Директивата

4.

Нямам много добро мнение за комбинирането — кое с кое си отива и така нататък, но изпитвам силни чувства към една комбинация. Ако менюто тази вечер включваше проникване с взлом, бягство на живот и смърт от полицията или маниакално насилие, не можеш да сбъркаш със „Стийл Ризърв“ в кутия от седемстотин милилитра и бутилка „Олд Кроу“.

Тези две напитки се кандилкаха на седалката до мен в метрото, докато отивах в дома на брат ми. Определено не им беше мястото в голямата платнена торба на Ани с надпис „Спокойно сърце с йога“ и емблемата на мандала майка-земя. Не ги бях опитвал от години, въпреки че едно време те бяха задължителни за мен и за брат ми Джак. Изпиваш петдесет милилитра от бирата, наливаш същото количество бърбън, запушваш с палец отвора на кутията, обръщаш я веднъж и после отпиваш. Обикновено това се прави, докато шофираш (като държиш и въртиш волана с коляно), много често на път към предстоящо местопрестъпление. Бирата е с девет процента алкохолно съдържание, но има и нещо повече — особената алхимия на евтиния бърбън и привкуса на лекарство на силното светло пиво. Двете заедно се преглъщат като изгарящо разкаяние, за минути отмиват всеки възпиращ импулс в тялото ти и те правят превъзбуден обект на неизбежно разрушение, истинска тийнейджърска ръчна граната.

Тази вечер беше специална. Нуждаех се от кум за сватбата. Отново допусках миналото в живота си, колкото и неприятен вкус да имаше. Баща ми отдавна ме караше да се свържа с Джак. Твърдеше, че се е поправил. Преди години аз отрязах големия си брат, единственият ми брат, предишният ми герой. Колкото и да го заслужаваше, отчуждението разби сърцето ми. Бях грешил дълбоко за греховете на баща ми, затова може би и Джак заслужаваше втори шанс.

Той ми липсваше. Никой не го познаваше така добре като мен. Въпреки всичките си недостатъци Джак се беше грижил за мен, когато баща ми отиде в затвора. С Ани имахме страхотни приятели, но в миналото ми имаше време, за което не можех да говоря с тях. Нуждаех се от човек, пред когото мога да се отпусна и да се шегувам за отминалите дни. Трябваше да изпускам парата, без да правя глупости като например играта на измама „Познай картата“ в Ню Йорк. Все още имах охлузване на гръдния си кош. Щом хора като Лорънс Кларк използваха миналото ми срещу мен, защо да си правя труда да го крия? Сега Джак се беше върнал в града. Можех да използвам сватбата, за да се съберем всичките отново. След Ню Йорк му се обадих да се срещнем и след няколко неловки съобщения и обаждания решихме да вечеряме заедно.

Когато потърсих адреса му близо до парка „Тахома“, досами границата с Дистрикт, картата в „Гугъл“ показа празно място и някаква жена, която бута количка, пълна с боклуци. Докато се приближавах към дома му, минах покрай автомобилен сервиз, заложни къщи и църква. Това беше всичко, което си бях представял за срещата ни. Беше грешка. Джак сигурно все още се занимаваше с измами. Въпреки че бях взел правилното решение какво да занеса за вечерята.

Завих зад ъгъла. След няколко пресечки кварталът се промени. Магазините за алкохол се превърнаха във винопродавници, автомобилите станаха по-скъпи и после се озовах пред редица нови градски къщи, „Започвайки през 60-те“, както обясняваше един плакат.

Снимката на пустеещия парцел сигурно беше стара, отпреди да започне застрояването. И вехтошарката отдавна я нямаше. Сега беше заменена от млада майка с клин за йога, която буташе двойна количка за близнаци с размера на машина за почистване на ледени пързалки.

Джак живееше на номер 108 — триетажна къща на ъгъла, най-хубавото място в квартала. Докато се качвах по стъпалата, аз се запитах как брат ми се е сдобил с този недвижим имот. Красивата леха с невени отпред ме изнерви много повече за заниманията на Джак, отколкото ако го бях намерил да живее на пустеещ парцел.

Натиснах звънеца.

Трийсетина секунди по-късно вратата отвори мъж, когото едва познах. Кестенявата му коса беше подстригана късо, леко прошарена на слепоочията. Той се усмихна, показвайки хлътнали бузи и челюст на всеотдаен бегач. Беше със спортен елек, памучен панталон и нови тъмносиви обувки „Ню Баланс“ за сто и трийсет долара. Това не беше братът, когото познавах. Стилът на Джак беше всичко да е за еднократна употреба. Този човек изглеждаше непретенциозен, достоен и заможен.

— Не трябваше да носиш нищо — каза той, взе торбата с алкохола и ме поведе към трапезарията. — Но благодаря.

От кухнята се носеше приятен аромат. Помещението беше обзаведено с модерни кулинарни играчки — ръчно изработени ножове, настолен миксер и половин дузина различни керамични тенджери и тигани. Провървя ми, че бях изкарал бърз курс по подозрително прахосване на пари в „Бергдорф“.

— Радвам се, че дойде — продължи Джак. — Все се каня да опитам тази тайландска рецепта за „пад тай“, но досега нямах основателен повод.

На плота имаше изрезка от „Таймс“. Погледнах през прозореца към алеята за коли и видях сиво „Ауди А6“. Автомобил за корпоративен адвокат. Джак винаги бе предпочитал големи американски коли. Когато бяхме по-млади, той две години ремонтира сам едно „ферари GTO“ от 1969 година. Имах чувството, че сглобихме проклетата кола от части, откраднати от гробища за коли, докато прескачахме огради и бягахме от ротвайлери.

Обърнах се към кухнята и видях, че Джак се мръщи на бирите и пластмасовата бутилка бърбън, които бях донесъл.

— Искаш ли са ти налея от това? — попита той. — Беше извадил кристална чаша за бира от бюфета и неумело прикриваше отвращението си.

— Пиеш ли?

— Вече не пия много. Но ти си налей.

— Извинявай. Ако се възстановяваш, мога да ги изхвърля. Беше шега.

— Не. Не съм се отказал. Само не пия през седмицата. Много съм зает. Не се възстановявам бързо като по-рано.

— Чудесно — отвърнах и огледах първия етаж — мраморни плотове, прибори от неръждаема стомана, нов телевизор с плосък екран. — Постоянна работа ли имаш? В някой цех?

— Не — ухили се брат ми, сякаш се шегувах. — Редовна, от девет до пет. Всъщност по-скоро до осем. Знаеш как е. Нищо вълнуващо.

— Браво на теб. И какво работиш?

— Съветник по сигурността. Такива неща.

Това беше любопитна професия за Джак. Едно време, ако искаш да управляваш рискове, първото правило беше да не позволяваш на човек като него да пристъпи прага на дома ти.

— Сериозно? — Не успях да прикрия изненадата си.

Джак се усмихна.

— Знам за какво намекваш, Майк. Лисицата и кокошарника. Но сега съм напълно чист и част от миналото ми… — Той потърси подходяща дума. — Опитът ми се оказа доста полезен. Върша куриерска работа, договори за правораздаването, разследвания, връзки с информатори. Чувствам се удобно в този свят. Въпреки че през повечето време прекарвам дните си, като седя пред компютър и проверявам разни неща.

— За кого работиш? — попитах. Знаех няколко имена в този бизнес.

— Имам собствена фирма. Еднолична фирма, за да избегна големи данъци. — Той извади от хладилника бутилка от зелено стъкло с минерална вода.

— И за кого работи фирмата?

— Не мога да ти кажа, Майк. Няма да повярваш колко много декларации за поверителност трябваше да подпиша. Вероятно знаеш как е, нали?

— Да — отвърнах. Исках да кажа, че това са глупости, но Джак, изглежда, се чувстваше напълно в свои води в това местообитание. Щом аз бях станал порядъчен, защо да не можеше да го направи и той? Боже! Това беше нещо като предателство. Джак Форд, един от най-големите измамници на всички времена, най-после беше станал честен.

— Татко ми каза, че сега ти работиш сам — рече Джак.

— Да. Имам собствена фирма.

— Ако се нуждаеш от работа или помощ, обади ми се. Не съм забравил колко пъти си ме измъквал. Дължа ти много, Майк. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

Думите му прозвучаха като благотворителност и това ме вбеси, но сдържах гнева си. За мен Джак знаеше само, че пия малцов алкохол и евтино уиски и че пътувам с градския транспорт. За някого, който не познаваше света, от който бях дошъл, учейки се на коляното на най-могъщия мошеник в окръг Колумбия, идеята, че един трийсетгодишен човек има хубав малък политически магазин, където единствената му работа е да дърпа конците, звучеше доста пресилено. Джак не ме беше виждал, откакто бях наивен новак, наскоро арестуван и едва избегнал затвора. Господи. Джак може би мислеше, че съм дошъл да го изръся с някой долар.

— Благодаря. Всичко ми е наред.

— Ами момичето? Ани? Струва ми се изумителна от онова, което ми разказа татко. Къде се сгодихте?

— В Тоскана.

Той подсвирна.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — обясних. — Тя е невероятна. Жизнерадостна и напориста. Много умна. Не ми позволява да върша глупости. Кара ме да се чувствам много по-добър. Луд съм по нея. Затова не се бъркай, когато става дума за романтични неща.

— Много се радвам за теб, Майк. — Той ме погледна, сякаш говореше сериозно, а после се обърна и провери рецептата. Беше наредил дузина подправки в малки стъклени купички.

Масата в трапезарията беше сложена за двама в двата срещуположни края. Под всяка чиния имаше нагревател. Приличаше на подредба в ресторант за изтънчени ястия, с изключение на кутията „Стийл Ризърв“ до моята чаша за вино. Не исках да я прахосвам, затова отворих бирата и налях в нея малко „Олд Кроу“.

— За братята — казах и вдигнах питието си.

Джак погледна с отвращение минералната вода и рече:

— Всъщност налей ми от онова.

— Сигурен ли си?

— Да. Не може да е толкова лошо, колкото си го спомням.

Приготвих му питие и го плъзнах към него. Вдигнахме кутиите и отпихме. Той затвори очи и уста и направи гримаса.

— Господи! По-лошо е — хлъцна и се удари с юмрук по гърдите. И двамата се засмяхме. Зарадвах се, че се чувстваме толкова приятелски настроени един към друг. Това щеше да ми даде възможност да се промъкна зад гърба му, преди той да се промъкне зад моя. Доверявай се, но проверявай. Беше време за разузнаване.