Директивата

49.

Карах по странични пътища със сто и дванайсет километра в час. Нямаше много коли, докато се ориентирах по памет: фермерската сергия за зеленчуци, оръжейния магазин, универсалния магазин. Много пъти бях идвал тук.

Наближаваше два часът. Директивата щеше да бъде оповестена в два и петнайсет. Щях да съм в епицентъра на събитията, когато всичко се разпаднеше.

Отклоних се от шосето, на петнайсетина метра от входа на имението, и спрях на място, обградено от храсти и високи дъбове. На хълма, където се намираше голямата къща, видях кръгообразната алея. Ани още не беше дошла. Можех да я пресрещна преди тях. Виждах ясно пътя. Щях да чакам и да я спра, да изскоча пред колата й и да се надявам, че тя все още ме обича достатъчно, за да спре.

Гризях нокътя на палеца си и гледах часовника.

След десетина минути погледнах мобилния телефон.

— Горе ръцете! — изрева някой.

Линч се появи от другата страна на буса, където не виждах, защото Блум беше простреляла страничното огледало.

Наведох се, грабнах пистолета и се претърколих през вратата. Заобиколих буса и двамата с Линч се прицелихме един в друг. Той беше одрал лошо лицето си, когато го бях хвърлил в храстите, и предположих, че търси отмъщение.

— Ах, тези момчета и оръжията им.

Обърнах се и видях Блум, която пресичаше пътя и беше насочила пистолет към мен. Шансовете ми в престрелката бързо намаляха.

— Махни пръста си от спусъка, Майк. Хвани пистолета за дулото. Сложи го на земята и отстъпи назад — заповяда тя. — Предпочитам да не те убивам тук.

Стоях там, преценявайки шансовете си. Не бяха добри.

Преди да кажа или да направя нещо, чух, че идва друга кола, и после съзрях хондата на Ани да завива по хълма, идвайки от срещуположната посока, от която бях дошъл аз.

— Държа го на прицел — каза Блум на Линч. — Защо не отидеш да посрещнеш Ани? Мисля, че тя няма да се зарадва, като види мен.

Линч тръгна. Блум му напомни да държи включен предавателя си, докато той подтичваше по алеята за коли. Пътят извиваше леко, но през храстите виждах Линч, който излезе на пътя пред колата на Ани.

Хондата спря, изсвирвайки със спирачки.

Блум държеше предавателя в едната си ръка, а с другата беше насочила пистолета срещу мен.

— Може и да се мислиш за мъченик, Майк, но не те виждам да позволиш Ани да умре. Затова, моля те, престани с драматизма, хвърли пистолета и нека да решим проблема като големи хора.

— Не мисля така — отвърнах.

Тя изглеждаше изненадана.

— Виждаш ли Ани? — попита Блум.

Надникнах иззад буса. Не виждах Ани много ясно, но я чух, че ругае Линч, очевидно стресната, че се е изпречил пред колата й. Беше се подала през стъклото. Той стоеше на пътя, леко обърнат настрана, за да скрие пистолета, който държеше до десния си крак.

Блум вдигна предавателя.

— Хвърли оръжието, Майк, и се дръж добре, или ще го оставя да я убие. Между нас казано, започвам да се тревожа за него. Мисля, че той се превъзбужда.

Ако бяха дошли само за мен, не знам какво щеше да се случи. Бях зареден с адреналин и болка, в настроение да изпепеля всичко до основи. Но когато Ани беше на прицел, играта свърши.

Или поне така си помислиха. И единствената ми сила във всичко това беше, че те наистина нямаха представа с кого си имат работа. Ани си мислеше, че ме познава. Както и Джак. И Блум също.

Но те имаха да учат още много.

— Хайде, Майк. Или тя ще умре. — Блум говореше толкова уверено.

— Добре — казах.

Сега обаче тя остана озадачена.

— Какво?

— Давай — отговорих.

Тя преглътна и натисна бутона на предавателя. Чух лекото пращене по отворения канал.

— Ще я убием.

— Така ли?

Видях, че мускулите на ръката й се стегнаха и съмнението в очите й, но това беше всичко. Нямаше заповед. Нито изстрел.

— Искаш тя да умре? — извика Блум.

— Чета мислите ти. Всичко ми е ясно.

Тя спусна предавателя.

— Добре. Ще приема това като потвърждение за онзи, за когото работите — отвърнах, а после се обърнах към Ани и изкрещях: — Ани, бягай! Той има пистолет!

Пристъпих към Блум и стиснах пистолета с две ръце.

— Остави жената — каза Блум на Линч по предавателя. — Ела тук.

Сега когато беше изгубила коза си срещу мен, не беше особено развълнувана от безизходното положение.

Линч хукна към нас.

— Хей! Ти счупи… — извика Ани след него и бавно го последва с колата. — Какво правиш насред пътя? Добре ли си?

Тя се приближи, видя, че с Блум стоим един срещу друг, и слезе от колата си.

— Майк? Какво става тук, по дяволите? Това пистолет ли е?

— Бягай! — извиках.

Ани спря и после скочи в колата си. Линч се поколеба, когато тя запали мотора, без да е сигурен дали да прикрие Блум, или да озапти Ани. Пристъпих към него и насочих пистолета си към главата му.

— Ти искаш мен — казах.

Той се обърна към мен. Това даде възможност на Ани да включи на скорост, да настъпи газта и да направи обратен завой. Колелата се завъртяха в пръстта покрай шосето и разпръснаха чакъл към нас. Тя изправи волана и двигателят изрева, когато колата се стрелна напред.

Линч и Блум се бяха прицелили в мен. Новото съотношение на силите не ми хареса.

— А сега хвърли пистолета, Майк. Ще бъде много неприятно, ако те убием на пътя. Бъди послушен и ние ще улесним нещата за теб.

Видях, че Ани се скри зад завоя. Разбира се, че исках тя да се махне оттам. С удоволствие предадох себе си, за да спася нея. Но можеше да се възползвам от половин секунда колебание, някой замислен поглед и може би едно „Няма да те забравя“, преди Ани да ме остави с убийците, нещичко в името на доброто старо време.

— Добре — отговорих, дръпнах пръста си от спусъка, хванах пистолета за дулото с лявата си ръка и вдигнах ръце.

— Хвърли го на земята — заповяда Блум. — И после отстъпи встрани.

Подчиних се.

— Сложи ръце на главата си — добави. — Насам.

Те ме поведоха обратно по пътя. Линч вървеше близо до мен, а Блум ме държеше на прицел от разстояние. Видях джипа й, паркиран в гората, скрит на отсрещната страна на пътя.

— Жалко, Майк. Тази игра на котка и мишка наистина беше започнала да ми харесва…

Доволният й тон, към който тя се стремеше, загуби част от силата си, когато краят на забележката й беше заглушен от звука на двигател, работещ на пълни обороти. Солиден, 3,5 литра, шестцилиндров, V-образен, който поддържах в добро състояние. Ани беше с „Хонда Акорд“ с шестстепенна механична скоростна кутия. Обичаше да шофира. Колата нямаше кой знае какъв вид, но ревеше като реактивен самолет, докато се носеше към нас.

Предстоящият сблъсък отвлече вниманието на Блум и Линч. Имах време да направя две огромни крачки край пътя.

Те можеха да я застрелят, но така нямаше да им остане време да се дръпнат от пътя й, затова се хвърлиха в буренясалата канавка. Аз залегнах на асфалта откъм страната на шофьора.

Ани закова спирачки малко след нас. Блум и Линч започнаха да изпълзяват, с пистолети в ръцете. Хукнах към задната врата на хондата, отворих я и скочих вътре.

Ани имаше вид на персонаж от японския театър кабуки: бяло лице и широко отворени очи и дишаше учестено.

— Давай, давай, давай — казах.

Видях, че тя е доста нахъсана. Даде на заден ход и прелетя покрай входа на имението. Чух, че на задната седалка иззвънтя стъкло и после нещо се строши, когато Ани удари рязко спирачки и зави по алеята към къщата. Върху постелките на пода се посипаха парченца от нещо. Познах вазата и фруктиерата на Ани. Сигурно се бяха разбили, когато тя беше спряла рязко заради Линч.

— Не натам.

Тя ме погледна в огледалото за обратно виждане.

— Няма да ми заповядваш. Ясно ли е?

Седнах в средата на задната седалка, наведох се напред и провесих ръце на предната седалка. Тя спря на половината път на виещата се алея и погледна в огледалото. Линч и Блум не се виждаха.

Може би се бяха уплашили от малката армия охранители, които обикаляха из имението, но аз не мислех така.

— Благодаря ти, че се върна — рекох.

— Не се върнах за теб, а заради онези двамата — отвърна тя и завъртя глава към пътя, към Блум и Линч. — Не знаят с кого си играят.

Тя се обърна, погледна ме и видя одраното ми, зачервено око, в което беше забил палец Линч. Мисля, че най-после разбра, че бях направил всичко това, за да й помогна. Ани сложи ръце от двете страни на главата ми, доближи ме до себе си и ме целуна дълго и отчаяно, а сетне ме пусна. Започнах да се усмихвам, почти просълзен от облекчение, когато тя ме зашлеви силно.

Политнах назад.

Поне не ме беше оставила да умра. Не беше прошка, но беше начало.