Директивата

47.

Срещата ни с Линч беше близо до пристан 11 на река Ист. Щом се отървахме от ченгетата около Банката, аз хванах ръката на Джак.

— Дай ми фалшивите директиви. — Трябваше да направим размяната и после да отпрашим оттам, колкото е възможно по-далеч и по-бързо. Нямахме много време до два и петнайсет. Преди Линч и Блум да осъзнаеха, че сме ги прекарали, трябваше да предупредя Ани и баща си и да ги заведа на безопасно място.

— Не знам, Майк.

— Хайде! Ще направим размяната и ще ги изиграем.

Той отстъпи назад.

— Съжалявам, Майк.

Обърнах се, твърде късно, за да избягам, и видях Линч и мъжа с очилата да се приближават към мен от двете страни. Хванаха ме за лактите и извиха ръцете ми зад гърба.

— Проклет Юда — казах на Джак.

Всичките му действия преди удара и страхът, който той демонстрираше, сигурно бяха ловка маневра, за да му кажа какво съм планирал, за да си разменим ролите с Линч и Блум. Те знаеха, че ще направя нещо, за да обърна нещата срещу тях. Джак беше тяхната застраховка и щом му разкриех намеренията си, те мислеха, че ще ме наблюдават непрекъснато. Само при това положение биха ми позволили да свърша работата. Това сигурно беше съобщението, което Джак им изпрати, преди да влезем в Банката.

— Трябваше да избирам дали да те замеся, или да изгубя живота си. Ти как би постъпил? — попита той.

Знаех отговора на този въпрос. И аз бях направил същия избор преди кражбата, когато му дадох разпечатките, но той още не го знаеше.

Линч претърси джобовете ми и намери директивата.

Докато ме водеха по Пърл Стрийт, аз се карах на Джак още малко, докато накрая Линч запуши с ръка устата ми. Усетих миризмата на тютюн. До нас спря микробус и те ме блъснаха да се кача отзад.

Докато пътувахме по булевард „Франклин Рузвелт“, видях, че от пристан 11 потегли ферибот. Направихме обратен завой и се насочихме на север, а после се отклонихме от магистралата и поехме към плаващото летище за хеликоптери в река Ист. Очилатият на предната седалка сложи директивата на коленете си, засне я със смартфона си и изпрати снимката.

Микробусът спря. Изкараха ме навън и тръгнахме към сграда от сив и бял камък на кея над водата. Зад нея имаше площадка за хеликоптери. Въздухът се въртеше и перките издаваха оглушителен звук, докато прекосявахме зоната за приземяване и се качвахме в малкия хеликоптер. Машината се издигна и зави. Градът под нас се смали.

Щом получеше директивата, шефът на Блум и Линч щеше да извърши търговски операции за десетки, може би за стотици милиони долари и да си създаде сигурна позиция, докато светът чака да чуе решението на Комитета. И след като решението бъдеше оповестено публично след по-малко от два часа, той щеше да прибере печалбата си и да се покрие.

— Къде отиваме? — попитах.

— Много си досаден, Форд — отвърна Линч. — Трябва да ти държим устата затворена до два и петнайсет.

Във флотата се стараех да избягвам хеликоптерите като част от стратегията си да живея повече от трийсет години, но се бях возил няколко пъти. Бях свикнал с друсането, студения метал и предпазните колани. Този хеликоптер беше обзаведен като лимузина, с барче, кожена тапицерия и броеве на „файненшъл Таймс“, спретнато подредени до всяка седалка.

Прелетяхме над Хъдсън и веригите от високи скали от страната на Джърси. Стигнахме до летище „Титърбъро“ за по-малко от десет минути. Слязохме. На трийсетина метра чакаше частен самолет. Качихме се на борда и пилотите ни поздравиха. Поразително красива стюардеса ми се усмихна. Влязохме в главната кабина и Линч закопча с белезници китката ми за облегалката на седалката.

Погледнах ги. „Смит и Уесън“. Добре.

Ако смятате, че ще ви отвлекат, горещо ви препоръчвам частен полет. Няма проверка на багажа, рентген, претърсване, събуване на обувките. Имаш каквото искаш за пиене, огромна седалка и диван и барче отзад. Това беше приятен лукс по пътя към екзекуцията ми.

Летяхме повече от час и накрая кацнахме на малко летище. От двете страни имаше ниски възвишения.

Докато самолетът рулираше на пистата, аз познах джипа, който чакаше навън. Лендкрузърът на Блум.

Тя ни чакаше на летището, когато Линч ме извлече от самолета.

— О, Майкъл — каза Блум. — Опитахме се да те предупредим да не бъдеш твърде любопитен. Колко жалко.

Линч пъхна палка между окованите ми в белезници китки и я завъртя. Металът се вряза в кожата ми, когато той затегна веригите и видимо се развълнува от перспективата, че ще ми причини болка.

— Щеше да е много по-лесно, ако си беше останал в неведение. Но сега…

Блум поклати глава.

Линч стисна по-силно.

— Качи го при теб — добави тя. — Аз ще взема другия.

Джак се приближи до джипа на Блум и се качи. Ръцете му бяха свободни. Линч ме блъсна на предната седалка на черен микробус. Потреперих от болка, когато тънкото бръснарско ножче, скрито в илика ми, се заби в гърдите ми, точно под един стар белег.

Той махна белезниците от едната ми китка и аз почувствах болезнено парене в кутрето и безименния пръст, докато сетивността ми се възвръщаше. Облекчението продължи само секунда, докато Линч провря оковите през дръжката на вратата и ги заключи два пъти.

Той се настани зад волана. Хвана го с дясната си ръка, а с лявата насочи към мен своя колт 1911. Усетих, че от прорезната рана под слънчевия ми сплит се процежда кръв. Наведох се напред, опитвайки се да я крия и да попреча на Линч да намери скритото бръснарско ножче.

— Струва ми се, че си създавате прекалено много главоболия само за да намерите удобно място да ме убиете — подметнах.

— Съгласен съм — отвърна той. — Но тя действа по странни начини.

Опипах шевовете на ръкавелите на ризата си, търсейки ключа. Ръката ми още не беше оздравяла след последния път, когато бях в белезници и си счупих палеца. Най-после усетих, че мъничкият цилиндричен ключ от твърда пластмаса излиза от памучния плат.

Завивахме през горист терен и се качвахме и спускахме по хълмове. Съдейки по пътните знаци, разбрах, че сме някъде във Вирджиния.

Дърветата изчезнаха и пътят се спусна надолу. След дълъг завой се приближихме до мост с две ленти над плитка речна долина в началото на малък град. Мостът представляваше старомодна арка, с тротоари от двете страни и метални фенери, окачени на стълбове.

Измъкнах ключа от ръкавела си. Петното кръв отпред на ризата ми беше голямо колкото монета от двайсет и пет цента и нарастваше. Имах две предимства. Едното беше, че Линч винаги шофираше, може би за да контролира нещата. А второто беше, че винаги си слагаше предпазния колан. Вероятно беше претърпял катастрофа. Погледнах венчалния му пръстен на ръката, която държеше пистолета. Може би имаше деца.

Завоите преди моста щяха да изискват цялото му внимание. Нямаше да имам по-добър шанс. Отворих с нокът края на цилиндричния ключ, завъртях го между пръстите си и зачаках, докато той гледаше пътя.

Минахме по широк ляв завой. Когато Линч ме погледна, аз вече бях махнал белезниците от едната си китка и бях пуснал оковите през дръжката на вратата.

Той вдигна пистолета, когато забеляза, че металът се движи близо до ръцете ми. Блъснах ръката му с оръжието с лявата ръка, а с дясната смъкнах назад седалката си. Изстрелът в тясното пространство беше оглушителен и разби прозореца от моята страна. Дъжд от стъкла, се посипа по хълма надолу към реката.

Изстрелът се разнесе по-близо до неговите уши, отколкото до мен. Сграбчих ръката му и извих китката му на сто и осемдесет градуса. С лявата си ръка хванах предпазния колан и го увих около врата му.

Лицето му се зачерви, а после започна да посинява. Качихме се на моста. Надявах се, че Линч ще удари спирачки, вместо да ме налага с юмруци и да убие и двама ни. Той пусна волана с дясната си ръка, протегна я надолу и откопча предпазния си колан.

Ръката с пистолета му все още беше завързана. Когато коланът се разхлаби и Линч отново хвана волана, аз се надигнах и увих лявата си ръка около врата му. Започнах да го душа, дърпайки го върху конзолата в средата, стиснал гърлото му в извивката на лакътя си.

Той обърна лице към тавана. Никой от нас не виждаше пътя.

— Удари спирачки — извиках.

Линч не беше в състояние да каже нищо, защото го душах, и като знаех колко се е отдалечил от мястото си, нямах представа дали краката му стигат до педалите. Главната му цел, изглежда, беше да насочи пистолета, който беше на петнайсетина сантиметра от лицето ми, за да ме убие. Хванах китката му и се опитах да отместя дулото от главата си.

Микробусът сигурно имаше добро окачване, защото сякаш мина цяла вечност, докато накрая промени посоката си, вряза се в насрещното движение и блъсна друга кола.

Металът изскърца пронизително. Бусът занесе надясно и се разтресе силно, прехвърляйки ни на задната седалка. Пуснах за миг ръката му с оръжието, за да се подпра, но бутнах дръжката на вратата, която се отвори широко.

Сблъсъкът ни измести от осевата линия. Бусът се качи на тротоара и се стрелна напред, движейки се все по-близо до перилата и дългия стръмен насип към реката.

Бях задушил доста Линч. Той лежеше почти целият върху мен. И двамата гледахме към тавана, далеч от наклонената предна седалка, и никой не контролираше управлението на буса. Сега Линч нямаше добър ъгъл, за да се прицели в мен.

Той протегна назад дясната си ръка и заби палец в окото ми. Извърнах глава, но изведнъж нито болката, нито пистолетът имаха значение.

Изплъзвах се от седалката, към отворената врата. Само хълбоците ми, приковани от тежестта на Линч, ме държаха вътре в буса. И последното колело се качи на тротоара. Бусът се разтресе, изблъсквайки ме още навън. Главата ми увисна надолу, покрай прага на вратата. Белият каменен парапет на моста пробягваше покрай нас все по-близо и всеки момент можеше да разбие главата ми в стоманеното шаси на микробуса.

Изчаках до последната секунда и забих лявата си ръка в гърлото на Линч, влагайки тежестта на торса си с всичката сила, която ми беше останала. Дръпнах се точно преди микробусът да остърже парапета, разпръсквайки искри върху бетонния тротоар.

Бусът намали скоростта и после спря, както и притокът на кръв към мозъка на Линч, доколкото виждах. Той беше като парцалена кукла. Отпуснах хватката и си поех дълбоко дъх. Бях прострян на седалката и главата ми все още беше на няколко сантиметра от парапета. Не бях в идеално положение, но поне не бях мъртъв.

Докато си поемах дъх за трети път, Линч помръдна.

— Господи — измънках.

Той започна да се обръща. Сега ръката му с пистолета беше свободна. Сграбчих китката му и оръжието с двете си ръце, избих пистолета от пръстите му, притиснах крака в кръста му и го изблъсках навън, върху парапета на моста.

Погледнах пътя отпред. Наближавахме края на моста. Разстоянието до храстите на хълма долу беше малко.

Вдигнах глава и се взрях в тротоара. Шофьорът на другата кола беше слязъл в края на моста, откъдето бяхме дошли. Не изглеждаше ранен.

Изправих се на прага, държейки пистолета за дулото и отпускайки схванатото си рамо. Пистолетът на Линч беше хубав.

Някой идваше по моста. Хванах пистолета за ръкохватката. Човекът се приближи, вървейки по средата на нашето платно.

Прицелих се в главата му. Беше Джак. Приближи се до микробуса.

— Горе ръцете, Джак.

— Добре ли си?

— Изведнъж се загрижи за безопасността ми? Горе ръцете или ще те убия. И напълно ще си го заслужиш.

Той вдигна ръце. Не забелязах очевидни признаци, че е въоръжен. Блум караше доста пред нас, но сигурно беше видяла нещо. Тя беше спряла джипа си срещу нас в края на моста, откъдето беше дошъл Джак.

— Съжалявам, Майк. Нямах избор.

— Не ме интересува защо. Приключих с теб. Отстъпи назад.

— Знаех, че накрая те ще ме убият, а ти няма да го направиш. Това е всичко, нищо повече. Аз съм твой брат, а ти си добър човек. Добрите не убиват хора.

Последното всъщност беше тема на спорове между Ани и мен.

— Престани да се преструваш, че ще ме застреляш — добави Джак и тръгна към вратата на шофьора. Наведох се, за да го виждам по-добре през микробуса. — Той започна да спуска ръце. — Ще отворя вратата, Майк.

— Ще направя всичко, за да бъде в безопасност Ани. Не ме предизвиквай, Джак. Ще стрелям.

— Ти си добър човек, Майк. А сега слез, преди да пострадаш.

Джак отвори вратата откъм шофьора, наведе се към мен и изпълни лицето си с доброта.

Знаех всяка реплика, всеки жест и всяко коварство на речта, които той можеше да използва, за да ме убеди. Бях ги виждал всичките, винаги когато Джак ми отправяше някое от своите предложения. Колко пъти беше навеждал глава към мен с лукаво изражение, присвити очи и леки, вълнообразни движения на пръстите, докато се опитваше да ме примами да участвам в някоя измама?

Знаех ги, защото това бяха израженията на баща ми. И моите. Сега обаче на лицето му имаше нещо много странно, в очите, които бяха в същия оттенък на зеленото като моите. Вероятно защото за пръв път ги гледах през дулото на пистолет.

Центрирах мерника в лицето му. Да, той беше мой брат. Но колко пъти трябваше да обръщам другата буза? Кога щеше да свърши всичко това, ако не сега? Той вече беше съсипал живота ми веднъж и ме бе оставил да поема вината, като едва не отидох в затвора преди много години. След всичките страдания, които ми беше причинил, пукаше ли ми дали Джак ще живее, или ще умре?

— Последен шанс — казах.

Той се приближи още.

— Стига, Майк…

Стиснах пистолета. И този път Джак осъзна, че ме е разбрал погрешно. Видях страха в очите му. Натиснах спусъка. Пистолетът подскочи. Брат ми извика от болка.