Директивата

12.

— Имаш пет минути — каза Сакс.

Не можах да повярвам, че той се хвана.

— Ела с мен — рекох. — На някое публично място. Само не тук.

Сакс кимна.

Преди той да размисли, аз го изведох от Съдебната палата. Пресякохме Конститюшън Авеню и се приближихме до няколко дървета в парка в самия край на Националната алея. Застанахме срещу фонтаните пред Капитолия.

— Говори — каза Сакс.

Трябваше да примамя този човек в конспирация, за която не знаех почти нищо. Трябваше да проникна в мислите му и да разбера какви са мотивите му, за да го привлека. Джак ми беше казал какво е научил. Сакс беше типичен вашингтонски работохолик, толкова целеустремено съсредоточен да спасява света, че беше изгубил съпругата си. Бях прочел много от изказванията и анализите му, които бяха сухи и научни, но в неговото обкръжение минаваха за скандални — доводи за повишаване на изискванията за капитализацията на банките, обуздаване на пазара на дериватите и търговия със собствени капитали за инвестиционните фирми.

Джак ми разказа останалото. След развода, когато на Сакс му трябвали пари за издръжка на бившата му съпруга и децата, никоя банка не искала да го наеме на работа. Той изгорил всички мостове зад себе си, опитвайки се да постъпи правилно. Вратата била затръшната. Сакс играел ролята на скромен бюрократ, но не можел да понася да има съквартирант в апартамент в сутерен. Мислел, че като борави с милиарди в съкровищни бонове, ще може да управлява и собствените си пари на пазарите. Но не могъл. И оттам лесно станал плячка на Линч.

Какво ме подведе да си мисля, че мога да го убедя? Човекът беше дошъл във Вашингтон, опитвайки се да живее почтено и да прави добро сред привидно порядъчни хора, а после го бяха подмамили в престъпление, което не разбираше напълно, и беше уплашен до смърт.

Можех да му опиша накратко как стоят нещата.

— Хората, от които бягаш, имат източници навсякъде. — Бях чул това от брат си и сега беше в мой интерес да го повярвам. — Ако проговориш, те ще разберат и ще те спипат.

— Прокуратурата може да ме защити.

— За финансови престъпления? Мислиш ли, че имат необходимите ресурси? Това не са петте мафиотски фамилии. Ти контролираш банките. Знаеш как стават сделките между „белите якички“. След шест години онзи, който стои зад всичко това, евентуално може да получи глоба на стойност няколко процента от лихвата, която е натрупал от печалбата. Подписва споразумение с прокуратурата и всичко се забравя. Нима ще се криеш през цялото това време?

— Откъде знаеш всичко това?

— И аз съм скучен работохолик като теб. Брат ми е друга история. Той беше въвлечен, за да съдейства. Дойде при мен за помощ. Опитал се да отиде в полицията и хората, за които работел, разбрали. И сега ще го убият, ако…

— Ако аз не се съглася.

Кимнах.

— И теб ли заплашиха? — попитах.

Сакс не отговори, само се втренчи в паметника на Линкълн в далечината.

— Дошъл си във Вашингтон да правиш добро — продължих. — Разбирам. И мен това ме доведе тук. Непрекъснато работиш, за да спреш ежедневните подкупи. И какво получаваш?

Той наведе глава.

— Смазват те — добавих. — Опитваш се да постъпиш правилно, а накрая загубваш всичко, за което си работил.

— Какво знаеш?

— Имам си собствена история. В момента това няма значение. Знам какво е да платиш цената за принципите си и какво е да те хванат натясно. Щом всичките тези хедж фондове търгуват с експертни мрежи и вътрешна информация, какво е само още едно сведение? Какво значение има? Защо да страдаш само ти, когато всички други шмекеруват? Само ще им изпратиш информацията. Две секунди и всичко се маха от главата ти. Няма да има дълги, неприятни разпити, нито разширен състав от съдебни заседатели, камери или черно петно в биографията ти и всички, които срещнеш до края на живота си, да знаят до какво са те докарали. Лесно е.

Уплаших се с каква лекота се лееха от устата ми тези мрачни обещания. Опитвах се да убедя не само Сакс да продаде душата си, а и себе си.

— Защо ти пука какво ще стане с мен? — попита той.

— Пука ми. Брат ми създава неприятности цял живот. Но ти си свестен човек. Случилото се с теб е ужасно. Дай им информацията. Никой няма да може да я проследи. И после ще си върнеш живота. Нищо от това няма да се е случило.

Сакс си пое дълбоко дъх и погледна към езерото, чиято повърхност се диплеше от студения вятър. Повече се интересувах какво прави Сакс с дясната си ръка в джоба. Ако не го бях видял, че минава през детекторите за метал в Съдебната палата, бих се тревожил, че има пистолет.

— Добре — каза той. — Какво ще правим сега?

Бях изнесъл прилична реч, вероятно твърде позната и твърде рано. Може би наистина бях много добър и бях убедил Сакс. Но да се лаская беше опасно, особено когато разговарях с човек, който преди няколко минути се беше опитал да съдейства на главния прокурор на САЩ. Не мислех, че ще попитам някого дали носи микрофон, но днес явно беше ден за първи неща.

Не знаех какви са следващите стъпки. Сакс забеляза колебанието ми и се хвана за него.

— Не си наясно как стоят нещата — каза той. — Знаеш ли коя е мишената? А какъв е залогът, за който играят?

Сакс се засмя, сякаш бях най-големият мухльо на света. Спомних си съвета на баща си — никога не залагай в играта на друг. Обърнах се леко и видях крайслера на Линч, спрял на около шейсет метра от нас. От смъкнатото задно стъкло се подаваше сив цилиндър.

Инстинктите ми казаха да се хвърля на земята или да си плюя на петите, но осъзнах, че това не е оръжие, а микрофон. Линч чуваше всяка наша дума.

Сакс проследи погледа ми и докато се обръщаше, аз пристъпих към него и видях цифровото записващо устройство в джоба му. Червената лампичка светеше. Той ме записваше. Щеше да ме предаде на прокуратурата.

— Те искат директивата — каза Сакс.