Директивата

23.

Дадох на Джак хартиена разпечатка и портфейл, пълен с фалшиви документи. Той погледна разпечатката, която беше електронен билет за туристическа обиколка на Банката на Федералния резерв. Тръгнахме към ченгетата, които пазеха входа на Мейдън Лейн. Те представляваха страховита група и всичките удостоверяваха уменията си да стрелят с пистолети и пушки два пъти годишно на стрелбището на Федералния резерв. Повечето се квалифицираха като експерти.

Те прегледаха първо билетите и после фалшивите ни документи за самоличност. Пазачът стрелна поглед между лицето ми и шофьорската книжка.

И после ми направи знак да вляза.

Огледах фоайето, преценявайки възможностите да надхитря охраната в деня на удара. Служителите влизаха в клетки на вътрешните входове, отваряни с радиочестотна идентификация и табелките с имената. Положението беше лошо, точно както се бях опасявал. Клетките приличаха на футуристични телефонни будки с две врати, които се отваряха в срещуположни страни. Те са вариант на еднопосочни въртящи се врати, но с по-висока степен на сигурност, и изолират хората, така че да влизат само по един, докато потвърдят самоличността им. Някои дори проверяват теглото, за да не преминат двама души, или те заключват, ако документът ти за самоличност не се сканира.

С Джак завихме надясно. Преди да отидат в клетките, посетителите минаваха през детектор за метал и портативен рентген. Проверката беше стандартна, типична за съдилища, макар че охраната беше въоръжена по-добре.

Джак мина пръв през проверката на охраната и детекторите за метал, след него — и аз. Пазачът ме насочи към клетката, а друг сканира пропуск.

— Вървете с тях — каза той и аз последвах три жени към асансьорите точно когато преглеждаха табелките с имената им. Всички носеха карти за самоличност на пластмасови държачи, закачени на кръста или на връв на врата.

Технологията с радиочестотната идентификация ме успокои. Повечето служители имаха „умни“ табелки — карти, закодирани от Агенцията за национална сигурност, които беше практически невъзможно да разбиеш или да клонираш. Радиочестотната идентификация се хаква много по-лесно, но вероятно нямаше да стигна дотам. Имах предвид някои други номера. Държах телефона и докато се качвахме в асансьора, направих няколко снимки отблизо на картите.

Жените слязоха на третия етаж. „Какво пък, по дяволите“ — помислих си и натиснах десет, президентският етаж. Асансьорите нямаха контрол за ограничен достъп на бутоните и това беше още един добър знак. И все пак ходът беше глупав. Докато се издигах към ядрото на Банката, нямах приемливо обяснение, в случай че ме попитат какво правя там.

Кабинката спря и вратите се отвориха на десетия етаж. Нямаше пазачи. След като минеш през оръжията, охраната и клетките, това си беше обикновен офис, пълен с банкери и икономисти, хора, които не бяха маниаци по сигурността като в Пентагона или в ЦРУ.

От двете страни имаше врати, както и радиочестотна идентификация, а зад тях — рецепция със служители. Слязох от асансьора, пуснах една флашка на пода и я подритнах. Флашката се спря до вратата. Обърнах се и пак се качих в асансьора. Вратите се затвориха. Натиснах бутона за първия етаж и започнах да се спускам.

Слязох в старата публична зона на банката, стая с висок сводест таван и красиви клетки от ковано желязо, където някога хората са идвали да купуват и да осребряват облигации. Сега помещението беше Музей на финансите, където се събираха посетителите, докато започне обиколката.

Застанали около въртящо се кюлче злато, изложено зад стъкло, дебело трийсет сантиметра, ние слушахме как екскурзоводката от южноазиатски произход разсейва някои от по-известните митове за Банката на Федералния резерв. Джак не откъсваше очи от кюлчето злато.

Бях погълнат от мисли, докато описвах вътрешните камери и пропуските на посетителите, които забелязах на няколко души, минаващи покрай нас. Хората от туристическата обиколка нямаха табелки, затова се забелязваха лесно, ако се откъснеха от групата. Другите посетители — доставчици, приятели и роднини — получаваха червен временен пропуск. Щеше да ми трябва такъв.