Директивата

10.

Ани вече се беше прибрала у дома, когато спрях на улицата. Колата й запълваше късата алея пред къщата ни. Намерих свободно място на ъгъла. Докато се приближавах към къщата, видях, че еркерният прозорец свети, а после — Ани да се движи из стаята. Не забелязах колата на Линч, само обичайната тълпа в Дел Рей — разхождащи се хора и няколко души, които ядяха сладолед. Може би заплахите му бяха блъф. Позволих си да се поотпусна.

Щом стигнах до половината на улицата, познах хората, които ядяха сладолед.

— Какво правиш тук, по дяволите? — извиках.

Бащи с бебешки колички ме погледнаха стъписано.

Не ми пукаше. Бях се съсредоточил в Линч, който се беше облегнал на дърво от другата страна на улицата срещу дома ми. До него стоеше якият ирландец, който беше дошъл в къщата на Джак. Линч търсеше бучки фъстъчено масло в сладоледа си и наблюдаваше дома ми.

Щом се приближих, видях, че е застанал така, че да наднича право в страничната стая, където Ани правеше гимнастика.

— В отговор на въпроса ти — каза Линч, — сладкарницата затвори тази сутрин и затова я смених. — Той погледна към прозореца на дома ми и облиза лъжичката си. — Много е вкусен.

Тръгнах към него. Бащите отстъпиха към ъгъла, наблюдавайки ме с нарастващо безпокойство.

— Спокойно, Майк — рече Линч.

— Кълна се в Бога…

— Не можеш да ме убиеш, определено не и тук.

— Махай се. И да не те виждам повече.

— Само се наслаждавам на вечерта, Майк. Но се радвам, че те срещнах случайно. Не довършихме разговора си.

— Ще се обадя на полицията — заявих и извадих телефона си.

— Както желаеш.

Сложих палец на клавиатурата.

— Номерът е девет-едно-едно, ако си забравил — каза Линч.

Набрах го.

Той пусна лъжичката си в празната картонена чаша.

— Въпреки че няма да е най-добрата идея ченгетата да дойдат и да ти задават въпроси, след като ти хукна по улицата, крещейки мръсни думи. И какво по-точно ще им кажеш? Двама добре облечени мъже развалят диетата си на отсрещната страна на улицата срещу дома ти? В ход е някакъв неясен заговор, който ти не разбираш. И знаеш историята на брат си, бивш затворник, който не може да си отвори устата, без да излъже.

— Полицейско управление на Александрия — чу се глас по телефона ми. — Какъв е вашият спешен случай?

— Сигурен съм, че местната полиция ще реши случая, докато стане време за лягане. Усложняваш нещата за себе си и за брат си, Майк — продължи Линч. — Удължаваш неприятната ситуация. Но ако искаш още едно предизвикателство, давай, обади се.

— Ало, там ли сте? — попита диспечерът. — Какъв е спешният случай?

Чаках, стиснал зъби. Линч не откъсваше очи от мен.

— Съжалявам — отвърнах. — Набрал съм грешен номер. Няма спешен случай.

— Добре. Приятна вечер. И, моля ви, бъдете по-внимателен в бъдеще.

— Мисля, че започнахме зле — рече Линч, бръкна в джоба на панталона си и ми върна шофьорската книжка. — Аз съм разумен човек. Пазя интересите си като всеки друг. Платя ли на някого да направи нещо, очаквам да бъде изпълнено. И ако не свърши работата, се надявам да оправи нещата. Така е справедливо.

Взех шофьорската си книжка.

— Иначе го изпращаш в болница? Или го убиваш?

Той хвърли чашата в контейнера за боклук на съседа.

— Предпочитам моркова пред пръчката. Ти си много компетентен хитрец. Нямаш досие. Чист си. Уважаван адвокат си. Сигурно ще измислиш как да го направиш с минимален шум и опасност за себе си. След това няма да ме видиш повече. Ще се върнеш при твоето красиво момиче и ще избирате покривки за сватбата.

Откъде знаеше толкова много?

— Брат ти няма какво да губи, Майк. Но ти имаш много. Жалко, че трябва да те заплашвам, но така стават нещата.

— Искаш да обера банка?

— Това би било по-забавно, но не. Операцията вървеше гладко, преди напук на всички доказателства брат ти да реши, че е един от добрите. Не става дума за влизане с взлом, Майк, а за вътрешна информация.

Разтревожих се, че искат да участвам в някакво грозно престъпление. Но изнасяне на вътрешна информация? Имаше ли нещо по-просташко от това?

— Бяхме уредили един икономист да ни даде информация за движението на пазара. Брат ти сгафи със заплащането. Икономистът избяга. Сега трябва да намерим друг начин да получим информацията.

— Каква вътрешна информация? Коя е мишената?

— Не искам да развалям изненадата.

— Защо не разчиташ на вашия вътрешен човек, а на мен?

— Кой казва, че не разчитам?

— Но, изглежда, прекарваш повечето си време да ме дебнеш.

Линч кимна, сякаш имах право.

— Той е сложен случай. В момента не мога да го намеря. И засега може би е най-добре да не бъркаме в този кошер, освен ако той не направи нещо необмислено. Все някога ще го спипаме.

Той погледна към улицата. Ани беше излязла на верандата и се насочваше към нас. Исках Линч да се разкара.

Колко страшен можеше да бъде един икономист? Щях само да разговарям с него. Това беше малка цена, която да платя, за да го държа далеч от дома си.

— Ами ако го върна в играта? — попитах.

Линч се усмихна и погледна към Ани.

— Тогава участваш.

— Не. Само ще говоря с него, за да не участвам.

— Чудесно. Вътре си. Не забравяй, че ако объркаш нещата или направиш така, че положението да стане още по-напечено, това само ще затрудни работата.

Ани беше на трийсетина крачки от нас. Видях, че Линч изпитва удоволствие от безпокойството ми, докато тя се приближаваше.

Той изчака още една секунда, докато Ани беше достатъчно близо, за да го чуе.

— Името му е Джонатан Сакс. Имаш двайсет и четири часа — каза Линч и тръгна.

— Здравей, миличък. Кой беше този?

„Новият ми шеф“ — помислих си, но отговорих:

— Никой.