Директивата

8.

Излязох навън, втренчих се гневно в Линч и се приближих до колата. Той също ме гледаше. Имаше отегчен вид. Не направи усилие да се скрие. Това не беше наблюдение, а сплашване.

Линч вдигна стъклото и потегли. Хукнах към дома си да взема ключовете. Когато се върнах, съседът ми на отсрещната страна на улицата, ветеран от Корейската война, изкарваше колата си от алеята пред къщата си. Това обикновено отнемаше около три минути. Огледах се наляво и надясно. Магистралата „Джеферсън Дейвис“ беше на две минути вляво от мен, а шосе 395 — на пет минути вдясно. Линч отдавна беше заминал.

Отидох с колата в града на среща с няколко адвокати, с които работех по случай с пари с неясен произход.

Специални интереси от двата края на политическия спектър хвърлят стотици милиони в организации с нестопанска цел за „социални помощи“ и после с тези средства си купуват избори. Всичко е анонимно, освободено от данъци и скрито чрез въртене на пари в брой сред мрежа от фиктивни организации. Опитвахме се да разплетем случая и да изкараме на светло хората, които вършеха тези неща.

Случаят много ми харесваше. Бяхме близо до разобличаването на главните финансиращи зад фасадите и да получим политическа подкрепа, за да ги подхванем. Адвокатите и лобистите им усилено се съпротивляваха. Тъкмо беше започнало да става забавно, но през следващите два часа аз не бях в състояние да внимавам какво се говори. Мислех само за Линч, кой е той и защо се заяжда с мен. Непрекъснато си припомнях какво ми беше казал Джак за срещите си с Линч.

— Майк? Какво мислиш? — попита единият от другите адвокати.

— Много интересно — отговорих, дъвчейки писалката си. Бях изпуснал нишката на разговора. Мислех единствено за Линч. Двамата с Джак бяха споменали едно място за срещи — заведение на десетина минути път оттук.

Щом ангажиментът ми приключи, аз се отправих към мястото, където се срещаха Джак и Линч. Казах си, че само ще изпия едно кафе там.

На табелката пишеше „Еврокафене“. Беше малко заведение на самообслужване, собственост на корейци. Влязох вътре и си напълних една чаша. Тийнейджърката на касата остави учебника, който четеше, и аз платих кафето.

— Благодаря — рекох. — Може ли да те попитам нещо? Идвал ли е тук един човек — висок, слаб, блед, с дребни зъби?

Тя ме погледна недоумяващо.

— Тук идват много хора.

Момичето отново взе учебника. Зададох му още няколко въпроса, но не получих отговор. Не знам какво очаквах. Име и адрес? Дори нямах снимка. Разходих се из квартала, питайки се какво би довело Линч тук. Изглеждаше място, което човек би посещавал често само ако е единствената възможност за избор близо до работата му. Може би Линч беше свалил гарда, докато се чувстваше все по-удобно с Джак.

Спрях. На паркинга зад административната сграда видях черен крайслер. Обиколих сградата, вървейки по отсрещния тротоар. Наоколо нямаше никого. На паркинга преброих пет автомобила, включително онзи на Линч, който познах по допълнителната антена на багажника. Отидох отпред и огледах входа. Нямаше признаци за някакъв бизнес. Погледнах в двете посоки и тръгнах към колата му. Забелязах някакви книжа на задната седалка, а после се наведох и се опитах да видя какво пише.

Бях успял да прочета „Чернова — поверително“ на най-горния лист, който се подаваше от папката, когато чух стъпки вдясно. Погледнах и видях Линч. В същия миг голяма ръка блъсна главата ми в стъклото на колата.

Залитнах назад. Някой изви ръцете ми зад гърба и ме притисна до капака на автомобила. Обърнах глава и видях мъжа с очилата, който беше идвал в дома на Джак. Той разкрачи краката ми като полицай, който извършва арест, и наведе лицето ми върху студената ламарина.

Линч застана до капака и изцъка с език. С дясната си ръка извади сгъваем нож и го отвори.

— Добре — каза и другият мъж ме изправи. — Не стига, че трябва да се оправяме с брат ти, ами сега и ти. Какво те прихваща? Обичаш неприятностите ли? — Той натисна с пръст раната на скулата ми. — Майкъл Форд от Хауъл Авеню. Снощи проучих някои неща и останах смаян. Преди известно време ти си се измъкнал от много заплетена ситуация. Това ще ни трябва. Защото мисля, че брат ти няма да се справи сам. Работата сега е в твои ръце.

— Какво се е случило? Откраднал е пари от теб? Не ги предал? Колко са?

— Не. Върнахме си ги. Става дума за пропуснати ползи. Работата беше елементарна. Джак не плати на нашия човек навреме. Започна да задава въпроси. Изведнъж загриза съвестта му. Шпионираше нашия вътрешен човек. Имаше хубав, лесен начин да го направи. Но възможността вече отмина. Ето защо ти и брат ти трябва да измислите друг начин да ни дадете каквото искаме.

— Аз съм адвокат. Не знам за какъв ме мислиш, нито каква работа искаш да свърша, но не ме бива за нещо повече, освен да съставям пълномощни и да надувам сметки. Не мога да ти помогна.

— Я стига — възрази Линч. — Нахлул си в Министерството на правосъдието. Разобличил си предишния си работодател. Слуховете се разчуват, Майк. Тази работа ще ти достави удоволствие.

— Не знам. И не съм говорил с брат си от години.

— Сега ще имате възможност да наваксате пропуснатото. И ти, изглежда, проявяваш интерес към ситуацията, затова си в списъка ми. Трябва само да ни помогнеш да довършим онова, което обърка Джак. И след това ще забравя, че съществуваш.

— За какво говориш?

— За работата.

— Каква работа?

— Банка.

— Искаш да обера проклета банка? Абсурд.

— Джак не ти ли каза?

— Коя банка?

— Всъщност всичките.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Но не е толкова лошо, колкото звучи. Мислиш си за пистолети, хронометри и гумени маски. Това е различно. Тази работа се върши с костюм и вратовръзка, без да се потиш. Ето къде е красотата й. Може да се обърка — Линч размаха ножа, — но всичко зависи от теб. Почтен човек като теб винаги е полезен. Мисля, че няма да имаш големи…

— Добре — каза някой зад него. — Достатъчно.

Линч се обърна и се видя най-новият член на групата — руса жена с военно яке, пуловер и джинси, затъкнати в кожени ботуши за езда.

Той изглеждаше развеселен, когато тя отметна якето си с дясната си ръка и я сложи върху ръкохватка на пистолет в кобура на хълбока си. Страхотно. Може би сега Линч и Очилатият бяха за предпочитане?

— Остави ножа — каза жената. — Не усложнявай нещата. Пусни го и отстъпи назад.

— Ти не разбираш… — започна Линч, но тя извади пистолета.

— Хвърли ножа и го пусни да си върви — заповяда блондинката.

Линч погледна мъжа, който ме държеше, и кимна. Онзи пусна ръцете ми.

— Изпрати го тук — продължи тя и двамата отстъпиха назад.

Врагът на моя враг и така нататък. Тръгнах към нея.

— Благодаря — казах, когато се приближих. — Коя си ти, по дяволите?

— Емили.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Майк.

— И на мен. — Жената се огледа наоколо. — Би ли ми направил една услуга, Майк?

— Разбира се.

— Вземи онези чували с боклуци.

До контейнера за отпадъци имаше два черни чувала. Русокосата беше спасила живота ми. Най-малкото, което можех да направя за нея, беше да изхвърля боклука й.

— Тръгни напред и надясно — добави тя. — Старият лендкрузър. Включи двигателя. Хвърли чувалите отзад.

Жената ми даде ключовете. Излязох от паркинга, хвърлих чувалите в колата й и запалих мотора. Тя тръгна заднишком, наблюдавайки двамата мъже, а после хукна към колата и се хвърли на предната седалка.

— Давай, давай! — извика.

Потеглих с мръсна газ. Жената се обади на някого по мобилния си телефон, описа двамата мъже, които ме бяха хванали, и после каза на събеседника си да „изпрати няколко души“.

Джипът й беше класически лендкрузър от шейсетте или седемдесетте години. Докато летяхме към Рок Крийк, в мен постепенно се затвърждаваше убеждението, че пет и седемлитровият модерен двигател е поставен допълнително. Погледнах в огледалото за обратно виждане към чувалите с боклук.

— Какво работиш, Емили? — попитах.

— Следовател. Може да се отбием в офиса ми да се измиеш.

Не исках да измивам мръсотията от лицето си в офиса на някакъв частен детектив. Познавах няколко. Представих си я как работи в офис с площ стотина квадратни метра в занемарена сграда на Петнайсета улица, където ти трябва ключ, прикрепен за пръчка, за да получиш достъп до общата тоалетна в коридора. Бях й признателен за помощта, но нещо не беше наред. Исках да знам какво правеше Емили зад сградата точно когато ме нападнаха.