Линч подкара и аз се наведох зад тъмните стъкла.
— Ти ли го застреля, мамка му? — обърнах се към Линч.
— По-сложно е, отколкото изглежда — отговори той.
Погледнах Джак.
— А ти какво правиш с тях?
— Бях там, Майк. Те ме взеха. Могат да ни измъкнат оттук. Дошли са да помогнат.
Видях тъмнолилавото петно под превръзката на слепоочието на Джак и долових страха му.
— Трябва да те закарам на безопасно място — каза Линч.
— Дюпон.
— Какво?
— Закарай ме на Дюпон Скуеър — отвърнах, гледайки пропуснатите обаждания и съобщения от Ани. — Иначе годеницата ми ще ме убие и ще те лиши от това удоволствие.
Трябваше да говоря с нея, преди новината да се разчуе, и да й обясня как стоят нещата, преди всяка новинарска агенция да ме опише като убиец. Но имаше и нещо повече. Ако щях да бягам, нямаше да го направя без нея.
— Положението е напечено — отбеляза Джак.
— Дюпон — повторих и се опитах да се сетя за място, където мога да си взема душ.
Линч ме погледна така, сякаш бях седемгодишно дете, и рече:
— Добре.
Слязох на червен светофар на пресечката с „Флорида“.
Джак също отвори вратата, но Линч го спря и пусна само мен.
— Ще се справиш, Майк — каза Линч. — Не се тревожи. Само запомни — не върши нищо необмислено. Това никога не завършва добре.
Стигнах до „Хилтън“. Бях си купил дрехи от първия магазин, край който минах — моден спортен бутик за облекла в урбанистичен стил, а после се изкъпах и се преоблякох в съблекалнята на обществения басейн зад началното училище „Мари Рийд“.
Докато прекосявах фоайето, осъзнах, че панталонът в цвят каки и карираната риза не изглеждат много небрежно-елегантни в петък, а са по-подходящи за рапър, който е решил да изглежда нормално. Сервитьорите в главната бална зала прибираха десертните чинии и малки групи съдии и адвокати стояха тук-там и разговаряха.
Помахах на Ани, която беше в отсрещната страна на помещението. Тя държеше тежка кристална ваза с гравиран надпис и беше в центъра на вниманието на малък кръг от прокурори и съдии. Когато хората, с които Ани разговаряше, ме видяха, че се приближавам, безпокойството им нарасна, сякаш ставаха свидетели на автомобилна катастрофа. Предположих, че разбират значението на моето неявяване навреме на големия момент на Ани.
— Майкъл — каза възрастен адвокат, специалист по интелектуалната собственост, с когото бях в приятелски отношения, — най-после успя да дойдеш. Пред теб е най-новият носител на наградата за най-добра доброволна безплатна работа през годината. — Той вдигна чаша за Ани.
— Честито — рекох. — Много съжалявам, че закъснях. Възникна нещо спешно.
Наведох се да я целуна по бузата. Тя беше студена като лед.
— Добре ли си? — прошепна Ани.
— Да.
— Защо си се облякъл така, по дяволите? — изсъска тя, усмихвайки се престорено, и ужасно ми заприлича на баба си.
— Ще ти обясня.
В края на бара имаше телевизор, който предаваше новини. На мястото, където бях оставил Сакс, се беше събрала цяла армия ченгета и медици.
Преди да успея да се измъкна, Ани ме представи на хората около нея и аз се ръкувах с тях.
— А това е съдия Густавсон, единственият във Вашингтон, който записва собственото си мнение.
Те се засмяха. Забелязах, че под ноктите ми все още има кръв. Щях да стисна ръката на съдия от съда, откъдето бях взел Сакс. Стоях там като идиот, втренчен в ръката си, и после я протегнах към него. Да ме убият, не знам за какво разговаряхме, нито колко време стояхме там. В съзнанието ми бяха само полицейските сирени и образът на Сакс, чиято кръв изтича на земята.
Очаквах, че всеки момент ще ме покажат по телевизията.
— Трябва да тръгвам — казах, прекъсвайки анекдота, който някой разказваше.
Ани ме погледна с изражение, което питаше: „Какви ги вършиш?“
— Ще те изпратя — каза тя. — Извинете ме за момент.
Влязохме във фоайето.
— Къде беше? — попита Ани. — Годеникът ми ми върза тенекия. Знаеш ли как изглежда това? Писна ми от онова, което става с теб. И защо си облечен така?
— Извинявай. Права си. Джак е загазил здраво.
— Какво става?
— Някакви хора го преследват. Заплашват го.
Нямах време да обмислям нещата. Инстинктът ме подтикваше да бягам. Но можех ли да поискам от Ани да зареже целия си живот ей така, без предупреждение? Можех ли да й разкажа всичко?
Не. Тя беше силна, боец и дори да се опитах да я държа настрана от тази история, нямаше да ми позволи да посрещна сам предизвикателствата. Не можех да я изкуша. Трябваше да я предпазя.
— Той ранен ли е? — попита тя. — А ти замесен ли си? Трябва да отидеш в полицията.
Но Джак се беше опитал да отиде в полицията. Сакс също. Погледнах Ани, която беше тук в стихията си. Много се гордеех с нея. За какво мислех? Да избягаме? Да живеем в мотели? Да се крием в някаква дупка, да боядисваме косите си, да броим последните си пари, да живеем на тъмно със спуснати щори и да се караме за дистанционното до края на живота си?
Бръкнах в джоба си и докоснах цифровото записващо устройство, което бях извадил от джоба на Сакс, докато той лежеше на улицата и умираше. От портативния касетофон се отрониха люспи засъхнала кръв. Сакс можеше да ме предаде на главния прокурор. Линч ме беше спасил. Гадеше ми се от това. Мислите ми се въртяха в кръг — начините, по които мога да избягам, лъжите, с които мога да се заблуждавам.
В тях обаче нямаше утеха. Налагаше се само едно заключение, колкото и да се съпротивлявах. Нямаше изход. Линч ме притежаваше. Затова ми беше позволил да се отдалеча от колата му. Той знаеше, че нямам избор. Не можех да искам от Ани да бягаме. И двамата имахме живот тук. Бих загубил твърде много.
— Права си. Ще се погрижа за нещата. Всичко ще бъде наред. — Целунах я. — Много се гордея с теб. Отивай да празнуваш. Заслужаваш го. Ще се уверя, че Джак е добре, ще му дам няколко съвета и това ще бъде всичко.
Тя стисна устни.
— Ще ми кажеш, ако се нуждаеш от помощ, нали?
— Да.
— Добре. И повече никакви неприятности. А сега ще се върна при гостите. Нашият партньор мениджърът ме покани в клуб „Космос“ насаме. Вероятно ще ме уволни, че съм свършила толкова много работа безплатно.
— Съмнявам се. Ти си същинска машина. Продължавай все така. Разбрахме ли се?
— Дай ми малко време — отвърна Ани.
Целунах я по бузата и тя се отправи към балната зала.
Минах през кафенето и свих един нож за пържоли. Докато излизах към бизнес центъра, някаква жена влизаше. Пуснах я да мине и после пъхнах крак във вратата точно преди да се затвори.
Исках да знам къде е работил Сакс и какво представлява директивата, и не след дълго седях пред компютър, за да разбера какво иска Линч.
Ако търсиш големите пари, забрави банките и отиди в източника на всичките пари, банката на банките, Федералният резерв.
На всеки осем месеца и нещо в мраморната цитадела на Националната алея във Вашингтон се събира комитет, известен като Управителен съвет на Федералния резерв. Двайсет и пет мъже и жени сядат край дълга дървена маса с плот от черен камък, излъскан до ослепителен блясък, и до обяд решават съдбата на американската икономика. Те оповестяват публично плана си едва в 14:15 часа.
Федералният резерв решава, но не заповядва. Вестниците непрекъснато пишат, че Резервът определя лихвения процент, но институцията не може да издава укази на банките, нито да ги принуждава да отпускат евтини заеми.
И така, в края на съвещанието комитетът във Вашингтон издава директива на Търговското бюро на Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Бюрото е газта и спирачката на Резерва за цялата икономика. Търговците купуват, продават, манипулират и насочват пазара според заповедите на Вашингтон. Известно на Уолстрийт само като Бюрото, то има търговски баланс за три билиона долара, поддържа стойността на валутата на САЩ и търгува ценни книжа за милиарди долари всеки ден.
Погледнах снимка от последното съвещание. И там, на стол до задната стена, полускрит зад колона, седеше Джонатан Сакс. Имаше вид на най-младшия член на състава.
Директивата беше нещо като наръчник за американската икономика. Комитетът наводняваше Съединените щати с лесно спечелени пари, надявайки се да поощри и стартира икономически растеж. В един момент обаче това свършваше. И ако знаеш, кога ще спре музиката, може да спечелиш милиарди.
Линч не искаше тайно надничане в доклада за печалбата на някоя банка, а съкровищата на Федералния резерв, и искаше аз да ги открадна.
Не можех да избягам. Знаех какво трябва да направя.