Директивата

11.

Първият ми ден на работа като престъпник-съзаклятник минаваше доста скучно. Паркирах на улицата срещу градската къща на Сакс, една от дузината в комплекса. Имаше си самостоятелен вход и това беше удобно. Часът беше седем и половина, добър момент да засечеш някого, докато отива на работа. След като половин час не забелязах никаква дейност вътре, нетърпението ми се превърна в дързост и се отправих към верандата му.

Видях, че под вратата са пъхнати рекламни листовки за пицарии. До вратата беше закачена пощенска кутия. Почуках по метала и чу приглушено изтракване. Беше пълна до половината.

Сакс явно не се беше прибирал няколко дни по средата на седмицата. Предположих, че е избягал. Надникнах през щорите. Нямаше следи от набързо приготвяне на багаж и вероятно планиране на завръщане. Но не разполагах с дни да го чакам. Трябваше да подготвя показанията за случая с парите с неясен произход, но между тъпотиите със следенето и обяда на Адвокатското дружество, за който Ани ми напомни сутринта, нямах представа кога ще се погрижа за това.

Сакс беше икономист във Федералния резерв и контролираше много банки, затова предположих, че той има достъп до вътрешна информация. Извадих лаптопа си, който имаше широкообхватна карта, и проверих директория в уебсайта на Федералния резерв. Нямаше нищо интересно. Страницата „Контакти с нас“ съдържаше няколко номера, повечето от които сигурно бяха свързани с гласова поща. Някои имаха един и същ регионален код и първи четири цифри.

Това обикновено означаваше, че като набереш тези първи четири цифри, последвани от три нули, можеш да се свържеш с телефонната централа.

Сега имах номер, на който да се обадя, но кой бях аз?

Снощи бях проверил Сакс в „Акюринт“, един от големите източници за намиране на информация. Ако някъде в света има някаква информация за теб в търговска или правителствена база данни, те я купуваха, събираха я и я качваха в сайта, така че да можеш да я потърсиш и намериш. Научиш ли да четеш тези доклади, няколко страници ще ти разкажат историята на нечий живот и ще ти разкрият доста тайни. Видях адреса на Сакс на дома в детството му и списъци на роднините, сътрудниците, колегите и съседите му, всеки, с когото живееше, както и телефонните им номера, историите на работните им места, криминални досиета и на повечето — номерата на социалното осигуряване.

Съдейки по фамилните имена и рождените дати, разбрах, че Сакс има две дъщери, съпруга и еднофамилна къща във Фолс Чърч. От миналото лято, живеел сам в нова, луксозна градска къща в Югозападен Вашингтон. Това приличаше на развод и би обяснило финансови мотиви.

Най-добре е да потърся един работохолик първо на работното му място. Влязох в Linkedln, където се появи списък с колеги и сътрудници на Сакс. Избрах един, който работеше в Министерството на финансите в същата област и сигурно имаше причина да поддържа връзка с моя човек.

Сега бях Андрю Шефър. Поколебах се, преди да се обадя. Имах чувството, че преминавам някаква граница. Това беше първото ми действие за Линч. Потърсих още малко в „Гугъл“ и намерих актуален списък с персонала на Федералния резерв с телефонни номера.

Това реши проблема. Нямах основателно оправдание, но имаше много начини да го изиграя. Набрах телефонната централа.

— Отдел „Монетарна политика“ — каза мъжът, който отговори.

— Лори Стивънс, моля. — Тя беше администраторът в офиса на Сакс.

— Един момент.

— Лори.

— Здравей, Лори — рекох, фактът, че ме прехвърлиха от централата, означаваше, че номерът ми ще се покаже като външно разширение на телефона, което го правеше по-вдъхващ доверие. — Обажда се Андрю Шефър от фонда за частни капиталови инвестиции. Питам се дали ще мога да се вместя в програмата на Джонатан Сакс днес?

— Изпратихте ли му имейл?

Явно нямах представа как се правеха нещата в този офис.

— Да, но не получих отговор. Не мога да се свържа с него, а трябва днес да изясня въпроса за потребителския индекс.

— Той отсъства от няколко дни. Пипнал е някакъв вирус. Имейлът вероятно ще ви свърши работа.

— Имате ли номера на мобилния му телефон?

— Мобилният му телефон? Не. Може да говорите със заместник-директора, щом е спешно.

Бях преминал границата. Време беше да дам на заден ход.

— Не е необходимо. Готов съм. Само исках да проверя още веднъж нещо с Джонатан. Ще чакам да ми отговори по имейла.

— Добре.

— Благодаря.

Сакс беше избягал от работата си. Наистина се криеше. Погледнах списъка с роднините и колегите му в района. Разполагах само с двайсет и четири часа и нямах време да ходя от врата на врата, нито дори да говоря с всеки един от тях по телефона.

Бях се надявал да убедя Джонатан Сакс бавно и целенасочено, както ме бяха учили, постепенно да щракна капана, така че той да не може да се измъкне. Положението обаче беше лошо. Имах краен срок. Налагаше се да го поразтърся.

Обадих се тук-там, разчупих леда и нещата потръгнаха. Имаше и нещо друго. Забавление не е най-точната дума. По-скоро изпитвах удоволствие, че се отдавам на слабостта си.

Отново погледнах офиса на собственика на имота и се замислих. И после набрах номера на бившата съпруга на Сакс.

— Ало?

— Здравейте. Извинявайте, че ви безпокоя. Аз съм Стивън от „Ривър Парк Хоумс“. Номерът ви е вписан за връзка при спешни случаи с Джонатан Сакс.

— Случило ли се е нещо?

— Да. Тук има голям теч, а ние имаме само служебния му номер. Трябва ни достъп до жилището и се опитваме да се свържем с господин Сакс.

— Опитахте ли на мобилния му телефон? Той каза ли ви новия си номер?

— Знаем само домашния и служебния.

— Той го смени съвсем наскоро. — Тя продиктува новия му номер.

Сега можех да се свържа с него, но какво щях да кажа? Имах неясното усещане, че трябва да съм на негова страна, да съм добрият, а не лошият човек на Линч, но не знаех какво се иска и какви са условията.

Джак ми беше дал номера на Линч предишната вечер заедно с малко основна информация за Сакс. Закрачих по улицата и му се обадих.

— Кой е? — попита Линч.

— Майк Форд — отвърнах, но не можах да добавя нищо повече. Зад ъгъла зави тойота приус и аз познах мъж, който приличаше на Джонатан Сакс след тридневен запой. — Мамка му, той е тук. Ще ти звънна пак — рекох и се скрих зад джипа си.

Колата на Сакс беше доста изцапана. Гуменото растение на задната седалка се заклати насам-натам, когато той спря на улицата и тръгна към дома си. Беше с тъмносин пуловер, панталон в цвят каки и маратонки.

Влезе в къщата си, за да я огледа набързо, и после отиде в канцеларията на управителя на имота. Видях го през прозореца как сочи към къщата си. Бившата му съпруга сигурно му се беше обадила за теча. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото бях планирал.

Видях, че озадачеността му се превърна в подозрителност, и Сакс надникна през прозореца.

След това се отправи към тойотата и потегли. Скочих в колата си и го последвах, надявайки се да разбера поне къде е отседнал, за да измисля начин да говоря с него.

Следвах го от разстояние, но това едва ли имаше значение. Сакс беше в някакъв свой свят. В огледалата на автомобила му видях, че той си говори сам, когато спре на червен светофар. От югоизток Сакс подкара по Националната алея, а после пресече към Паметника на военноморските сили и паркира в зоната за автобуси.

Потегли по Пенсилвания Авеню и после се насочи към Индиана. Изведнъж ме осени прозрение. Сакс се беше насочил към така наречения „Федерален триъгълник“, най-омразното ми място във Вашингтон.

Районът е замък на кошмарите за хора с престъпни наклонности. Над улицата се беше извисила застрашително сградата на ФБР, брутална бетонна крепост, а от другата беше Министерството на правосъдието, където преди известно време имах удоволствието за малко да изгоря. Отпред са централата на полицията и Върховният и Окръжният съд на окръг Колумбия. Вършил съм много доброволна работа тук без заплащане, затова човек би си помислил, че съм свикнал с това място, което обаче винаги ме изнервяше.

Съдът беше там, когато бях дванайсетгодишен и седмици наред седях на твърди пластмасови столове и чаках, докато преди процеса баща ми обикаляше по срещи с прокурори и ищци, които се усмихваха неискрено, докато бързо преминаваха покрай мен и брат ми. Там трябваше да седя, облечен с дрехите си за църква, и да гледам как председателят на съдебните заседатели обявява баща ми за виновен. Там чух съдията да го осъжда на двайсет и четири години затвор и гледах как съдебният пристав го изтръгва от обятията на майка ми. През по-голямата част от живота ми татко не беше с нас.

И натам се беше отправил Сакс. Идеално място да свърша първата си работа за моите нови престъпни съюзници.

Тротоарите и широките стълби на съдилищата бяха пълни с ченгета. Преброих четирима униформени военни полицаи, докато вървях, и кой знае колко още цивилни.

Сакс спря пред грозна сграда от седемдесетте години от бетон и черно стъкло — Федералният съд. Застана отпред и се загледа във входа, бръкнал с едната си ръка дълбоко в джоба си, а с другата чоплеше нещо на врата си. Бях на двайсетина крачки от него.

В същия миг телефонът ми иззвъня.

Сакс се обърна, когато натиснах бутона да го спра, и се престорих, че минавам случайно.

Беше номерът на Ани. Погледнах колко е часът. По дяволите. Ако не свършех бързо работата, щях да закъснея.

Сакс продължаваше да гледа втренчено сградата. Имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче. Накрая си пое дълбоко дъх и се върна по пътя, по който беше дошъл. Мина покрай някакъв спортен бар, замисли се за миг и после се шмугна в мрака. Застанах на тротоара така, че да го виждам през вратата.

Телефонът ми отново иззвъня. Изтръпнах и погледнах екрана, очаквайки Ани, но беше Джак.

— Какво става?

— Къде си?

— На „Федералния триъгълник“. Намерих Сакс.

— Какво прави?

— Изпаднал е в депресия, сякаш днес е последният ден на лятната ваканция.

— Какво мислиш, че се готви да направи?

— Не знам… — Отново погледнах към сградата, към която Сакс се беше приближил и после се беше отдалечил. Не можах да повярвам как не се сетих по-рано. Това беше Федералният съд, където се помещаваше Главната прокуратура на окръга. — Главният прокурор.

— Мамка му — изруга Джак.

— Линч каза, че ще го остави на мира, освен ако не направи нещо необмислено.

— Доносничеството е доста необмислено, като се има предвид какво знаем за Линч. Не му позволявай да влезе там. Ще го убият. Току-що си уредих среща. Не съм далеч. Ще дойда.

Казах си, че върша добро дело. Може би Линч наблюдаваше мен и Сакс в момента. Ако видеше вътрешния си човек да влиза в Главната прокуратура, можеше да направи всичко. Имаше и друга причина, поради която трябваше да му попреча — ако Сакс проговореше, щях да загубя единствения ми лесен начин да се измъкна от бъркотията.

Сакс не си поръча нищо на бара. След пет минути се отказа и излезе на тротоара пред фонтаните на Паметника на военноморските сили. Погледна към съдилищата и после пак към колата си.

„Тръгвай си“ — опитах се да му внуша.

Той извади мобилния си телефон. Приближих се още.

Разговорът беше кратък, но успях да чуя края: „Влизам. На отсрещната страна на площада съм. Добре.“

Сакс се отправи към Съдебната палата.

Телефонът ми избръмча. Съобщение от Ани. „Къде си?“

Нямах време да отговарям. Докато вървях след Сакс по площада, можех да се закълна, че видях черен крайслер да минава по Четвърта улица.

Нямах време да се опитвам да придумвам Сакс. Трябваше да се разправям с него в крачка в сърцето на криминалната правосъдна система.

Минах бързо покрай него, докато той се приближаваше към кръстовището. Сакс намери пролука в потока от коли. Наложи се да спра и най-после да го направя. Изскочих пред един кадилак ескалейд на военен полицай, който удари спирачки и наду клаксона, докато бягах, пресичайки улицата.

Сакс стигна до предната врата на Съдебната палата. Хукнах след него, но закъснях. Той вече минаваше през детекторите за метал, а аз бях най-отзад на опашката. Между нас стояха осем полицаи и мястото не беше подходящо да му отправя покана за престъпен заговор.

Изчаках, потейки се, докато ме провериха. Взех мобилния си телефон и хукнах по коридора след Сакс.

Той ме чу, обърна се и ме погледна стреснато.

Покрай нас минаха още двама униформени военни полицаи.

— Джонатан Сакс? — попитах.

Лицето ми се беше зачервило от тичането. Раната до дясното ми око все още не беше заздравяла. Знаех, че приличам на луд.

— Да — отговори той, отстъпвайки назад, и погледна към ченгетата.

— Казвам се Майкъл Форд. Адвокат съм. И имам основания да мисля, че животът ти е в опасност. Съжалявам, че те изненадах така.

— За кого работиш?

— За никого. Наскоро научих нещо. Трябваше да те предупредя.

Сакс продължи да отстъпва.

— Виж, ако съдействаш на прокуратурата или дадеш информация сега, ще се изложиш на риск. Щом аз успях да разбера какво правиш, и те ще могат. Моля те, отдели ми пет минути от времето си.

— Заплашваш ли ме? — попита той.

— Точно обратното. Дошъл съм да ти помогна.

— Продължавай.

— Не тук. Не мога да ти обясня колко опасно е за нас да бъдем в тази сграда. Те имат информатори. Ако проговориш, ще разберат.

— И как разбра?

Пристъпих към него.

— Брат ми се опита да проговори и те разбраха. Гледах как хората, които стоят зад това, го пребиха, докато той изпадна в безсъзнание. Животът му е в опасност. Затова, моля те, изслушай ме.

Очите му не се откъсваха от военните полицаи, които стояха най-близо до нас. Повикаше ли ги, с мен беше свършено.

До вратите на съдебните зали стояха семейства със стъписани и обезпокоени изражения. Покрай нас минаваха десетки ищци, съдии и полицаи. Видях твърдите пластмасови столове, на които бях прекарал толкова много време. Забелязах една старица да чака и дете да люлее крака, твърде къси, за да стигнат до пода. През отворена врата видях съдия да заема мястото си. За миг отново преживях ареста си и съдебния процес преди десет години и си припомних как ме гледаше втренчено съдията и нощта, в която се разпадна животът ми.

Всеки момент очаквах да почувствам ръка на рамото си и белезници на китките.