Директивата

16.

Кихнах. Няколко трохи хашиш се разхвърчаха от найлоновото пликче за веществени доказателства и паднаха в прашния ъгъл на стаята. Бях в склада за доказателства на вашингтонската полиция, бивша фабрика в Анакостия, заобиколена от феодалните владения на наркодилъри. Това беше същинска пещера на Аладин. Претъпкано е с крадени стоки, които са натрупани в товарното отделение и се изсипват на улицата. Хранилището с наркотиците е изградено от шперплат и от време на време някой фенциклидин се възпламенява от задушаващата жега. Складът е като колело на съдбата за криминалистите, страхотно за обществените защитници. Веществените доказателства все се губят и клиентите им излизат на свобода.

Това беше последното място, на което исках да бъда, но работех безплатно като адвокат на клиент, когото не можех да разочаровам. Той беше добро хлапе и щеше да учи в колеж, но беше арестуван с хашиша. Бяха внесли поправки в законите за марихуаната, но те не се отнасяха за хашиша. Момчето имаше една десета от грама над допустимото и това щеше да му донесе сериозна присъда. Проверих пликчето с вещественото доказателство.

Полицаите все още не го бяха претеглили. Типична неефективност. Колкото по-малко се говореше за това, толкова по-добре. Алергиите току-що спасиха на хлапето осем години от живота му.

Докато излизах, си спомних за един друг случай, може би друг вход за Банката на Федералния резерв. Трябваше да отида във Вирджиния. Отправих се към търговския център „Пентагон Сити Мол“. Взех си копчета за ръкавели, докато бях там, но истинската ми цел беше магазинът на „Епъл“.

Аз го видях пръв, преди той да ме забележи. Изглеждаше на седемнайсет, но всъщност беше три години по-голям. Дерек имаше афроподстрижка, с обръсната на места глава, и носеше очила като Бъди Холи и стандартната тениска на служител на „Епъл“ върху официална риза, закопчана до горе. Беше израснал в малкия квартал „Бари Фарм“, Югоизточен Вашингтон. Това беше трудно място за факир по компютрите като него, но поне беше в безопасност.

Той се усмихна, когато ме позна, но беше смутен. Последния път, когато го видях, стояхме пред прокурора, докато се борех да сключа сделка.

Дерек се приближи до мен.

— Здравей. От аймака ли се интересуваш?

— Добре ли я караш? — попитах тихо.

— Страхотно. Нещо не е ли наред?

— Не. Не се тревожи. Пазиш ли се от неприятности?

— Да. Удължиха стажа ми.

Той започна да говори като типично хлапе от Югоизтока, докато се отпускаше, и да използва закодиран език. Дерек беше невероятен имитатор. Това беше част от проблема.

— Джон ли те уреди?

— Да. Благодаря. Те нямат нищо против неприятностите ми със съдебните власти. Всъщност мисля, че това е нещо като почетна значка.

Представлявах Дерек в Окръжния съд. Хлапакът беше хакнал таджикистанското посолство — очевидно не е било много трудно — и някак бе успял да се включи в списък да получи регистрационни номера от програмата „Дипломатическо моторно превозно средство“. Беше ги сложил на малката си „Хонда Акура“ с модифициран двигател, мислейки, че може да фучи из града и да паркира, където пожелае. Хванаха го за един ден.

Цялата история ми се струваше смешна. Работех безплатно за младежи от Вашингтон. Дребните мошеници ми напомняха за самия мен на тяхната възраст. С добра защита можех да им помогна да избегнат да бъдат сдъвкани от правораздавателната система и може би да ги накарам да спрат да се държат като тъпаци. Прокурорът искаше да обвини Дерек в кибертероризъм и дълъг списък от други провинения. Успях да сведа нещата до дребна простъпка, която щеше да бъде заличена от досието му след две години. Смаях се от колко много неприятности можеше да се измъкне Дерек от удобството и безопасността на стаята си.

— Чудех се дали можеш да ми помогнеш с нещо — казах, поглеждайки компютъра. — Имам един случай, който включва малуер, зловреден софтуер, но не мога да говоря много за него. Програмата превзема компютъра и докладва всичко за него на хакера. Държавният експерт е изостанал в техническо отношение и се питах дали можеш да ми помогнеш.

— Разбира се — отговори Дерек. — Какво прави програмата?

— Още не сме напълно сигурни. Кое е най-лошото?

— Има гадни неща, написани на „питон“ и „С+“. Записва всичко напечатано. Взима скрийншотове.

— Дистанционен достъп. Дистанционно деактивиране. Могат да записват аудио и видео.

— А от уебкамера? С малко светлина?

— Изключват го.

— Мамка му! — възкликнах.

Шефът му се приближи уж небрежно.

— Това е едно от предимствата на аймака — каза Дерек малко по-силно, за да го чуе шефът му.

— Можеш ли да ми запишеш едно от онези неща? — попитах.

— Не, по дяволите. Само ги сваляш.

Дерек ме придружи до барчето за техническа помощ и отвори уебсайт на един лаптоп. От двете страни на страницата имаше реклами — изскачащи прозорци за някаква руска игра „Застреляй ги“, машини за кредитни карти и тийнейджърки по бельо, които цупеха устни пред камерата. Приличаше на съмнителен квартал в интернет.

— Вклинява ли се в BIOS и в системата за възстановяване? — попита той.

— Така мисля.

— Оцелява ли при сканиране и почистване?

— Абсолютно.

— Ето. — Посочи страницата. — Вероятно е една от тези програми.

— Но какво се прави с нея?

— Изпращаш я по имейла. Или я качваш в пиратски софтуер. Има много начини да я вкараш.

— Ами това? — попитах, изваждайки флашка от чантата си.

— Става. Но трябва да внимаваш с тях. Пъхаш я в компютъра и го заразяваш, без да може да се излекува. И предупреждаваш всички, на които си я дал. Те трябва да я сложат в приложение в ограничителен режим във виртуална машина.

— Добре. Можеш ли да ми направиш няколко? Събираме доказателства и всеки се нуждае от копие.

Носех няколко стари флашки в чантата си и ги извадих.

Дерек ме погледна подозрително.

— За доказателство ли са?

— Да.

Протегнах ръка с флашките и зачаках.

— Какво? Тук ли мислиш да го направя? — попита той.

— Където и да е.

— Това е бар за гении, човече. Имай малко уважение. Виждаш ли това? — Той посочи уебстраницата. — Не пипам нищо тук от работата. Ще ме уволнят. Но вероятно ще мога да го направя довечера. Ще получа ли някакви пари? Хонорар като консултант?

— Сега си светски човек, Дерек. Отплащаш се.

Той поклати глава, измърмори: „За благото на обществото“ и взе флашките.