Директивата

35.

Скочих през вратата, затръшнах я след себе си, спуснах резето и завъртях вътре шперц, докато се счупи. Далеч отпред блестеше светлина и аз се отправих натам. Край мен пробягваха полуразрушените стени на коридора, дълго крило от бални зали, построени от камък, с тавани с красива дърворезба. Прескочих купчина отломки. Таваните изчезнаха. Подът на втория етаж се срути. Побягнах сред развалините. Каменните стени се издигаха високо над главата ми.

Имаше известно разстояние между мен и пазачите, когато чух силен трясък далеч назад и после гласове. Скоро след това прозвучаха изстрели. В стените рикошираха куршуми, свистяха във въздуха и разпращаха облачета прах и камъчета в краката ми.

Минах през каменна арка, крепена на подпори, и спрях. Върнах се, бутнах ги силно и после се хвърлих встрани. Зачаках отломките от горния етаж да рухнат и да ми осигурят прикритие. Камъкът изскърца, паднаха няколко парчета мазилка и после нищо. Покрай мен пищяха куршуми. Побягнах.

Стигнах до дъното на коридора. Стените се извисяваха на четири и половина метра. Стоманени плоскости покриваха прозорците. Озовах се в капан. Единственият път за връщане беше онзи, по който бях дошъл, трезорът, където бях блъснал подпорите.

Хукнах към изстрелите, криволичейки насам-натам. Чух пукане и тътен от каменната арка пред мен. Страхотно. Трезорът беше решил да съдейства точно сега. Паднаха няколко парчета. Затичах се право към трезора и завих зад ъгъла, спринтирайки и размахвайки ръце, докато покривът се срутваше и куршуми пронизваха въздуха.

Всичко се срути. Хвърлих се на земята; камъни удряха краката и гърба ми. Може би не бях стигнал достатъчно далеч. Обви ме облак прах и полепна в устата ми като талк. Изправих се на колене и се хвърлих напред, очаквайки сблъсък.

Тежък камък ме удари по кръста. Спънах се. Щях да бъда погребан жив в тази страховита купчина и след няколко месеца деца, които си играят на стражари и апаши, щяха да намерят трупа ми. Продължих да вървя приведен и да пълзя. Очите ми пареха от прахоляка. Дъждът от падащи отломки намаля. Побягнах, блъснах се в стена и продължих пипнешком.

Въздухът се изчисти. Стените се превърнаха в купчини камъни. Прескочих една ниска купчина и хукнах към оградата.

Към купона сигурно се беше присъединил някой с пушка, защото куршумите свистяха по-наблизо, показвайки опитната ръка на стрелец, който се старае да коригира разстоянието и студения вятър, повяваш от реката.

Погледнах през рамо и съзрях пламъци от дуло, подаващо се от прозорец високо горе.

Продължих да бягам и видях пред мен една последна ограда от телена мрежа, а отвъд — залесения склон към реката. Хвърлих се напред, вкопчих се в брънките и започнах да се катеря.

Куршум рикошира в оградата, до главата ми. Прехвърлих се през оградата. Телта се забиваше в ребрата ми, докато се спусках. Загубих контрол и тупнах тежко от другата страна, забивайки коляно в брадичката си. За миг останах зашеметен.

Хукнах отново и видях склон вляво.

Някой още стреляше с пушката. И после го почувствах, сякаш десеткилограмов парен чук ме удари в гърба. Претърколих се напред, удряйки главата си в земята в последната секунда. Успях да стъпя на краката си, но склонът беше много стръмен. Запързалях се по пръстта и листата. Пистолетът ми падна от колана и отскочи встрани. Претърколих се и паднах по гръб.

Изохках. Светът пред очите ми почервеня и се изпъстри със звезди и искрящи светлини. Прехвърлих се през издатината и се приземих по корем в дерето.

Не бях далеч от реката. Нямаше следа от пистолета ми. Закуцуках между дърветата към мястото, където бях оставил джипа си, и когато минавах покрай завой на реката, го съзрях. Слава Богу. Може би щях да се измъкна. Затичах се, но болката в гърба ми ме прониза. Приближих се и видях хора с фенерчета. Бяха открили джипа ми.

Лъчите на фенерчетата шареха из гората. Скрих се зад едно дърво и ги зачаках да отминат.

Завих и отново тръгнах към реката, минавайки през храстите. Болка пронизваше гърба ми с всяка крачка. В радиус от няколко километра наоколо нямаше нищо друго освен мъжете, които искаха да ме убият. Докато газех в студената, застояла вода, видях фарове по пътеката. Хвърлих се в калта и зачаках. Минаха няколко минути. От листата до ухото ми изпълзяха паяци. Нещо като щипки на раци запъпли по краката ми. Държах се.

Колата спря. Лъчи на фенерчета кръстосаха полето и осветиха мократа земя до главата ми. Зарових лице, опитвайки се да дишам през устата си.

Не знам колко време лежах така и насекомите пълзяха по яката ми, а калта проникваше в ухото ми.

Светлините се преместиха и проблеснаха още веднъж. Двигателят на колата изръмжа. Преследвачите си тръгнаха.

Километър по-нататък по реката попаднах на стара барака за стръв, затворена за сезона. В потока зад нея имаше малка лодка, изоставена и пълна до половината с кафява вода. Качих се и я насочих към реката. Усетих, че течението ме понесе, легнах по гръб в студената тиня и се втренчих в звездите.

Чувствах, че по гърба ми тече топла кръв и се смесва с мръсната вода. Знаех, че съм прострелян. Надявах се, че са ме помислили за мъртъв, и се молех накрая да не се окажат прави.

Тази част от реката беше широка и спокойна. Лодката навлезе сред дънери, стърчащи от водата. Изтласках се с краката. Водовъртежът ме повлече и ме докара до отсрещния бряг, от страната на Вирджиния.

Проправих си път през ледената вода до брега. Намирах се в някакъв парк. Докато се влачех нагоре по хълма, почувствах топлината на кръвта си, която се стичаше по краката ми.

Протегнах ръка, докоснах бронежилетката и проследих с пръсти дупката в пластинката. Куршумът беше минал през нея.

Пътеките водеха до селски път. Извадих мобилния си телефон. Беше се намокрил, но работеше. Позвъних на Ани, но тя не отговори. Приготвих се да се обадя на татко, но той беше последно убежище. Ако не успееше да се прибере навреме за обаждането на надзорника, щяха да го върнат в затвора.

Можех да похлопам на нечия врата, но вероятно щяха да ме посрещнат с ловна пушка, и с право, защото приличах на избягал убиец.

Виеше ми се свят и се спънах два пъти. Състоянието ми бързо се влошаваше. Трябваше да си почина.

Вмъкнах се в прикритието на дърветата, седнах и се облегнах на паднал дънер.

Нуждаех се от линейка. Тъкмо щях да се обадя на „Бърза помощ“, когато си спомних, че те съобщават на полицията за всички огнестрелни рани. Не можех да си позволя среща с ченгетата. Легнах по гръб и започнах да дишам бавно и дълбоко. Не се бях чувствал по-уморен и премръзнал. Очите ми се затвориха и се свлякох на земята.

Болката, влагата и студът вече нямаха значение. Безсъзнанието се спусна над мен като покров. Оставих се пред очите ми да падне мрак.