Директивата

28.

Зачаках пролука в уличното движение и после я настигнах, когато тя влезе във фоайето на „Четири сезона“.

— Само една услуга — добави Блум. — И после ще те свържа с Ласитър.

Тя ме държеше на въдицата и го знаеше.

— Добре — съгласих се.

Блум се вгледа за миг в асансьорите, намръщи се и после забърза навън, като едва не събори мъж с костюм, докато излизаше през въртящите се врати. Тръгнах с нея покрай канала „С & О“. Нощем мястото е тихо. Само на един хвърлей камък си от лудешкото оживление на М Стрийт, но все едно си извън града, сред природата. Разминахме се с друга двойка, която се разхождаше.

Докато пресичахме по моста, забелязах някой да се отдалечава — як и набит южноазиатец със слушалка в ухото, виеща се към сакото на костюма му. Много приличаше на мъжа, с когото Блум едва не се беше сблъскала на вратата на фоайето.

Тя го изчака да завие зад ъгъла, а после се приближи до задната страна на хотела, покрай канала, и ме погледна по начин, който изобщо не ми хареса.

— Получих бележка за един мой приятел, който е отседнал тук. Надявах се да го изненадам, затова може би ще ми помогнеш.

— Ще говоря със служителите на рецепцията.

— Те са много досадни по такива въпроси.

— Да се върнем във фоайето. Може да се промъкнем до асансьорите и да се качим.

— Той е в апартамента с терасата. Всичко е електронно контролирано. Специален достъп.

— Можеш ли да му се обадиш и да го изненадаш долу?

Блум вече оглеждаше задната страна на сградата.

— Нали можеш да отваряш ключалки? — попита.

— Не, не, не.

— Но можеш.

— Можех. Някои, от време на време. Но това изисква шперцове и желание, а на мен ми липсват и двете.

Тя погледна към страничната врата в ъгъла, до отдушниците, скрити в храстите.

— Той е горе. Ще бъде страхотно.

— Ще ни арестуват.

— Познавам шефа на охраната на цялата верига хотели. Всичко ще бъде наред.

— Тогава му се обади.

— Няма време.

— Там има камера.

Тя извади ключодържателя си, светна с малка лазерна показалка върху стената до камерата и после я насочи право в очите ми.

Предположих, че знае този номер. Пристъпих напред и надникнах през ключалката.

— Съжалявам, Емили. Вече имам достатъчно неприятности.

Блум изцъка с език.

— Жалко. Вече става късно да се обадя на моя човек от ФБР… — Поклати глава. — Ами с кредитна карта?

— Не. Има нещо, което се нарича секретен патрон. Повярвай ми. Отварянето на свестни ключалки няма да стане.

— А това? — Бръкна в чантата си. Фенерчето й се отмести от камерата.

Хванах ръката й.

— Внимавай с лазера.

Тя извади фиба за коса.

— Теоретично ще ми трябват две фиби и пак няма да стане.

— Имам само една.

— Тогава изненадай приятеля си с цветя или му изпрати шампанско.

— Виждам, че не си падаш по това, Майк. Мислех, че ще си помогнем взаимно.

Бяхме напуснали територията на „услуга за услуга“ и стигнали до недвусмислено изнудване. Въздъхнах и погледнах фибата.

— Случайно да имаш фолио?

— Не.

Огледах се наоколо.

— Още по-добре. — На отдушника имаше фолио. Наведох се и откъснах парче. Блум нямаше да се откаже, докато не й направех демонстрация, за да задоволя желанието й и после да продължим по-нататък.

Алуминиевото фолио беше малко по-дебело от домакинското. Отворих ножа си и изрязах ивица, широка двайсет и пет и дълга пет сантиметра, а после я прегънах по дължината. Пробих шест процепа във фолиото близо един до друг и се получи нещо като пет пръстчета, които стърчат от фолиото. Всеки беше дълъг колкото широчината на нарез на ключ.

Използвайки фибата за коса, пъхнах алуминиевата ивица в ключалката, така че „пръстите“ да се изравнят с щифтовете, и натиснах докрай. Сложих върха на ножа в цилиндъра, завъртях и започнах да треса всичко като човек, който държи жица, по която преминава електрически ток.

Работата не беше фина. Блум ме наблюдаваше с нарастващо съмнение.

Мнозина ключари не си правят труда да отварят ключалките с шперц. Това ти дава само една възможност. Те правят нещо, което се нарича отпечатване. Когато отваряш ключалка, повдигаш всеки щифт на правилната височина. Отпечатването работи по обратния начин. Повдигаш ги догоре и бавно ги натискаш надолу до правилната височина.

Когато завъртях ножа, цилиндърът се превъртя и заклещи щифтовете. А когато го разклатих, щифтовете бутнаха пръстчетата, които срязаха фолиото до правилната височина, абсолютната водоравна линия, и после вече застанаха неподвижно. За разлика от отварянето с шперц, когато се направи добре, това не оставя следи за криминалистите. Не само че влизаш, когато използваш подходящи инструменти, но и ти остава работно копие на ключа.

Изобщо не очаквах, че ще стане, но докато обяснявах основните неща, се надявах, че ще прозвуча добре и Блум ще ме остави на мира.

Продължих да треса ключалката още една минута. Нямаше вълшебно отключване, нито завъртане на цилиндъра.

— Е, дотук бях… — рекох и после млъкнах, защото чух подрънкване на ключове. Пазач. — Трябва да тръгваме — прошепнах и отпуснах ръката си върху щифта. Ножът се завъртя. Цилиндърът също. Ключалката се отвори. Никога не съм бил по-нещастен от успеха си.

— Чудесно — отбеляза Блум.

Подрънкването на ключове се чуваше все по-близо и нямаше къде другаде да отидем, освен да влезем. Блум прекрачи прага, хвана ръката ми и ме повлече след себе си. Извадих фолиото и затворих вратата. Изкачихме се по стълбището до четвъртия етаж. Тя се заслуша на вратата и после ми направи знак да чакам.

Трийсетина секунди по-късно отвори вратата и аз съзрях в гръб още един азиатец с втален костюм, който мина покрай нас в коридора. Стори ми се, че носи кобур под лявата си мишница и нещо на колана.

Исках да попитам защо въоръжени мъже охраняват изненадата, но Блум тръгна. Последвахме азиатеца от разстояние, минахме покрай количка за пазаруване и зачакахме на ъгъла, докато той се скри от погледа ни. Блум се приближи до врата на хотелска стая, която се отключваше с електронна карта, и сложи ръка на дръжката.

— Вътре ли е приятелят ти? — попитах. — Защо не почукаш?

— Някога бил ли си на парти изненада?

— Не и на такова. — Исках да се махна от коридора, скритите камери и частната охрана. — Трябва ти телена закачалка за дрехи или тънко метално парче — казах и се огледах наоколо. Стандартната процедура за хотелски врати беше да бръкнеш отдолу с дълга тел, да закачиш дръжката от вътрешната страна и да отвориш. — Трябва да се махаме оттук. — Обърнах се и видях, че Блум пъха карта в четящото устройство и после превърта валчестата дръжка.

Тя ми направи знак да вляза. Озовахме се в апартамент, който сякаш продължаваше безкрай, със стена от френски прозорци, откъдето се излизаше на терасата. Лампите бяха скрити като звезди на тавана. Тъмно дърво покриваше всяка повърхност. Това беше най-хубавата стая, в която бях влизал. Спрях. Дори миришеше на скъпо, съвсем лек нюанс на зелен чай и джинджифил.

Не знаех какво ме уплаши най-много — че това не беше изненада, че Блум имаше свои методи за влизане с взлом или че тази лукава жена ме беше вкарала в хотелска стая след няколко питиета.

— Какви са тези пазачи?

— Непалци. Предполага се, че са бивши британски гурки. — Блум завъртя очи и тръгна из апартамента, методично проверявайки стаите. — Не се тревожи за тях. Шейховете и олигарсите обичат да ги използват за охрана. Всичко е фасада. Макар че те имат ножове, дълги трийсет сантиметра. — Направи гримаса. — Театър. Нейман си пада по такива неща.

— Сега вече може ли да се обадим на връзката ти? — Беше ми писнало. Нямаше да е трудно да се престоря на изгубил се гост на хотела, да сляза във фоайето и да се разкарам оттук, колкото е възможно по-бързо. — Защото мисля да…

Щях да кажа „тръгвам“, но нямах възможност да довърша изречението си. Блум сложи ръка на устата ми и ме задърпа към спалнята.

Чух, че вратата на асансьора в коридора иззвъня мелодично. Тя угаси лампите и двамата зачакахме мълчаливо, докато към нас се приближаваха стъпките на най-малко трима души. Вратата на апартамента се отвори.

Когато запали осветлението, законният наемател на апартамента видя, че Блум седи на кресло срещу него, и остана напълно озадачен.

— Мъртъв си — засмя се тя.

С него бяха и телохранителите му — четирима, не особено едри, но здравеняци и достатъчно страховити и без извадените пистолети и отметнатите сака, които разкриваха ножовете в коланите им — дълги и лъскави, като тежки мачетета със зловещи, извити напред остриета.

Олигархът приличаше на водопроводчик, който е спечелил от лотарията. Косата му беше оредяла и късо подстригана отпред и дълга отзад. Носеше лъскава риза и черен костюм с четири копчета. Беше руснак или някъде от Централна Азия и излъчваше бруталност. Имаше набола брада, небръсната от два дни. Той беше последният човек на света, с когото бих искал да влизам в конфликт, дори и без убийците зад него.

Мъжът се приближи до Блум, а телохранителите му заобиколиха креслото й.

Човекът с костюма, който предположих, че е Нейман, спря и се замисли, докато телохранителите му ставаха все по-нервни.

— Много добре, Блум — най-после каза той с лек акцент. — Ти печелиш. Изпрати документите.

Блум стана и стисна ръката му. Той каза нещо на гурките, явно ги успокояваше, а в апартамента влязоха още няколко членове на антуража му. Жена със застрашително високи токчета ни предложи питиета.

— Трябва да останем малко, да приемем гостоприемството — прошепна Блум. — Да му позволим да спаси репутацията си. Ще почакаш ли за момент? Ще отида да се обадя на Ласитър. Обещавам.

Отстъпих. Нейман всъщност беше обаятелен човек и започна да разказва истории за съветската армия и за Афганистан.

Блум се извини и след минута я намерих на терасата да говори по телефона.

— Страхотно. Не. Благодаря. Поздрави Бев и децата — каза тя и затвори.

— Гурките не изглеждат доволни от теб — уведомих я.

— Той може да ги задържи за фасада, но отсега нататък ще ходи във фирма „Блум“ за лична охрана.

— На бас ли се бяхте хванали?

Тя кимна.

— Може би следващия път ще ме посветиш в тайната, когато заговорничим заедно.

— Не е забавно. Говорих с Ласитър. — Тя написа телефонен номер на визитна картичка и ми я даде. — Три часа следобед. Полевият офис във Вашингтон. Знаеш ли го къде е?

— Да. Това ли е всичко?

— Да.

— И си сигурна, че…

— Вече ти казах, че съм напълно сигурна, Майк. Можеш да му имаш доверие.

— Благодаря. Имам чувството, че лекцията ми по отваряне на ключалки не беше необходима.

— Наистина трябваше да мина през външната врата. Те наблюдаваха асансьорите, а моят специалист по шперцовете е на един час път. За пръв път виждам номера с фолиото.

— Картата открадна ли я, когато се блъсна в пазача на вратата?

— Реших да убедя Нейман, докато е тук. Пък и исках да те проверя.

— Не ме гледай така.

— Как? — попита тя.

— Когато някой ме гледа така, не след дълго ми предлага работа.

— Има време.

Сбогувахме се с домакина и аз изпратих Блум до офиса й. Докато казвах „довиждане“, атмосферата беше заредена с онова чувство на първа среща, когато се подготвяш за кулминация — и вероятно в моя случай беше така, което е десет пъти по-вълнуващо от всяко влизане с взлом. Доближихме лица на два пъти, докато се ръкувах с нея, и тя понечи да ме прегърне, а после отново разменихме ролите си.

Не се случи нищо, освен ако не броите няколко закононарушения. И що се отнасяше до Ани, не бях направил нищо лошо, само вечерях с делови партньор и си разменихме услуги. Но докато карах към дома си и докоснах устните си, пресъхнали от червеното вино, защо се почувствах виновен, сякаш бях убил някого?