Директивата

6.

Ани добре прикри безпокойството си, когато й казах, че ще се срещам с брат си. Знаех, че тя не се тревожи много за предишния ми живот, но разбираше, че ще бъде добре да се свържа отново с него, да има с кого да разговарям и да изгладим нещата от миналото.

— Иди да видиш брат си — каза тя.

Двамата с нея живеехме заедно от четири месеца, въпреки че не бяхме прекарали нито една нощ разделени от една година. Бяхме се настанили в старинния квартал „Дел Рей“ в Александрия, където имаше предимно вили от четирийсетте години на миналия век и стари магазини на главната улица. Кварталът беше от другата страна на реката срещу столицата и след скандала аз бях доволен, че има известно разстояние между мен и Ню Йорк. Мислехме да отидем в друг град, но беше хубаво да съм близо до баща ми след излизането му от затвора. Семейството ми се беше разпаднало, когато бях малък, и най-после си бях върнал част от него. Това донякъде ме привлече към Джак.

Ани се грижеше за градината. Аз косях моравата. Винаги имаше хора, които спираха да побъбрят с нас, докато седяхме на верандата. Канех съседите на барбекю. Вляво от нас живееше зъболекар, а вдясно — данъчен адвокат. Бяха приятни хора, макар и малко суховати. Обичаха да говорят за счетоводството по интернет и акционерни дружества.

Някои вечери с Ани си отваряхме бутилка вино, качвахме се през капандурата и от покрива гледахме звездите и фазите на луната. Тайно пускахме бележки в чантите си. Отивах в съда, изправях се пред Федералния съдия, отварях куфарчето си и намирах самозалепящо се листче с надраскано на него: „Благодаря за снощи, адвокат.“

Нещо обаче не беше наред. След безумието на последната ми работа, от онзи ужасен ден накрая, с Ани се бяхме отчуждили. Едно е, когато годеницата ти те чуе след петнайсет минути чакане онлайн да изпъшкаш: „Господи, мога да убия някого.“ Но е съвсем различно, когато го кажеш пред жена, която наистина те е виждала да стоиш над трупа на човек, чийто живот си отнел. Ани ми каза, че разбира, че не съм имал избор, но не го забрави. Понякога я хващам да ме гледа с нещо като подозрение и знам, че все още мисли за това и може би подхранва съмненията си към мен, внушени от баща й.

Тя не беше единствената, която не обичаше да мисли за онзи ден. През повечето време, когато се опитвах да заспя или се връщах у дома с метрото, аз си спомнях лицето му, все едно беше пред мен, или си представях снимките на внуците му на бюрото му, или чувах как ръцете му драскат по найлона.

След работата при предишния ми шеф, дори след всичката пролята кръв и усилията да се потули скандалът, и във Вашингтон ми се носеше славата на компетентен политически посредник. Радвах се, че съм загърбил опасните груби похвати, които бях научил на предишната си работа. Можех да си позволя да избирам клиенти, поне засега, и да приемам само дела, които ми позволяват да спя спокойно нощем и пак да се завивам презглава. Нямах парите, с които бях свикнал, но ми стигаха. Няма по-добра сделка от тази с дявола. И ако наистина вярвах в каузата, от време на време можех да правя по някой номер, който бях научил от стария си наставник, само леко докосване, малко влияние или може би разсеяно да пропусна да поправя убеждение, че знам нечии тайни.

Бабата на Ани — с нейния изискан акцент и стиснати устни — се беше намесила и я побъркваше по време на подготовката за сватбата. Това беше шансът на фамилията Кларк да покажат класата и богатството си пред по-широкия свят. Идеалният ден. Идеалната дъщеря. Идеалният живот. И ако сватбата и необходимостта да стана порядъчен, уважаван човек без тъмни петна върху името започваха да ми се отразяват, Ани не беше виновна за това.

Понякога нощем гледах светлите червени цифри на будилника и се вслушвах в мрака, когато не можех да заспя. Накрая ставах от леглото, като внимавах да не събудя Ани, и оставях топлината на тялото, което обичах толкова много. Слизах на верандата или стоях на двора и гледах звездите, без да обръщам внимание на студения пролетен въздух. Страхувах се, че някъде там има нещо основно като гравитацията, което ме привлича да напусна спокойния си дом и да изляза в нощта.

Надявах се, че Джак ще разбере и ще си помогнем взаимно. Това ме доведе в дома му тази вечер. Но не очаквах подобно развитие на нещата.

Засмях се и поклатих глава, докато слизах по стълбите в къщата на брат си. Бях се забавил да си избера кум и Ани сигурно го беше разбрала, защото се надявах, че ще си върна брата, ще забравим миналото и всичко ще бъде наред. Джак трябваше само да стои там и да ми подаде кутийката с венчалния пръстен. Можеше ли да обърка нещо толкова елементарно?

И ето го отговорът. Джак беше преместил кресло до входната врата. Стоеше встрани от прозореца и надничате през щорите. По слепоочието му се стичаше капка пот. През отворената кухня видях, че спагетите изстиват в тенджерата. Сцената беше внимателно подредена и предполагаше заглавие като: „Чакам някой да дойде да ме убие.“

Не обърнах внимание на брат си, приближих се до печката и опитах тайландското ястие.

— Страхотно е — отбелязах.

— Благодаря — отвърна той, без да отмества поглед от улицата.

Седнах на канапето, сложих две дълбоки чинии със спагети на масата за кафе и предложих на Джак едната. Той ме погледна недоумяващо. Навих спагети на вилицата си.

— Загазил съм, Майк.

— Сериозно? — попитах с престорена изненада.

Брат ми кимна и погледна пистолета си.

— Щях да те питам за това — продължих, поглеждайки пистолета. — Надявам се, че не е за мен.

— Не — монотонно отговори Джак. — Работех като куриер и започнах да се питам дали става въпрос само за сигурност, или някой играе и в двата отбора. Разтревожих се, че накрая ще ми прехвърлят вината за нещо голямо и някой ще пострада, и затова се залових да проучвам хората, които ме бяха наели.

— Смяташе да ги изнудваш ли?

— Само си покривах задника. И наистина се оказа нещо голямо. Тези типове не се шегуват. Уплаших се и се опитах да се измъкна от работата. Те разбраха, че се ровя, и сега са ме погнали.

— Значи затова ти е пистолетът. Има ли вероятност лошите да се отбият тук тази вечер?

— Може би. Току-що се обадиха. Може да дойдат за мен всеки момент. Твърдят, че съм им длъжник. Набеждават ме…

— Колко? — попитах.

Джак ме погледна стреснато.

— Какво?

— Колко твърдят, че си взел?

— Нищо не съм взел. Те искат да ме натопят.

— Разбрах. Но колко?

— Не става дума за пари, Майк. Според тях аз съм объркал някакъв план. Искат да оправя нещата или ще ме наранят.

— Говори по същество. Колко ти трябват?

Джак отпи от шишето с вода, което беше сложил на лавицата.

— Заплащането беше шейсет и пет хиляди долара, но аз им ги върнах. Това обаче не уреди въпроса. Те заявиха, че е твърде късно и че съм объркал всичко, и сега трябва сам да свърша работата. Но аз искам да остана честен. Кълна се, че не съм взел нищо, Майк. Не исках да ти казвам и да те замесвам. Те се нахвърлиха върху мен, когато излизах от метрото. Удряха ме в корема. Беше много неприятно. Казаха, че ако не им дам каквото искат, ще ме пребият и ще ме изпратят в болница.

— Удряли са те на място, където не остават белези — отбелязах. Това беше изкусен метод за горили, които не искат да оставят следи, и за лъжци, които нямат следи от побой. — Отиди при ченгетата.

— Исках да го направя. Опитах се да поразпитам тук-там. Те обаче са разбрали някак. Казаха, че ще ме убият, ако се обадя на полицията.

— Естествено — рекох и сложих в устата си още „пад тай“.

— Мисля, че се опитват само да ме сплашат и да ме накарат да изчезна.

— Тогава защо не го направиш?

— Майк? — Джак изглеждаше обиден. — Не искам да бягам повече. Искам да си живея живота. Не съм направил нищо лошо.

— И какво? Трябва да се откупиш ли? Да им платиш за работата, която си объркал?

— Не искам нищо от теб, Майк. Искам само да говоря с някого. Трябва да се измъкна от тази каша и съм уплашен толкова много, че не мога да разсъждавам трезво. Може би ти ще ми помогнеш да разбера какво са намислили. И да ги надхитрим някак. Може да ги обезщетя за онова, което са загубили. Не съм сигурен дали ще се навият, нито колко струва.

Фино пробутване. Джак не беше загубил уменията си.

— На чие име да напиша чека? Или предполагам, че е по-добре да платя в брой на такива съмнителни типове. — Потупах джобовете си, търсейки чекова книжка или портфейл.

— Сериозно ли? — попита Джак.

— Не, разбира се — отвърнах и оставих чинията. — Няма да получиш пари от мен.

Не можех да повярвам, че съм му дал втори шанс, а той ми извъртя такъв номер.

— Виж, Джак…

През щорите блеснаха ярки светлини. Разнесе се свистене на автомобилни гуми. Тряскане на врати. Силни гласове. Всички сценични атрибути за старомодно изнудване. Различих гласовете на трима души. Джак наистина беше надминал себе си.

— Точно навреме — подхвърлих.

— Майк, трябва да се махнеш оттук. Имаш ли пистолет?

— Не ми трябва пистолет, Джак.

Пристъпих към него, за да се вгледам по-добре в зениците му, за да видя какво употребява.

— И какъв е този огромен заговор, на който си попаднал? — попитах.

Някой удари с юмрук по вратата.

— Дръпни се от прозореца — каза Джак, върна се в кухнята и се скри зад плота, който я отделяше от дневната.

Видях, че валчестата дръжка на вратата се разтресе и чух стържене на метал в ключалката. Някой я отключваше. Всеки уважаващ себе си главорез би разбил вратата, но тези типове внимаваха да не потрошат къщата. Интересно.

Тръгнах да отворя вратата.

— Какво правиш, Майк? Тези хора не се шегуват.

— Правил си го и преди, Джак — поклатих глава. — Дори се повтаряш. Същото беше и в Тампа, когато лошите дойдоха да те пребият, защото си постъпил правилно, и аз трябваше да им платя. Спомняш ли си? Дадох им осемстотин кинта.

— Майк, трябва да ми повярваш.

Приготвих се да излея цялата си сърцераздирателна тирада на тема как съм дал втори шанс и съм дошъл да го каня за кум, а той ми сервира това, но бях твърде разочарован и ядосан, за да я изнеса.

— Забрави. — Измърморих няколко ругатни под носа си, отместих креслото и отворих външната врата.