Директивата

22.

Преди да се отправя към Банката на Федералния резерв на следващата сутрин, аз трябваше да събера инструментите си. Първо се отбих при татко, а после отидох да видя Картрайт. Той беше известен с изобретателността си, но аз останах още по-смаян, когато ми даде бейзболна топка на „Ред Сокс“ от Световните серии през 2004 година, подписана от повечето играчи от отбора. Реших да не питам откъде я е взел, защото топката изглеждаше твърде хубава, за да е спечелена честно.

Взех флашките си от Дерек и след кратък курс по анонимност в интернет и потвърждение, че във флашките няма нищо, което може да го идентифицира, му дадох неколкостотин долара за работата му.

По пътя към Ню Йорк спрях пред дома на Джак, за да го взема.

— Ти ще караш — казах. — Аз трябва да се заема с телефона.

Той се качи в колата. Парата на кафето му замъгли стъклото.

— Времето е идеално — отбеляза Джак.

Беше плюс три градуса. Ситен дъжд пръскаше по предното стъкло. Престъпниците обичат лошото време, защото има по-малко свидетели.

Джак включи на заден ход и започна да изкарва колата от алеята, но после спря и я върна на паркинга.

— Не.

— Какво?

— Не мога.

— Отказваш ли се?

— Ти се отказваш. Не мога да ти позволя да рискуваш. Аз ще се погрижа. Ти си върви вкъщи.

— Няма да те оставя да го направиш сам — заявих.

— Сам си навлякох това, Майк. Вината е моя. Не сме разговаряли като хората, затова нямах възможност да ти кажа, но много се гордея с теб. Татко ми разказа всичко. Няма да престана да се хваля с теб. Брат ми е завършил колеж, после — Харвард, за Бога. Приятелите ми вероятно мислят, че това е част от някаква измама — засмя се той и се наведе напред, сложил лявата си ръка на волана. — Но когато бях потиснат, това ми даваше надежда, че мога да се променя, Майк. И че мога да се поправя. Благодаря ти. Имаш страхотно момиче и хубав, почтен живот. Няма да позволя на недостатъците ми да провалят това. Прибери се вкъщи.

Отпих глътка кафе и се заслушах в механичното свистене на чистачките.

— Благодаря, Джак. Но точно затова го правя. Залогът е всичко, за което съм полагал усилия. Не мога да стоя настрана и да те оставя да се оправяш сам. Не се обиждай. Разбирам те и съм ти признателен. И аз изиграх роля в прецакването на нещата. И сега ми се връща. Аз ще се погрижа за онези типове. Ще запазя живота, който извоювах. Понякога се налага да поизцапаш ръцете си, за да останеш чист. — Включих колата на скорост. — Затова да тръгваме.

Потеглихме към Ню Йорк. Трябваше да знам какво точно се случва в Деня на Федералните — кога Комитетът във Вашингтон взима решението си и кой има достъп до директивата между Вашингтон и Ню Йорк, и затова започнах да звъня на хората, които бях намерил с обажданията си от социалното инженерство.

Научих малко, но ценни неща. Директивата беше най-добре пазената правителствена информация освен националната сигурност. И в това имаше логика. Само една промяна на десетична запетая в директивата, например целевия лихвен процент, можеше да преобърне световната икономика. Обозначена като „Клас I Федерален комитет за операции на открития пазар — поверителна и контролирана“ (ФР), директивата беше на разположение на шепа хора извън Управителния съвет на Федералния резерв, на строга класифицирана основа. Старшият вицепрезидент, моят фен на „Ред Сокс“, беше един от тях. Въпреки всичко, което научих, не можах да разбера по какъв начин предават информацията от Вашингтон в Ню Йорк.

Джак предложи свой план:

— Мисля, че Ню Йорк е грешка, Майк. Те трябва да занесат директивата в Министерството на финансите във Вашингтон, нали?

— На ръка — отвърнах.

— И аз така си мислех. Ами, ако се представим за получателите в някакъв бутафорен офис?

— Да проникнем в Министерството на финансите и да нагласим бутафорен кабинет, без никой да забележи?

— Нещо такова. Или да причакаме куриера, да го заплашим с пистолет, или да се представим за други куриери и той да ни я даде да я пазим.

— Говориш ужасни глупости като от ситуационната комедия „Островът на Гилиган“.

Той потърка чело.

— Знам. Гадна работа. Блокирал съм.

Джак се беше побъркал. Не беше играл с толкова висок залог.

Пристигнахме в Манхатън малко след обяд и спряхме на паркинг на Пърл Стрийт. Джак вдигна яката на шлифера си, за да скрие лицето си, а после извади вестник от раницата си.

Слязох от колата. Не бяхме спирали по пътя. Краката ми бяха толкова схванати, че вървях така, сякаш съм бил в морето две седмици.

— Имаш ли нещо подозрително в раницата си? — попитах.

— Разбира се.

— Остави го тук. Както и всичко, което не искаш ченгетата да намерят в теб.

Той изпразни съдържанието на раницата си в жабката — комплект шперцове, лютив спрей, сгъваема палка и автоматичен нож.

— Това ли е всичко?

— Да — отвърна Джак.

Отправихме се към Мейдън Лейн, минавайки под строително скеле. Започнах да съставям списък на колите, джиповете, обикновените обитатели на квартала, носачите, строителите, доставчиците и банкерите.

Завихме към целта, Банката на Федералния резерв, и нюйоркската борса. Сега краката ми се разтрепериха повече от страх. От охраната на банките, полицията и видеокамерите, наблюдаващи от всеки ъгъл, с изключение на Белия дом, това беше най-добре охраняваната сграда в САЩ.

Джак държеше вестника над главата си. Не валеше толкова силно, че да го използва. Грабнах вестника и го хвърлих в боклука.

— Ами камерите? — попита той.

— Приличаш на луд. Не привличай внимание към себе си.

Радвах се, че дойдохме по обяд. Имах списък с мишени, които исках да огледам. Купихме си хотдог и кафе от сергия на Либърти Стрийт и погледахме как тълпата минава покрай нас.

Банката на Федералния резерв е крепост, издигаща се на осемнайсет етажа над нивото на улицата. Черните порти от ковано желязо и огромните блокове от варовик и пясъчник излъчват сила и преди всичко непревземаемост.

Забелязах наблюдателните постове високо горе в ъглите на банката.

Дадох на Джак мобилния си телефон и му казах:

— Мисли като турист.

Обиколихме сградата, докато Джак правеше снимки. Бях изтрил звука на затвора на фотоапарата на телефона си, за да снимаме тайно и безшумно.

Гледана отгоре, сградата представляваше дълъг клин, разширяващ се от изток на запад. В южната страна, на Либърти Стрийт, имаше главен вход, който водеше към богато обзаведено фоайе. В северната страна, на Мейдън Лейн, имаше противоударна товарна рампа и оживен вход за служители и посетители. На всеки вход пазеха най-малко две ченгета. Всеки път, когато ме погледнеха, имах чувството, че ги зяпам от обява за издирван човек, с всичките подробности за убийството на Сакс, напечатани под лицето ми.

Банката на Федералния резерв беше добре охранявана денонощно, откакто бе отворила врати преди деветдесет години. Докато се обаждах тук-там, един икономист ми разказа анекдот. Банката е само на две преки от епицентъра на експлозиите и на 11 септември 2001 година се наложило да я евакуират. Впоследствие обаче заради сигурността била отзована дори полицията на Федералния резерв. Едва тогава осъзнали, че на вратите няма ключалки, и повикали ключар да постави няколко, за да оставят сградата без хора за пръв път от 1924 година.

Джак извади мобилния си телефон и продължи да върви. Говореше прекалено много, което означаваше, че е нервен. Двама пощенски служители качиха количка на тротоара и я забутаха към банката, без да минат през проверка на документите. Само кимнаха на ченгетата.

— Бинго — рече Джак.

Поклатих глава.

— Те ги познават. Твърде сложно е, пък и как ще влезеш, когато стигнеш до товарната рампа?

— През бара на ъгъла — отвърна той. — Бил съм там. Тоалетната е три етажа по-долу. Ако можем да влезем в тунелите и да проникнем в подземието на банката…

Видях, че към нас се приближава една жена. Тя беше Тара Полард от Мъри Хил, офис управител на Търговското бюро. Бях разгледал снимки на персонала от канцеларията на президента, пресслужбата и Търговското бюро, лицата, които по всяка вероятност имаха достъп до директивата, преди да бъде оповестена публично.

Тара Полард сигурно беше излязла да обядва и идваше към мен с храна за вкъщи. Погледнах табелката на гърдите й. Помагаше ми, че служителите на Банката на Федералния резерв носеха табелки с имената си.

— Стой тук — казах на Джак.

Тръгнах към нея, навел глава заради дъжда, бръкнах в джоба си и стиснах флашката в лявата си ръка. Ципът на чантата й беше дръпнат, но единият страничен джоб беше отворен до половината.

Минах покрай нея и пуснах флашката в джоба на чантата й. Като джебчия беше много по-лесно да даваш, отколкото да получаваш.

— Какво направи? — попита Джак, когато се върнах при него.

— Не сега.

— Къде е Бюрото, където трябва да влезем? В кулата ли? Аз ще бъда ли там?

В източния край на Банката на Федералния резерв се издигаше кула. Докато оглеждах зъберите, си помислих, че малко са се поувлекли с идеята за крепост. Сякаш щяха да отбраняват мястото с лъкове и стрели.

— Президентът е на десет часа. Бюрото е на девет.

— Тогава през тунелите — предложи Джак. — Открих стари карти в интернет, строителни планове от времето, когато са я изграждали.

— Млъкни! — срязах го. Той ме погледна гневно, но после забеляза ченгето, което минаваше покрай нас. Изчаках го да се отдалечи. — Трезорът е на двайсет и четири метра надолу, под метрото, Джак. Вграден е в земята. Три етажа от солидна стомана, тежи двеста и трийсет тона и е заобиколен от железобетон. Спуснали са го на дъното, а после са построили сградата около него. Цялата инфраструктура на Ню Йорк се намира отгоре. Има ли пробив в сигурността, натискането на един бутон го затваря и го прави водонепромокаем за двайсет и пет секунди. Може би влизането през тоалетните на бара точно в петък не е начинът да проникнем.

Промъкването в сградата беше моята специалност. Силата на Джак беше да минава покрай подозренията на хората.

— Тогава как ще влезеш? — попита той с малко обиден вид.

— Да караме едно по едно.

Вече бяхме научили всичко възможно за външния периметър и всеки, когото исках да видя през обедната почивка, се беше върнал. На ъгъла на улицата беше „Кати“, прекалено скъп магазин за сандвичи, който се рекламираше като сладкарница.

Влязох вътре, казах на Джак да поръча нещо и се отправих към тоалетната. Бях проверил предварително заведението. Намираше се близо до банката и имаше безплатен интернет. И двете неща бяха изключително важни. Качих се върху тоалетната чиния и повдигнах плочите на тавана.

Извадих от чантата си малка черна кутия с антена от едната страна и я свързах с разпределителната кутия на вентилатора на тавана. Кутийката беше по същество безжичен ретранслатор и щеше да улови по въздуха сигнала от камерата в банката и после да го изпрати обратно по интернет. Можех да гледам картината отвсякъде.

Следващата ни спирка беше служба за доставки. Сутринта бях сложил в кутия бейзболната топка и бях взел от баща си поставката. Той се беше проявил като майстор както винаги, въпреки че леярният завод „Форд“ беше затворен почти от трийсет години. Без да се забелязва, топката беше изтърбушена и вътре бяха поставени камера и резервна батерия. Обективът не се забелязваше, скрит зад пробитата точка на буквата „и“ в думата „серии“.

В кутията имаше разписка за подарък, на която бях написал дата отпреди няколко седмици, и учтива бележка от някой си професор Халоран от Университета на Чикаго. Той беше водещият автор на няколко от първите научни доклади на старшия вицепрезидент в университета и също почитател на бейзбола. Това го правеше приемлив дарител на моя троянски кон — бейзболната топка, която скоро щеше да заеме подобаващото място, насочена право към компютъра на старшия вицепрезидент, и да ми предава всичко, което той чете.

— Ами благодарствената бележка? — попита Джак. — Или ако той се обади на професора?

— Халоран е починал миналата седмица — отговорих. — Два дни преглеждах автобиографията на старшия вицепрезидент и некролозите, търсейки подходящ кандидат. Телефонът и имейл адресът на разписката водят до фалшивата ми регистрация в интернет, ако той има други въпроси.

— Хитро — похвали ме Джак. — Но все още не си влязъл вътре. Всичко ли ще направиш дистанционно?

Искаше ми се да мога, но на определен етап трябваше да изложа задника си на огневата линия. И този момент беше дошъл.