Директивата

32.

Полевият офис на ФБР във Вашингтон се намираше във „Федералния триъгълник“, в съседство с Главната прокуратура на САЩ, откъдето несъзнателно бях примамил Сакс да срещне смъртта си.

По пътя минах успоредно на Червената линия на метрото, връщах се по мостове и завивах напосоки, движейки се по безсмислен маршрут, докато се уверих, че съм се отървал от евентуални преследвачи.

Напрежението ми се отразяваше. Пред очите ми играеха бели петна, болеше ме главата и във всеки черен седан ми се привиждаше Линч, който ми се усмихва.

Спрях на четири преки от сградата и съжалих, че не взех колата на Джак. Видях, че по улицата бавно се движи патрулна кола. На предния капак и на багажника й бяха монтирани камери. Полицията във Вашингтон има автоматични четящи устройства за регистрационни табели и патрулните коли, които обикалят из града, записват всички номера. Това отнема част от забавлението на играта на котка и мишка заради двучасовото ограничение на престоя за паркиране, но днес можеше да свърже джипа ми със смъртта на Сакс.

Бях взел пистолета от дома си. Пъхнах го под предната седалка и слязох. Полевият офис на ФБР приличаше на огромна сива крипта със зеленикав оттенък на камъка.

Спрях, когато се приближих до сградата на Националния музей, масивна купчина от червени тухли, която приличаше на склад от началото на XX век. Стори ми се, че познах една кола на отсрещната страна на улицата, „Додж Чарджър“, но тук е страната на ченгетата и има десетки автомобили от този модел.

Тръгнах бавно по паркинга на музея. Офисът на ФБР беше отсреща. Отново ми се привидя Линч и за всеки случай се скрих зад един пикап. Надникнах зад ъгъла и видях, че не съм сбъркал. Наистина беше той. Сложи цигара в устата си, сви шепа, запали я и дръпна.

Сега поне нямаше да се чувствам като ненормален, че нося бронежилетка. Цялата постановка се превръщаше в смразяващо кръвта повторение на убийството на Сакс пред Съдебната палата. Изчаках Линч да отиде до далечния край на пикапа, за да мога да избягам по пътя, по който бях дошъл, но когато погледнах натам, видях, че към мен идва партньорът на Линч, мъжът с очилата.

Тръгнах по паркинга. Те бяха на северния тротоар. Скрих се зад един микробус и зачаках. Срещата ми с агента на ФБР беше след три минути. Не можех да побягна, без те да ме видят. Погледнах към тях. Те продължаваха да разговарят на улицата. Започнах да броя секундите.

Съзрях възрастна жена, която вървеше към мен между колите. Изправих се и се престорих, че проверявам телефона си, опитвайки се да не изглеждам като преследван човек.

Микробусът зад мен изпиука два пъти и фаровете му примигаха. Жената беше щракнала електронното отваряне на вратите. Усмихнах й се леко, пресметнах разстоянието и хукнах зад друга кола. Следващия път, когато надзърнах, Линч и неговият човек вървяха на юг. Щяха да ме видят след няколко секунди. Запромъквах се около колата, криейки се зад нея, и щом те завиха зад ъгъла на сградата, побягнах към моя джип.

Обадих се на Ласитър, когато бях на три преки от офиса на ФБР, докато стоях под огромна китайска арка, отрупана с дракони и покривчета на пагода.

— Обажда се Майкъл Форд.

— Тук ли сте? — попита той.

— Наблизо съм. Едни мъже наблюдават входа.

— Естествено.

— Не. Хората, които разследвате. Сигурно търсят свидетели.

— Това е центърът на американското правораздаване. Ако мислите, че…

— Джонатан Сакс — прекъснах го. Трябваше да му напомня какво се случи с последния им източник.

— Къде сте?

— В Китайския квартал. Може ли да се срещнем извън кабинета ви?

— Ще изпратя кола. Шофьорът ще ви докара в закрития паркинг. Никой няма да ви види.

Закрачих около ъгъла, докато до мен спря черен шевролет такси с тъмни стъкла. Шофьорът подаде глава навън и попита:

— Майкъл Форд?

— Имате ли документ за самоличност?

Той ми показа служебната си карта и аз се качих, въпреки че инстинктът ме предупреждаваше да не сядам на задната седалка в кола на ченге. Мъжът зави зад ъгъла и спря в подземния паркинг. Ласитър ме чакаше, когато излязох от асансьора. Беше намръщен.

— Господин Форд — каза той, оглеждайки издутия ми анцуг. — Тук ли е адвокатът ви?

— Аз съм адвокат.

— Както желаете. Да вървим.

Тръгнахме по коридора. Стените бяха бели с бежови прегради. Кабинетите бяха украсени с емблемите и символите на професията. Имената на няколко агенти бяха написани с английски и с арабски букви. Мястото беше пълно с възрастни мъже, чиито мускули се бяха превърнали в тлъстини, и неколцина по-млади мъже и жени в бойна форма. Рай на кобурите.

Ласитър ме поведе през офис с преградени кабинети и после по дълъг коридор. Стигнахме до отворена врата с надпис „Стая за интервюта 3“.

Спрях. Стаята очевидно беше подготвена за разпит.

— Нямате ли зала за конференции? — попитах.

— Не — отговори той.

Нямах избор и влязох в стаята за разпити. Около евтино бюро бяха наредени три стола от твърда пластмаса. Не беше толкова мрачна като стаите, които бях виждал в много полицейски участъци, но металната скоба, завинтена в бюрото не изглеждаше окуражителна.

Ласитър блъсна металната врата, която се затвори, като издрънча силно. Започвах да чувствам все по-осезаемо, че идването ми при представителите на закона е голяма грешка.

Той седна срещу мен и сложи голяма чаша за кафе на бюрото. Вдясно от мен имаше стол, който обикновено се използваше на по-късен етап в разпитите, когато започваха да притискат заподозрения и да се разгорещяват.

Носех бронежилетката под горнище на анцуг с вдигнат догоре цип. След стълкновението с Линч ризата ми отдолу беше подгизнала от пот.

— Като писмено споразумение ли ще го направим? — попитах.

Когато имаш някаква вина, можеш да сключиш споразумение. Уреждаш си вълшебна среща, наречена „Кралица за един ден“, за да отидеш и да изпееш на окръжния прокурор всичко, което знаеш, и да кажеш каква сделка искаш. Те не могат да използват нищо срещу теб по-късно, освен ако не си противоречиш в съда.

„Кралица за един ден“? Това е в компетенцията на прокурора. Тук по-скоро става дума за правилата, които важат за поверителния информатор. Моят надзорник иска да присъства. Той ръководи случая. Може да го попитате за това. Е, какво знаете?

Нямах представа откъде да започна. От първата вечер в дома на Джак? От случилото се на Националната алея? От „Бергдорф Гудман“?

— Желаете ли нещо за пиене? — попита Ласитър.

— Не, благодаря. — Погледнах в чашата му и видях, че е пълна с вода. Поех си дълбоко дъх. — Имам информация за престъпление, което мисля, че предстои да бъде извършено. И за няколко престъпления, които вече бяха извършени. За жалост се замесих…

Някой почука на вратата.

— Извинявайте — рече Ласитър. — Един момент.

Той отвори вратата и в стаята влезе един от моите призраци. За секунда не се разтревожих, защото съзнанието ми играеше номера през целия ден.

Когато обаче призракът заговори, разбрах, че всичко е реално.

— Много благодаря за помощта — каза надзорникът. — Искаме да направим всичко възможно, за да заловим хората, които ви преследват.

Езикът ми остърга небцето, сух като пила.

Пред мен стоеше Линч, или както видях на табелката на колана му, надзорник специален агент Даниъл Уотърс.