Директивата

25.

Щом туристическата обиколка нямаше да свърши работа, тогава се нуждаех от пропуск за посетител. Първата ми мисъл беше да се представя за финансов лобист, което отваря всички врати. Това обаче щеше да включи много нерешени проблеми. По-добре нещо по-просто. Докато се връщахме у дома от Ню Йорк, аз открих фитнес зала до Банката на Федералния резерв, която щеше да бъде отворена след един-два месеца. Обадих се в офиса на корпоративния им родител и помолих за пакет материали за здравословните програми на работното място. Те отговориха, че ще ми го изпратят.

— Утре, моля ви — добавих.

След това се свързах с отдел „Човешки ресурси“ на Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Прехвърлиха ме през няколко души, докато накрая стигнах до човека, който отговаряше за социалните придобивки.

Представих се като търговски управител на фитнес центъра.

— Ще може ли да си уговорим среща във вторник? — казах. Това беше денят на кражбата, когато пристигаше директивата.

— Ами, много сме заети и сме приключили с повечето сметки за годината.

Възприех настроение, коренно различно от моето в момента — бодро, на представител на фитнес зала.

— С удоволствие бих ви разказал за нашите корпоративни предложения. Животът ви може да бъда по-щастлив, по-здравословен…

— Свободни сме само на обяд.

— Чудесно.

— Обяд — повтори той.

— О… — Осъзнах, че това е изнудване. — С радост ще осигуря обяд за екипа, ако обсъдим да наредим маса в служебната столова, за да споделим вълнуващите възможности за членство.

— Тайландска храна. Кажете в Банката, че е за Стивън. Те знаят реда. Ще ви изпратя по имейла формуляр, с който да си вземете пропуск от охраната.

Казах му фалшив имейл адрес и попитах:

— Може ли да го направим по-рано? Да речем в дванайсет без петнайсет? — Цялата работа няма да продължи дълго и трябва да съм свободен малко след дванайсет, за да отмъкна директивата.

— Разбира се — отговори той.

Поръчах два спортни елека от името на фитнес залата, така че с Джак да минем за търговски представители, а после прочетох имейла, който беше изпратил Стивън. Беше каквото очаквах — за всички посетители се изискваше име, адрес и номер на социална осигуровка. Може би не ги проверяваха задълбочено всичките, но не можех да рискувам.

Пропускът на посетител щеше да ме чака в Деня на Федералния резерв, както и по-дълга каишка от онази, която имах на туристическата обиколка, но щеше да ми струва пари. Трябваше пак да отида при Картрайт.

Чувствах се много добре за плана и работата, която бях свършил, след като оставих Джак. Казах му, че ще работя върху документите ни за вторник. Той трябваше да се срещне с някого, но отговори, че ще се видим по-късно, за да ми помогне с подготовката. Потеглих към дома си. Исках да си напомня, че всъщност няма да влизам с взлом. Само печелех време и се преструвах, че правя нещо, за да бъде доволен Линч, докато обърна нещата срещу него. И после забелязах, че някой ме следи. След пет завоя вече бях сигурен. Разбрах го по радиоантената. Беше ченге и не правеше опити да се прикрие, че ме следи. Докато гледах в огледалата, едва не блъснах една кола.

Включих радиото, за да се разсея. „Пазар“ излъчваше предаване за съвещанието на Комитета. За пръв път от години резултатът беше спорен. Обикновено съвещанията на Комитета са сценарий и цифрите са определени предварително. Членовете прекарват цели сесии, препирайки се за дреболии, защото дори дреболиите — да речем, „съществено“ развитие, а не „значимо“ развитие — могат да разтърсят пазарите. Сега обаче най-после имаше доста голям по брой гласуващ опозиционен блок, който да облекчи монетарната политика.

Обемът на търговията беше голям и пазарите бяха смесени. Съвещанието на Комитета щеше да бъде открита конфронтация и никой не знаеше кой ще победи. Това правеше още по-ценен ранния достъп до директивата, а мерките за сигурност — още по-затегнати.

Докато се приближавах към моя квартал, вече не виждах ченгето. Може би бях прекалено изнервен. Намерих свободно място за паркиране на ъгъла от дома ми и отново огледах улицата. Нямаше следа от автомобила без опознавателни знаци.

Бях преполовил пряката, когато чух, че някой удря спирачки зад мен. Беше същата кола. Ченгето подкара успоредно с мен, докато поглеждаше ту мен, ту лаптопа, вграден на таблото на автомобила му. Опитах се да запазя спокойствие и да мисля какво би направил един обикновен, неуличен в убийство гражданин, който не носи шперцове, не умее да отваря ключалки и не планира обир, което беше страхотен начин да се държа подозрително.

Погледите ни се срещнаха. Кимнах му. Той се втренчи в мен. Спрях. И той спря. Свърнах по алеята пред дома си и хвърлих шперца и динамометричния гаечен ключ в храста до пощенската кутия, прикривайки с тяло действията си. Според законите на Вирджиния притежанието на инструменти за влизане с взлом е углавно престъпление.

Пред къщата ми светнаха фарове. Писна ми. Обърнах се и тръгнах към него. Фаровете угаснаха. Видях, че той каза нещо по предавателя и сетне потегли.

Дотук с чистото ми измъкване. Ченгетата ме притискаха. Но ако бях заподозрян в убийството на Сакс, те нямаше да си играят психо игрички с мен, а щяха да ме арестуват. Знаех кой стои зад тази работа.

Трябваше да поработя по-задълбочено върху фалшивите документи за самоличност, за да мина проверката в Банката на Федералния резерв. Изпих чаша кафе вкъщи и отидох в „Тед“. Картрайт беше в задната стая и седеше зад маса, отрупана с формуляри за осигуровка „Живот“.

Обясних му какво ми трябва. Той се почеса с пръст по лицето, докато мислеше.

— За еднократна проверка, така ли? — попита.

— Да.

— Проучване на социалния статус? Ще проверят ли дали съвпада датата на раждане и други такива неща?

— Може би. По-добре да съм подготвен.

— Тогава ще трябва да намеря някой възрастен.

— Моля?

— Повечето от кражбите на самоличност в днешно време се извършват, като вземеш социалните данни на дете и ги продадеш на нелегален емигрант. Децата никога не проверяват документите си. Те не кандидатстват за работа. Научават, че самоличността им е открадната едва когато родителите им подадат заявления за заем за колеж и открият, че хлапето работи във фабрика за обработка на пилета от петнайсет години. Но за твоя случай ще ми трябва човек на твоите години. Ще се наложи да се обадя тук-там.

— С други думи?

— Приятели и семейство — три бона.

— Мога да си го позволя. Може ли да ги приготвиш за вторник?

Картрайт кимна.

— Проработи ли бейзболната топка?

— Още не съм онлайн — отвърнах.

— Това ли е единственият начин да влезеш?

— Пуснах и няколко флашки.

Той изръмжа неодобрително.

— Те ги знаят тези неща.

— Сигурен ли си?

— По-рано беше като ключ. Пускаш няколко. Ако сложиш във флашката снимки от сватба, деца или кучета, забрави. Те ще я раздадат из целия офис и ще повредят всички компютри. Но всеки шеф на охраната чете един и същи инструктаж. Много са придирчиви. Вече никой не използва автоматично възпроизвеждане. Понякога запечатват USB портовете. Трябва да внимаваш с пускането на флашките, иначе тайните служби ще почукат на вратата ти.

— Но не ФБР?

Той кимна.

— Тайните служби се занимават с банкови и компютърни измами, както и с фалшификации и охраната на президента. Има логика, нали?

— Логиката на Вашингтон.

— Знаеш ли името на мишената и какво точно работи?

— Да. Една жена в офиса и двама други.

— Имаш подкрепления на флашките?

— Какво имаш предвид?

— Сега най-модното е да вкараш троянски кон в смартфона и да се молиш да му включат USB, за да го заредят. Тогава можеш да използваш връзката с интернет на телефона и не се налага да се занимаваш с вътрешни мрежи и защитната стена на компанията. Но има много „ако“. Предлагам фишинг.

Този разговор беше малко неразбираем за мен, не заради техническата терминология, а защото я изричаше Картрайт. Както и баща ми, беше ми трудно да си го представя да използва нещо по-модерно от бездимен пепелник. Той се приближи до дивана и извади лаптоп от очукано дипломатическо куфарче. Донесе го на игралната маса и отвори някакъв уебсайт. Всичките приятели на Дерек бяха там — момичетата пред уебкамерата, странните руски фантастични игри и машините за кредитни карти.

Отместих поглед от лаптопа към Картрайт.

— Трябва да бъдеш на върха, Майк. В днешно време не е необходимо дори да си обуваш панталона, за да обираш хората. Знаеш какво е фишинг или зарибяване, нали? Онези имейли „въдици“, в които пише: „Моля, щракнете тук.“ Препращат те на линк, който открадва личните ти данни от компютъра ти. Изпращат троянски кон, специално пригоден за получателя. Виж какво, изпрати ми нейния имейл и достоверно звучащ произход за съобщението и някакви PDF или JPG файлове, които тя със сигурност ще отвори, и аз ще наглася нещата за теб.

— Благодаря — рекох. — Вероятно ще успея да напиша нещо още сега, ако имаш свободна минутка. Тя не трябва да има програма за пускане или да свали нещо, така ли?

— Не. Само ще прегледа файла и вирусът ще се инжектира. PDF файловете са много уязвими.

Той ми даде лаптопа, а после отиде и си наля още едно питие, докато аз пишех съобщението. Направих така, че прикрепеният файл да прилича на типичен вътрешноведомствен бюлетин, на какъвто бях попаднал в публичните им архиви. Картрайт го прегледа. Сигурно видя разтревоженото ми лице, когато си помислих за нарастващата ми сметка. Едва можех да си позволя сватба или банков обир и определено не и двете.

— Ще го изпратя — каза и си взе лаптопа. — Практиката ще ми бъде от полза, а ти със сигурност си хакнал няколко компютъра. Ще изпратя имейла довечера. И кой знае, може пък и флашките ти да свършат работа. Питие?

— Не. Трябва да тръгвам. — Станах, но после размислих. — Всъщност дай една бира. Каквато имаш.

Ани не беше в града и не ми се искаше да се мотая в безлюдната къща и да чакам Линч да опре пистолет в главата ми.

Картрайт отиде зад бара и ми донесе „Будвайзер“.

— Знаеш ли, жалко, че с баща ти станахте чисти. Нямам нищо против да помагам с детайлите и да запазим приятелството си, но никой не може да се сравни с баща ти. А ти… Ще кажа само, че се радвам, че се върна. — Той вдигна чашата си. — Макар и за малко, разбира се.

Чукнах чашата му с моята бутилка бира.

— Разбира се.

Поговорихме, а после Картрайт се обади по телефона. Отместих назад стола си и се приготвих да си тръгна, но Джак се появи.

— Добре че още си тук — каза той. — Какво да направя? Нещо върху документите?

— Погрижил съм се — отговорих.

Джак си наля чаша вода от чешмата и седна до мен.

— Днес ти свърши хубава работа — добави.

— Благодаря — отговорих. — Знаеш ли, когато реших да ти се обадя да наваксаме пропуснатото време с моя стар партньор в престъпленията и да изпусна малко пара преди сватбата, имах предвид нещо като дневна почерпка или разходка с кола, а не да обирам проклетата Банка на Федералния резерв.

— Съжалявам. Въпреки че ти се държиш така, сякаш го правиш всеки ден. — Джак огледа стаята. Чух, че Картрайт е в офиса и крещи на някого по телефона.

Задната стая все още миришеше на предишния „Тед“ — на евтини шкафове, влага и плесен. — Беше страхотно ергенско парти — подхвърли Джак и вдигна чашата си. Тък ме беше попитал дали ще правя ергенско парти, но напоследък нямах много свободно време да мисля за това.

— Виждал съм и много по-лошо — рекох. — Надявам се, че куриерската ти работа е минала гладко.

— Да. На „Седемте ъгъла“ се навъртат едни от най-съмнителните виетнамци в света. Не мога да продължа да върша тази работа. Но мисля, че знам как да се измъкна. Може би ще ми кажеш мнението си. — Той извади папка от чантата си.

Потърках слепоочията си.

— Господи, Джак. Дори не си престанал да съсипваш живота си с последната измама. Може би сега моментът не е подходящ.

— Не е това.

Погледнах книжата и ги приближих до себе си. Бяха регистрационни формуляри.

— На училище ли ще ходиш? — попитах.

— Да. Приключих с охраната. Там има твърде много подозрителни неща. Питах се дали мога да ти задам няколко въпроса как стоят нещата с кредитирането и часовете.

— Разбира се. Училището е добър ход. И го оценяваш истински, когато поостарееш.

— Като си помисля, че съм на изпит… — Джак потрепери. — Но ще направя всичко възможно. Трябва да се променя. Някога изкушавал ли те е предишният живот?

— Разбира се — отвърнах. — И ми липсва. Разбира се, иска ми се обстоятелствата да бяха други, но днес си припомних донякъде колко се забавлявахме, когато преминавахме границата, и пакостите, преди всичко да стане сериозно. Но това е като всичко, когато си млад и глупав. Едва не те убиват и това е страхотна история, като погледнеш назад. Но не искам да прекарвам така времето си. Извадих късмет, че стигнах дотук и нито за миг не го приемам като нещо неизменно. Радвам се на дребните неща — спя нощем, не се страхувам, когато на вратата почука някой, не трябва да помня какво съм излъгал. Имам изумително момиче, от което не крия нищо. Карам с колата покрай ченгетата, без да се изпотя. Предпочитам това пред лесно спечелените пари и ежедневната тръпка от разминаването на косъм. Много по-лесно е, простичко и по-щастливо. — Допих бирата си и отместих бутилката. — Да станеш порядъчен е най-добрата измама.

— Точно затова се ядосвам на себе си — рече Джак. — Казах на татко, че ще бдя над теб и мама, когато го прибраха, но не удържах на обещанието си. А сега и тази каша. Непрекъснато оплитам конците.

— Постъпил си правилно — успокоих го и погледнах белега на брадичката му. Бяха му останали следи, докато ме защитаваше, когато бях малък. — Не е необходимо да пеем старата песен на нов глас, Джак. Това не е любимата ми тема.

Едно време разговаряхме за тези неща, като се напиехме толкова, че не можехме да вървим. Или се прегръщахме през вратовете и си крещяхме колко много се обичаме, или се търкаляхме на пода, разменяйки си юмручни удари в лицата. И двата начина бяха терапевтични.

— Малко ми е трудно — призна той. — Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Опитвах се и предполагам, че се справях добре известно време, след като татко отиде в затвора, но постепенно ми дойде в повече. А после, когато мама се разболя, нямахме пари. За мен беше по-лесно да съм непрекъснато замесен в нещо гнило. Не се оправдавам. Така се случи. Не бях достатъчно силен. Иска ми се да бях. Разчитах на теб и това беше гадно. Ти беше хлапе. Понесе твърде тежко бреме, когато беше твърде малък. И съжалявам.

— Искаш да ти простя…

— Не. Изобщо не казвам това. Трябва да заслужа прошката, а още не съм го направил. Не знам дали някога ще го сторя. И в нощта, когато те арестуваха. Никога няма да си простя, че позволих да те хванат. Никога. Искам да знаеш, че не мога да затворя очи и да се опитам да заспя, без да ме измъчва разкаяние. Трябваше да ти го кажа. Не искам да ми прощаваш, но държа да ми вярваш, като ти казвам, че съжалявам. Искрено. С цялата си душа. Това е всичко.

Джак наведе глава и стисна очи. Брадичката му потрепери.

— Вярвам ти, Джак — уверих го и сложих ръка на гърба му.