Директивата

26.

Излязохме от „Тед“ и аз отидох в кантората да взема папките с хиляди страници за случая с парите с неясен произход, които нямаше да имам време да прочета. Исках да седна пред компютъра и да видя дали има картина от камерата ми.

За да стигна до сървърите, свързани с камерата и зловредния софтуер, първо минах през виртуална частна мрежа, която създаваше анонимен тунел в интернет, и после през система за анонимност на име „Тор“, която прехвърляше трафика ми около мрежа от сървъри, скривайки произхода си.

Не разбирах как точно стават тези неща. От Дерек останах с убеждението, че това е съвременният еквивалент на стария номер с подслушване на един телефон с друг, за да се заличи следата.

Гонеше ме параноя, затова използвах интернет сигнала от офиса на агента по недвижими имоти на горния етаж. Те винаги паркираха на моето място. Връзката беше слаба и бавна, но бях признателен за допълнителното прикритие. С всичките входове, през които трябваше да премина, и слабия сигнал, вероятно щеше да стане по-бързо, ако бях намерил две телефонни будки и бях свързал двете проклети слушалки.

След всичко това се включих в софтуера на клиента за моите вируси, програма, наречена „Тъмна Комета ДАИ“, което означаваше „Дистанционен административен инструмент“ и щеше да ми позволи да превзема напълно компютъра на жертвата. Всеки път се получаваше едно и също — хостът не е намерен. Опитах всички флашки. Опитах малуера на Картрайт. Опитах скритата камера в бейзболната топка. Нищо.

Трябваше да подготвя онези показания и после да ги съпоставя с другите ми случаи, за да не позволя на останалите ми клиенти да ме напуснат. Не бях отбелязал почти никакъв напредък. На всеки пет минути се включвах и опреснявах всичките си задни вратички и камери и щраках ли щраках с компютърната мишка като киберманиак.

Когато реших да си отдъхна, наближаваше осем и половина. Проверих камерите за последен път, надявайки се да получа нещо, което да покажа на Линч. Никоя не работеше. Отказах се. Време беше да си вървя у дома. Поне Ани беше заминала, а и имах пистолет там.

Докато наближавах дома си, минах покрай „Сейнт Елмо“, малко кафене, популярно в квартала, където можеш да си поръчваш на кредит и да държиш чашата си на стойката. На светофара ми се стори, че видях Ани вътре. Спрях на улицата и се върнах. Тя трябваше да си дойде чак в десет.

Проверих телефона си и видях пропуснатите съобщения. Почувствах се по-добре при вида на лицето й. Лаптопът й беше на страничната масичка, до чаша с кафе, и Ани, изглежда, разговаряше с някого, може би със счетоводителя, който живееше до нас.

Паркирах и се приближих до входа. Когато хванах дръжката на вратата, видях лицето, но за момент не можах да го свържа с някого. Ани се смееше съвсем непринудено и свободно, а после се наведе и докосна ръката на мъжа.

И тогава го видях ясно. Тя говореше и се смееше с Линч.

Пристъпих зад него, преди изражението на Ани да ме издаде. Той седеше на нисък стол. В джоба ми беше ножът, който бях задигнал в Ню Йорк. Носех го, където можех.

Отворих острието, застанах зад Линч и опрях върха в гърба му, точно под плешката. Сграбчих яката му в юмрука си и се наведох към ухото му.

— Нито дума повече — прошепнах.

— Майк, хей, хванах по-ранен влак… — започна Ани, когато ме видя да влизам, но усмивката й помръкна, докато гледаше как гневът изкривява лицето ми, и забеляза, че нещо не е съвсем наред от начина, по който се бях надвесил над Линч.

— Чакай малко, Майк — рече той.

— Стани и се махни оттук, да ти го начукам!

— Майк, какво правиш, по дяволите? — попита Ани.

Колкото и добре да мислех, че крия ножа, клиентите насочиха вниманието си към нас.

— Добър опит, Майк — спокойно каза Линч и потупа ръката ми. Усмихваше се. Всъщност той беше единственото нещо, което ме спасяваше от самия мен.

Видях, че една жена в отсрещния ъгъл, седнала пред кръстословица и с добра видимост към ножа, вдигна мобилния си телефона и си сложи очилата за четене, за да види по-добре цифрите. Досещах се кои три има предвид.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Ям курабийка — отговори Линч.

— Майк — обади се Ани. — Какви ги вършиш, мамка му?

Вдигнах глава. На възрастната жена не й беше отнело много време да позвъни.

— Ани, бягай. Махни се оттук — заповядах.

— Никъде няма да бягам — отвърна тя. — Какво те прихваща?

— Да не прекаляваме с тази малка шега, Майк — рече Линч.

Последното, което исках, беше да дам на полицията основателна причина да прояви по-задълбочен интерес към мен. Бях заподозрян в убийство и носех в джобовете си два портфейла с различни документи за самоличност. Кой вади нож на непознат в кафене, защото е разказал хубав виц?

Прибрах острието и пуснах ножа в джоба си, а след това пуснах Линч и отстъпих встрани.

— Това е много стара и лоша шега, която си правехме във флотата, Ани — каза Линч. — Не беше от любимите ми.

— Познавате ли се?

Той ме погледна, очаквайки потвърждение.

Преглътнах киселините, които се надигнаха в гърлото ми.

— Извинявай, Ани. Шегувах се.

— Предполагам, че никога няма да ни дойде умът — каза Линч и вдигна длани.

Ани поклати глава.

— Достатъчно. Ще те оставя да продължиш. Трябва да тръгвам.

Тя взе лаптопа си и се отправи към вратата. Оставих я да си върви, доволен, че стоя между нея и Линч.

— Ако отново се доближиш до нея, ще те убия.

Той ме погледна равнодушно и попита:

— Е, какво носиш?

Нямах нищо.

— Мястото не е подходящо да разговаряме — отвърнах.

Линч завъртя глава наляво и надясно, разкършвайки врата си, а после дояде курабийката си, стана и ме заведе при колата си.

— Ченгетата обикаляха около дома ми днес — уведомих го. — Какво е обяснението?

— Лошо момче ли си бил?

— Ти каза, че ще ги държиш далеч от мен.

— А ти каза, че ще свършиш работата.

Знаех, че той вероятно плаща на някои ченгета. Имах чувството, че днешното следене е предупреждение. Разказах му за всяка стъпка, която бях предприел и за новото си прикритие, за да вляза в Банката в Деня на Федералния резерв.

— Какво още искаш от мен? — попитах.

— Тук няма шестици за старание. И не за пръв път ме прекарват, Майк. Как ще вземеш директивата?

— Имам начин да вляза в Банката. Мога да проникна в Бюрото.

— Ходил си на туристическа обиколка. И какво от това? Какво си вкарал в Бюрото?

— Камери. И троянски коне в компютрите.

— Покажи ми. Или ще отида да довърша срещата си с Ани.

— Трябва ми компютър — помъчих се да протакам. — В кантората ми. Може би…

Той протегна ръка в колата, извади лаптоп и го отвори върху капака.

— Добре — рекох. — Но преди да се свържеш с камерите… — Бях на път да споделя част от новопридобитата си компетентност по анонимността в интернет, но се спрях. Колкото повече връзки имаше между Линч и това престъпление, толкова по-добре. — Имаш ли добър сигнал?

— Хубав е. С карта. Какво да направя?

Наведох се и започнах да пиша на клавиатурата.

— Преведи ме през всяка стъпка — каза Линч и извади тефтерче от джоба си.

— Може да е сложно.

— Опитай. Да не мислиш, че ще приема думите ти на сляпо доверие и ще те оставя да направиш всичко сам?

Всъщност на това се бях надявал. Линч записа всичко — входовете, софтуера, адресите на сървърите. Не че имаше някакво значение. Те не показваха нищо.

Започнах с най-лесното и влязох в уебсървъра за камерата в бейзболната топка.

„Хостът не е намерен.“

— Какво означава това? — попита Линч.

— Връзката сигурно е нестабилна.

— Бъзикаш ли се с мен, Майк?

— Скрих истинска камера в подаръка. Може би още не го е отворил.

Опитах се да получа достъп до вирусите, които бях вкарал с флашките.

„Свързване… Свързване… Свързване…“

Бръкнах в джоба си и стиснах ножа.

„Хостът не е намерен.“

Линч се намръщи и също бръкна в джоба си. Страхотно. Бях си взел нож срещу пистолет.

— Това е зловреден софтуер. Може да е по-взискателен. — Опитах още веднъж, този път с вируса на фишинга на Картрайт.

„Свързване… Свързване… Свързване…“

И после на екрана се появи IP адрес.

„Свързан с хоста.“

Свих юмрук. Бях вътре, въпреки че всичко това не смая Линч.

Менюто в едната страна на екрана изброяваше функциите на програмата. Можеше да ми прехвърли всички имейли, изпратени до онзи компютър, и всяка парола, запаметена в него. Избрах функцията „Картина от камерата“.

Отвори се видео прозорец, но всичко беше тъмно.

— Качвай се в шибаната кола. — Линч сграбчи лакътя ми и заби пистолета в ребрата ми.

Какво не беше наред?

Огледах улицата. Наблизо чакаше друга кола, „Додж Чарджър“, с подкрепленията му. Бяха ме притиснали от две страни.

— Ето. — Посочих ъгъла на екрана. Едва се виждаше. Буквите бяха много бледи.

— Какво?

— Блясъкът. Това е знак за изход. Кабинетът е затворен. Камерата работи, но осветлението е изключено.

— В Бюрото ли?

— Да. И имам още нещо на етажа на изпълнителните директори. Имам очи навсякъде, където ще бъде директивата.

— И ще можеш да я виждаш?

— Би трябвало — отговорих. — Камерите току-що излизат онлайн. Мога да изтеглям пароли. Виждам вътре в офиса, където пазят секретната информация. Мога да ти дам онова, което искаш.

Той пусна лакътя ми. Насилието се изключи като електрически ключ. Беше патологично.

— Добра работа. Утре ще дойда пак, вероятно към пет. Искам да видя екрани, пароли и картина минута по минута за Деня на Федералния резерв. — Линч затвори лаптопа и седна зад волана. — Кажи на Ани, че съм се сбогувал.

Потегли, а аз тръгнах към дома си, за да се опитам да изгладя нещата с Ани. Тя вече беше в колата си и караше към мен по улицата. Видя ме и спря.

— Къде отиваш? — попитах.

— На вечеря с баща ми. Какво беше това? Държа се като пълен кретен.

— Дълга история.

Шофьорът зад нея натисна клаксона.

— Може ли да поговорим, когато се върна? — попита Ани.

Това не прозвуча добре.

— Разбира се — отговорих.

Тя вдигна стъклото и потегли.

Линч сякаш четеше мислите ми. Опитвах се да спечеля време, но той затягаше въжето. Приближавах се все повече до точката, откъдето нямаше връщане назад и където единствената ми възможност за избор щеше да бъде да извърша удара, после да чакам да видя какво ми е подготвила съдбата.

Но нещата бяха дошли твърде близо до дома ми и Ани. Линч беше преминал границата. Трябваше да намеря изход. Правилото за доносничеството беше елементарно — мъртвите не говорят. Но може би само щях да се доближа до границата, без да я преминавам. Може би щях да получа нещо за нищо.

Отворих портфейла си и извадих визитна картичка.

Номерът на мобилния й телефон беше написан на гърба. Извадих телефона си и го набрах.