералния резерв във Вашингтон…“

Имахме радиопредаватели, с които да се свързваме с екипа на Линч и да изпращаме съобщенията на наблюдателните постове. Нямаше как да се обадим на външна линия.

Легендата ни за прикритие, за да минем през периметъра, беше, че сме търговски представители на фитнес залата и отиваме да се срещнем с отговорника по човешките ресурси. Носех папка с рекламни материали заедно с шперцовете, скрити в колана на гърба ми.

За удара в Бюрото Джак носеше лаптоп в раницата си. Бях скрил фалшивата закодирана карта и постоянния магнит от редки земни елементи там, където се беше намирал ДВД драйвърът на компютъра, за да ги прекараме през детектора за метал.

Приближихме се до Банката и Джак ме погледна. Той винаги излъчваше дразнеща самонадеяност, увереността, че колкото и далеч да е отишъл или каквото и лошо да е направил, ще се измъкне невредим. Но в този момент смелостта му се беше изпарила.

Засрамих се, че изпитвам удоволствие от това и го виждам как осъзнава, че този път няма да има лесен изход. Беше му останал само страхът.

— Те ще ни прецакат — прошепна брат ми.

— Да — отвърнах, — но не съм сигурен дали ще ни припишат вината, или ще ни убият.

Той непрекъснато преглъщаше. Устата му беше пресъхнала.

— Аз ще побягна или ще се предам на ченгетата…

— Не го прави. Те ще се захванат с Ани или с татко. Трябва да намерим начин да се справим.

— Но аз не мога. Обърках всичко, Майк. Свършено е с нас…

— Не е. Казах ти, че имам план.

— Какъв?

— Много сте бъбриви там отзад — извика Линч през металната преграда, която разделяше кабината от товарната зона.

— Обсъждаме последните детайли — отвърнах.

Човекът на Линч се върна с храната и я остави в товарното отделение. Чух, че Линч каза нещо на ирландеца.

Протегнах ръка към торбите с яденето и проверих поръчката.

— Добре. Претърси ги — заповяда Линч.

— Станете — рече Очилатият и затвори вратата.

— Какво? — попитах.

— Само ще се уверим, че сте чисти — отговори Линч от предната седалка. — Няма да ми е приятно, ако има изненади.

Очилатият започна да претърсва Джак. Те знаеха, че кроя нещо. Ако намереха фалшивите директиви, всичко щеше да свърши. Измъкнах разпечатките от папката, където ги бях скрил, и зачаках, докато Очилатият обискираше Джак, взирайки се във всеки инструмент, който брат ми носеше за кражбата.

Мъжът се наведе към краката му и докато заобикаляше седалката, аз подадох листовете на Джак.

Брат ми изглеждаше озадачен за миг, но после ги пъхна между възглавницата на седалката и краката си, докато сядаше.

След това Очилатият претърси мен, проверявайки кръста, слабините и под мишниците ми. Пръстите му минаха покрай ръкавелите ми, но той не усети мъничкия цилиндричен ключ там. Докато прокарваше ръце по гърдите ми, Очилатият мина покрай керамичното ножче за бръснене, но то беше съвсем малко, като два и половина сантиметрова част от острие на резбарски лък, която само аз можех да напипам. Ножчето убоде кожата ми.

— Чисти ли са? — попита Линч.

Партньорът му отново ме претърси. Можех да се закълна, че гледаше ножчето, макар че беше много трудно да определя накъде е насочен погледът му.

— Да — отвърна той.

Линч включи двигателя.

— Ще ни трябват и кафета — казах през преградата.

— Преди малко пихте.

— За работата. Не мога да отида никъде в сградата без две чаши кафе.

— Добре — отговори той.

В разстояние на една пряка имаше четири кафенета „Старбъкс“. Ирландецът хукна по улицата и се върна с поднос с две картонени чаши кафе.

Завихме зад ъгъла на улицата с Банката. Ченгетата биха се нахвърлили върху всеки, който паркира на тази пряка, затова щяхме да спрем само за миг, докато изскочим навън.

Вратата на микробуса се отвори с трясък.

— Не обърквайте нещата — рече Линч.

С Джак грабнахме нещата си и слязохме.

— Ще бягам, Майк — каза той, щом тръгнахме по Мейдън Лейн.

Бяхме на петдесетина крачки от входа и на също толкова от микробуса. Полицаите вече ни наблюдаваха.

— Недей.

— Защо?

— Ще те убият.

— Да, но по-късно, не и тук, не и посред бял ден.

Трябваше да го убедя или той щеше да провали всичко. Ако ударът не успееше, това щеше да ни струва повече от отношенията между мен и Ани. Те щяха да подгонят баща ми. Щяха да ме обесят заради убийството на Сакс. Да свършим работата и да им дадем фалшивата информация беше единственият начин да ги разкатая и да си върна Ани.

И затова трябваше да избирам. След всичко случило се можех ли да имам доверие на Джак? Дали страхът за живота му най-после го беше направил честен? Спомних си го как кървеше в кухнята си, лежейки на пода в безсъзнание, почти мъртъв.

Той беше единственият ми брат. Хората се променят. Посветих го в тайната си.

— Книжата, които ти дадох, могат да разкатаят Линч и Блум и онзи, който ги командва. Ще подменя информацията. Каквото и да пише в директивата, имам фалшификат, в който пише обратното. Когато се измъкнем, ще дадем на Линч грешна информация. Те ще бъдат заличени от пазарите. Ще ги победим на тяхната игра — обясних.

Джак плъзна ръка към разпечатките, които му бях дал в микробуса.

— Още ли са в теб? — попитах.

— Да.

Линч ни наблюдаваше от буса.

— Това са единствените неща, които отменят смъртната ни присъда, затова ги пази.

— Поверяваш ли ми ги?

— Ти си най-измамното копеле, което съм срещал, но все пак си ми брат. Трябва да го направим заедно. Трябва да си имаме доверие, Джак, или ще умрем.

— Благодаря ти, Майк. Господи! Много съжалявам за всичко. Съжалявам.

— Спести си го. — Обърнах се към Банката. Ако грешах за Джак, той щеше да ме погребе. Но в него имаше нещо, в което бях абсолютно сигурен. И това щеше да спаси живота ми.

Предавателят му забръмча. Джак го извади и написа съобщение, докато вървяхме към вратите на Банката.

— Какво има? — попитах.

— Нищо — отговори той. — Всичко изглежда наред. Да вървим.