Директивата

43.

Полицаи на Федералния резерв пазеха предните врати, но имаше нещо различно. Те бяха два пъти повече от обикновено и много от тях носеха пушки и снаряжение на специалните части. Може би засилените мерки около Управителния съвет след смъртта на Сакс бяха прехвърлени и в Ню Йорк. А може би бяха в повишена готовност, защото днес беше историческият Ден на Федералния резерв. Или бяха проверили номерата на социалните ни осигуровки и се бяха вкиснали.

Приближих се до двете ченгета на входа на Мейдън Лейн.

— Добър ден — поздравих ги. — Имаме уговорена среща със Стивън Мерил от отдел „Човешки ресурси“.

Те погледнаха торбите с храната и после се спогледаха. Предположих, че Стивън е изръсил за обяд доста хора.

Прехвърлих яденето в другата си ръка, извадих портфейла си и им дадох фалшивото си разрешително. Джак държеше кафетата върху подноса и им показа своето.

Ченгето се обади по предавателя и попита:

— Фитнес зала „Уелпойнт“?

Аз само посочих емблемата на елека си. С белезите по лицата и зачервените от безсъние очи нищо в Джак и мен не говореше за здраве.

— Трябва да дойдете да ни видите — рекох. — Мога да ви изпратя пропуск за гост.

Той се заслуша в слушалките.

— Вероятно няма да е днес — отговори полицаят и отстъпи встрани. — На рецепцията ще ви дадат пропуски.

Влязохме. Пазачът на рецепцията ни даде пропуски на посетители, които да си закачим, и после ни насочи към рентгена. Покрай нас минаваха служители, отправили се към клетките.

Зачакахме след двама италиански туристи с пухкави палта.

— Следващият — каза пазачът и ми направи знак да пристъпя напред. Минах през магнитометъра. Никакъв звук. Конвейерът на рентгена спря, докато той преглеждаше торбите ни.

Втренчих се гневно в него, сякаш той беше съдия, който ме осъжда. Човекът също ме погледна.

Торбите ни се появиха. Ченгето от Федералния резерв в края на рентгена размаха картата си пред клетката.

Бяхме вътре. Той ни каза да изчакаме нашия човек от отдел „Човешки ресурси“ до вратите на асансьора. Държах лактите си широко разтворени в най-добрата си поза на пристрастен към фитнеса, докато гледах как цифрите намаляват. От асансьора слезе блед мъж с брада.

— О, донесли сте обяд — възкликна Стивън Мерил и се представи. — Пошегувах се, но благодаря.

Той не се беше пошегувал, но предположих, че се е застраховал, ако го обвинят, че приема подаръци. Отидохме с него на втория етаж, където дузина глави се надигнаха от преградените кабинети като прерийни кучета. Наредих храната на странична масичка близо до стаята за съвещания, извадих меню от едната торба и го пъхнах в задния си джоб.

Мерил седна с нас в кабинета си и започна да се храни от пластмасов поднос. Очевидно щеше да ни изслуша само заради безплатния обяд, но аз все пак се смаях от пламенността на Джак, докато рекламираше нашата несъществуваща фитнес зала. Накрая се притесних, че Мерил ще се запише веднага, защото нямах формуляри за това.

Докато Мерил се оглеждаше наоколо, търсейки какво още да похапне, а Джак говореше нещо за фитнес танца „Зумба“, аз погледнах часовника си. Дванайсет без пет. Комитетът запечатваше решението си. Директивата скоро щеше да бъде тук. Време беше да се омитаме.

— Е, мога да ви оставя някои материали и после ще се обадим за вероятността някой ден да поднесем обяд в столовата или в стаята за отдих — казах.

— Ще видим — отвърна Мерил. — Тук са малко странни по отношение на амбулантните търговци.

Стомахът му вече беше пълен и той биеше отбой. Сигурно се мислеше за голям измамник.

Станах.

— Добре. Скоро ще говорим пак. — Стиснахме си ръцете и ние излязохме.

Качихме се с асансьора на шестия етаж и се шмугнахме в тоалетните, които бяха зад ъгъла. Вмъкнахме се в две съседни кабинки и сменихме пропуските си на посетители с табелките от твърда пластмаса, които Картрайт беше фалшифицирал с моите снимки. Тоалетната е единственото място, където имаш гарантирана свобода от охранителните камери.

Джак извади фалшивата закодирана карта от лаптопа си и ми я подаде под преградата. Пъхнах я в джоба си, излязох от кабинката и взех двете чаши с кафе от плота до умивалника, а после набутах дълбоко в боклука подноса и спортните елеци, които носехме.

Излязохме. Джак носеше лаптопа в едната си ръка, а раницата в другата, и напълно приличаше на преуморен специалист от отдел „Информационни технологии“.

На връщане към асансьорите погледнах през прозореца към Мейдън Лен и видях, че са пристигнали още командоси от специалните сили и блокират улицата от двата края. Какво ставаше, по дяволите?

Приближихме се до асансьорите и се качихме на деветия етаж, където се намираше Търговското бюро. Не бях имал възможност да проверя охраната на този етаж, когато първия път оглеждахме Банката. В края на редицата асансьори имаше малка рецепция със служители. Това изглеждаше най-малкото, което биха могли да направят, като се имаше предвид, че зад тези врати бяха ключовете за портфолио на стойност три билиона долара.

Аз носех кафетата в двете си ръце, а Джак се взираше в лаптопа си. Вървяхме бавно по коридора и обсъждахме тънкостите на някаква спешна техническа глупост. Това беше тактика на протакане, за да пуснем пред нас една млада жена.

— Добре — рекох. — Ще започна с твоя „Бек Трак Лайв“ и ако не проработи, ще продължим с „Кнопикс“.

Вървяхме след нея и бъбрехме. Методът е познат като „опасна близост“ и е много по-лесен от отваряне на ключалки. Трябва ти основателна причина, за да ти задържат вратите отворени. Ето защо двете чаши с кафе щяха да отворят като ключ всяка врата. Хората са по принцип добри или поне се страхуват от скандали и че ще им се скарат, ако сгрешат. Жената задържа вратата за миг и погледна мен и Джак, чиито ръце също бяха заети.

Освен всичко трябва да изглеждаш подходящо. Тя видя, че имаме табелки от твърда пластмаса и това беше всичко. Все пак на това място има секретна информация и затова жената поне провери. Най-строго охраняваните институции се опитват да внушат „предизвикателен манталитет“ на служителите си. Не само проверяваш табелката с името, но и трясваш вратата под носа на човека, и го караш да я отвори с картата си. Но като всички строги мерки това е досадно заяждане и хората го пренебрегват. Стига да излъчваш абсолютна увереност, че мястото ти е там, всичко е наред. Едно съмнително изражение, и всичко рухва.

Тя ни гледаше, докато влизахме след нея. Усмихна се и ми кимна. Бяхме вътре. Въпреки че нямаха работещи чипове, картите ни бяха осигурили достъп до сърцето на Федералната банка. Това ни спести техническите главоболия да се опитваме да клонираме радиочестотната идентификация или да хакнем административната база данни, за да добавим картите си.

Написах съобщение на Линч: „Действай.“

Това беше последната стъпка, преди да ударим Бюрото. Спрях и си поех дълбоко дъх. Поне бяхме вътре.

Вратата зад нас отново се отвори и влезе възрастен чернокож мъж с късо подстригана коса. Познах го от рецепцията навън.

— Извинете — каза той.

— Да — отговорих.

— На този етаж ли работите, господа?

— Ние сме от „Информационна сигурност“ — обясних.

Чернокожият наклони глава и огледа табелките с имената ни. Винаги трябва да подкрепяш всяка фалшива самоличност — техник на „Ксерокс“, куриер на „ФедЕкс“ и така нататък. Колкото по-голяма е фирмата, толкова по-добре, защото е трудно да те открият. На всеки, който те пита, казваш телефонен номер и предварително уреждаш някой да отговори, че те познава. Но за това трябваше да сме служители на Федералната банка и ако този човек извършеше вътрешна проверка, с нас беше свършено.

— Кой ви повика? — попита той.

Погледнах телефона си.

— Работна станция 923. Името е…

Джак погледна лаптопа си.

— Тара Полард.

Пазачът се почеса по брадичката и отново ни погледна.

— Един момент — каза той и извади мобилния си телефон. Щеше да се обади.

Погледнах часовника си. Моментът беше подбран абсолютно точно. Бях изпратил на Линч съобщение да задейства нашия малуер и да накара компютъра на Полард да се държи толкова странно, че мишената да го забележи и това да ни осигури достъп до Търговското бюро. Ако бяхме подранили, щяха да ни хванат, че реагираме на проблем, който не съществува. А ако се бяхме забавили, Тара Полард вече щеше да се е обадила на „Информационни технологии“ и когато пристигнеха, те щяха да разберат, че сме измамници.

— Стойте тук — каза чернокожият и започна да набира номер.

Джак ме погледна уплашено.