Директивата

29.

Върнах се у дома късно. Ани спеше на горния етаж. Знаех, че отиването при властите е опасен ход и че Линч наблюдава къщата ми. Качих се в кабинета си, влязох в сайта на моята банка и отново проверих, че застраховката ми „Живот“ е платена. Извадих сейф от дрешника и измъкнах пистолета си „Хеклер и Кох“, който бях взел от Картрайт по време на разправията с предишния ми работодател. Не го бях докосвал оттогава.

Разглобих го и го почистих, а после сложих вътре празен пълнител и проверих спусъчния механизъм. Изхвърлих го, заредих пълнителя и се приготвих да го плъзна назад, когато дръжката на вратата започна да се превърта.

Сложих пистолета в отвореното чекмедже точно когато Ани подаде глава в стаята.

— Майк?

— Не мога ли да остана за малко сам? — попитах троснато и закрих с тяло чекмеджето.

— Добре — отвърна тя и затвори вратата.

Проклех се. Всичките тези престъпни боклуци ми въздействаха и ме правеха груб. Гениален ход — да се разкрещя на Ани, защото аз се държа като подозрителен задник.

Върнах пистолета в сейфа, излязох и заключих вратата на кабинета си. Ани не беше в спалнята. Тръгнах надолу по стълбите.

— Скъпа?

Огледах кухнята. Чиниите бяха натрупани в умивалника, някои бяха на масата до купчината поща, неща, свързани със сватбата, които не си бях направил труда да отворя. Един от недостатъците на участието в престъпния свят е, че нямаш много време да изпълниш собствените си задачи.

Ани седеше по халат до масата в кухнята с мрачно изражение и преглеждаше пощата, разрязвайки всеки плик със стар нож „Суис Арми“. Телевизорът в дневната предаваше Си Ен Ен.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Какво те прихваща?

— В „Сейнт Елмо“ ли? Глупава шега. Извинявай. И за преди малко горе. Не знам какво ми има. Може би лош ден. Имах нужда за малко да остана сам. Не трябваше да се държа толкова тъпо.

— Какво не ми казваш?

— В смисъл?

— Полицията наблюдава ли къщата?

— Не… Почакай. Видя ли ченгета да наблюдават къщата?

— Минаха два пъти. Някой друг ли ни наблюдава?

— Всичко е наред.

— В кой свят е наред? Непрекъснато спускаш щорите. В Ню Йорк ли ходи, докато ме нямаше? — Ани ми показа касова бележка от дрогерия, която бях оставил на масата.

— Беше в последната минута, по работа.

— Не си споменал за това.

— Кога да го спомена? Почти не те виждам. — Започвах да се ядосвам и си го изкарвах на нея. За секунда се почувствах доволен като малко дете, но незабавно осъзнах, че съм сгрешил.

— Няма лесен начин да решим спора — рече тя. — Затова ще те попитам направо. С някоя друга ли спиш?

— Какво? Не! Как ти хрумна?

— Тази вечер те видях с една жена в „Четири сезона“.

— Това беше Емили Блум. Казах ти, че ще получа помощ, за да отида в полицията за брат си. Тя ме свързва с нейни хора.

Ани се замисли.

— Блум на Тък? Господи. Чувала съм за нея. Тя не живее ли в града? Хотелът е странно място за делови ангажименти, Майк.

— Шпионираше ли ме?

— Не правя такива неща. Бях там на вечеря е баща си.

Боже. Всеки пробив се оказваше лош за мен.

— Не стана нищо. Тя има връзка във ФБР. Утре ще говоря с нейния човек за брат си. Изпратих я до хотела, за да се срещне с един неин приятел. Мъча се да се погрижа проблемите на Джак да не се отразят върху нас.

— Нима? Защото изглежда, че много се забавляваш. Все говореше как брат ти ще дойде в града и ще те въвлече в нещо. Погледни се, Майк. Държиш се грубо с мен. Излизаш всяка вечер. Криеш разни неща.

— Той ми е брат, Ани. Не мога да позволя да пострада и да кажа, че проблемът не е мой. Този път е различно.

— Този път е различно? Чуваш ли се? Говориш като човек с промит мозък. Пак ли го следваш по онзи път? Уговаря ли те да правите нещо? Пак ли се опитва да те прекара?

— Изобщо не е така, Ани. — Пристъпих по-близо до нея.

— Сигурен ли си? Помисли си добре, Майк. Губиш си времето не само защото всичко това ти е писнало, липсва ти предишният риск и си отегчен от всичко и от мен. Кажи ми истината.

По новините показаха снимка на Сакс.

— От полицията съобщиха, че напредват с разследването на дръзкото убийство посред бял ден на икономиста от Вашингтон миналата седмица.

Вдигнах ръка, опитвайки се да слушам, и попитах:

— Може ли да млъкнеш?

— Да млъкна?

Ани беше много уравновесена и търпелива, но по студения й тон разбрах, че най-после съм успял да я вбеся.

— Не е това, което си мислиш — рекох. — Исках да чуя нещо по новините. За един случай.

— Шегуваш ли се, по дяволите? Докато говорим за съвсем друго?

— Съжалявам. В момента нещата са малко трудни за мен. Моля те, не ме представяй като отчаян главорез. Семейството ти достатъчно ми натяква това.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не съм луда. Бих искала да беше само това, Майк. Щеше да е много по-лесно. Но не. Мисля много за тези неща. Изслушай ме внимателно. Познаваш ме. Не харесвам театрални изпълнения. Няма да ти се разкрещя и няма да поставям ултиматуми. Но сватбата придоби собствен живот. Превръща се в нещо твърде голямо, за да се провали.

Предпочитах да се развикам на бавното й говорене, на гласа, предназначен за съвещания, който предполагаше проницателност и пресметната сила. Ани говореше премерено като преговарящ за заложници.

— Това е последният ти изход — продължи тя. — Надявам се, че е така, както казваш. Аз се тревожа, че може да те загубя или че ти ще се уплашиш и ще избягаш, за да се измъкнеш от мен. Може да поговорим за това, Майк. Само не ме лъжи.

— Не, изобщо не става дума за това.

— Последен шанс.

— Ани. За Джак…

Тя удари с длан по масата. Видях я, че стисна зъби от болка. На пръста й се появи уголемяваща се капка кръв там, където ножът беше срязал кожата й. Станах да й помогна.

— Нищо ми няма — каза тя, погледна пръста си и избърса с пощенски плик червеното петно. — Тук не става въпрос за Джак, Майк, а за нас. — Отмести назад стола си. — Знаеш ли какво? Уморих се. Мисля, че не мога повече. Ще говорим пак утре сутринта.

И двамата бяхме изтощени от твърде много работа и твърде малко сън.

— Мога да ти обясня, Ани. И всичко ще бъде наред — казах, докато тя вървеше към стълбите, и я последвах.

— Предпочитам да остана сама.

— Разбира се. Съжалявам, миличка. Ще поговорим утре.

— Добре. — Ани поклати глава и тръгна нагоре по стълбите.

Разтребих кухнята и се качих горе. Възглавницата ми беше пред вратата на спалнята. Нещата щяха да бъдат по-добре сутринта. Можех да изгладя проблемите. Взех възглавницата, отидох в кабинета си и се свих на канапето.

Сънят ми беше неспокоен. Събудих се около шест сутринта. Ани все още беше в леглото. Излязох от кабинета си и отидох в банята. И после чух трясък на долния етаж. Зачаках, ослушвайки се, и после го чух отново. Слязох по стълбите и видях, че външната врата е отворена. Бях сигурен, че заключих и залостих всички врати и прозорци в къщата. Напоследък бях много внимателен със сигурността.

Върнах се в кабинета и извадих пистолета от сейфа. Заключих вратата и отново слязох долу. Предната и задната врата бяха широко отворени, люлееха се от поривите на студения вятър и се блъскаха в рамките. Претърсих всички стаи, за да видя дали все още има някого вътре.

Нямаше никого.

Излязох навън. Може би съседите щяха да имат проблем с мъж по боксерки и халат, който обикаля двора си с изваден пистолет, но изобщо не ми пукаше.

Онзи, който бе влязъл в дома ни, беше избягал.

Върнах се вътре.

— Ани? — извиках и огледах за втори път първия етаж.

Никой не отговори. В кухнята нямаше никого. Както и в спалнята. Завивките, където беше лежала Ани, бяха отметнати.

— Скъпа? — извиках по-силно.

Мълчание.

- Върнах се в коридора. Сега вратата на кабинета ми беше отключена и отворена.

— Ани?

Отново нищо. Почувствах, че кръвта ми се смразява. Всичко изглеждаше по-ярко и ясно от прилива на адреналин. Пристъпих към вратата, с пистолета отстрани до тялото ми, и после влязох.

Ани стоеше над бюрото ми, държеше шперц и динамометричен гаечен ключ и оглеждаше всичко, което бях събрал за удара — чертежите на деветия и десетия етаж, разпределения на малките преградени кабинети, образци на фалшиви пропуски, портфейли с документи с моята снимка и имена на други хора, отворена кутия с муниции, десетки ключалки и инструменти за влизане с взлом и един особено зловещ на вид нож.

Тя се обърна към мен.

— Какво е всичко това, Майк?

Скрих пистолета зад гърба си и незабелязано го пъхнах навътре върху една лавица, далеч от погледа й.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Опитвам се да разбера какво става с теб, по дяволите.

— Ти ли отвори вратите долу?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. — Тя остави шперца и динамометричния ключ, взе ножа, извади острието и го завъртя на светлината. — Изобщо не става дума за липса на дързост и увереност, нали?

— Не — отговорих.

Вгледах се по-внимателно в шперцовете, които Ани беше донесла, и ги познах. Бях ги хвърлил, когато ченгето ме проследи до дома ми.

— Всъщност не е много трудно — продължи тя, поглеждайки вратата на кабинета ми. — Само стържеш напред и назад, нали?

— С назъбените шперцове, да.

— Ти имаш право на лично пространство, но трябваше да знам. По-рано не заключваше вратите. И след всичко снощи, когато се събудих тази сутрин, теб те нямаше.

— Какво очакваше да намериш? — Сега всичко между нас изглеждаше по-спокойно, почти печално.

— Не знам. В най-лошия случай — някакъв трофей за изневяра, кутии кибрит, касови бележки, втора регистрация в електронна поща, втори мобилен телефон.

Извадих от джоба си единия от мобилните телефони с предплатени карти, които използвах, за да се свързвам с Линч.

— Имам един, но не за да те мамя.

— А не правиш ли това? — попита тя, докато оглеждаше схемите на охраната и снимките на различните ключалки и компютри в Банката на Федералния резерв. — Тогава къде се губиш?

Можех да се престоря на обиден, защото е нахълтала в личното ми пространство, но си го заслужавах. Държах се подозрително от няколко дни и криех разни неща от нея. Изненадах се, че почувствах по-скоро облекчение. Нуждаех се от някого, с когото да поговоря.

Ани вдигна фалшификат на документ на Федералния резерв, върху който работех.

— Това е за влизане с взлом — каза тя и се засмя. — О, Боже. Може би щеше да е по-добре, ако имаше друга жена. Какви ги вършиш?

Наведох се над компютъра и пуснах музика, в случай че някой слуша.

— Хората, които са подгонили Джак, ще го убият, ако не им свърши една работа. Притискат ме да му помогна.

Ани взе шофьорската книжка на името на Томас Сандела и се вгледа в лицето ми и после в снимката.

— Значи Майк Форд, който изглежда хладнокръвен играч, но дълбоко в душата си е пълен маниак по контрола, само помага, седи на задната седалка и отстъпва водачеството на брат си, който никога през живота си не е правил нищо правилно.

— Няма да изпълня задачата, но трябва да ги карам да мислят, че ще го направя, и ще имитирам дейност достатъчно дълго, за да ги предам.

Тя разгледа чертежите и попита:

— Какъв е ударът?

— Не искам да те въвличам, Ани. Ако си била изправена пред разширен състав на съдебни заседатели…

Тя прелисти няколко договора за ремонт.

— Банката на Федералния резерв в Ню Йорк? Шегуваш се! — възкликна.

— Иска ми се да беше така.

— Изнудва ли те Джак, Майк?

— Отначало си го помислих, но онези типове ще го убият.

— Ще го убият? Я стига.

Не можех да я заблудя и не исках. Трябваше да съм чист пред нея.

— Онова убийство на Националната алея. Бях там. Жертвата беше замесена. Искаше да отиде при властите. Убиха го пред очите ми. Ако не играя по свирката им, може да се опитат да ми припишат убийството. Мъжът в кафенето е главатарят. Затова се ядосах. Наблюдават ме.

— И без това искаш малко вълнение. Предполагам, че ти се отразява добре. — Тя се отдръпна назад. — Защо не ми каза?

— За да бъдеш в безопасност, да не се замесваш в тази история.

Ани повдигна вежда и ми хвърли убийствен поглед.

Седнах пред бюрото.

— Да речем, че човекът, когото обичаш, идва при теб и ти казва, че някакви хора го смятат за главорез и убиец. Кълне се, че не е истина, и ти му вярваш. Страхотно от твоя страна — някога. После, след всичко, което преживяхме, ако той дойде втори път с подобна история, ти ще имаш сто процента основание да се запиташ: „Хей, какво му става на този човек? Може да намеря някой с повече късмет, когато става дума за углавни престъпления.“

— В онзи ден — каза тя. — Насилието… Разстрои ме за известно време и никога повече не искам да те виждам такъв. Но се съвзех. Затова бъди какъвто си, само не убивай никого. Това би трябвало да ти даде достатъчно пространство да маневрираш. Отдавна разбрах, че не се омъжвам за обикновен човек. Приела съм го. Бъди откровен с мен. Не се плаша лесно.

— Знам. Донякъде това е причината, че не ти казах. Тревожех се, че ще се намесиш.

Ани прегледа записките ми за компютрите на Банката на Федералния резерв.

— Да ги хакнеш ли се опитваш?

— Ани, не искам да ми ставаш съучастник.

— Само ще ти помогна. — Тя посочи листовете. — Секретните терминали вероятно са физически изолирани и не са свързани с интернет. Те си имат свои мрежи. И автентичността на всичко се удостоверява най-малко с два фактора. Трябват ти закодиращата карта и пин кодът.

— Откъде знаеш? — попитах.

— От времето, когато оглавявах отдела по мениджмънт и бюджет.

— Имаш ли разрешително за достъп до секретна информация?

— Може би. И аз крия тайни, Майк Форд.

— Кое ниво?

— Забранено ми е да говоря за това — усмихна се Ани.

— Днес следобед отивам при агента на ФБР и слагам край на всичко — заявих.

— Добре ли мина срещата ти с Блум?

— Не. Всъщност… да, доколкото тя имаше човек от силите на реда, с когото да разговарям. Не беше среща. Както и да е. Отивам при Федералните. Всичко е уредено.

— Добре — отвърна Ани с тон, който показваше, че разговорът е приключил.

— Тогава между нас всичко е наред, нали?

— Все още си в немилост. Но поне беше откровен с мен. Сега знам какво криеше, Майк. Ти ми каза, че ще сложиш край на всичко това, и аз ти вярвам. Тайните приключват сега. Иначе си отивам.

— Ще се погрижа.

— Ще бъдеш внимателен, нали?

— Както винаги.

Тя явно не ми повярва.

— Не исках да внасям проблема в дома ни — добавих. — Знам, че в момента всичко е безумно, но ще оправя нещата. Ще ходиш ли някъде?

— Да. В къщата на татко и после в СПА курорт с шаферките.

— Хубаво. Може би трябваше да дойда с теб. С всичко, което става, това би ме успокоило.

— Искаш да дойдеш на моя СПА ден с дамите?

— Може само да стоя навън и да пазя. Срещата ми с човека от ФБР е в три. Кога заминаваш?

— След закуска.

— Чудя се дали да изпратя някого.

— Имаш предвид пазач?

— Да. Да държи под око нещата. Да се погрижи да не се случи нещо лошо.

— Всичко ще бъде наред. Мога да се грижа за себе си, а пък баща ми си пада малко маниак по сигурността, затова не се тревожи. И не позволявай тези неща да ти се отразят. Не си спал добре. Гони те параноя. Положението вероятно не е толкова зле, колкото мислиш.

— Не е страхотно, въпреки че ти изглеждаш спокойна.

— Преживяла съм много, пък и знам ли, в цялата история има нещо странно. Онова, което ми разказа за Джак, някак не се връзва. Има ли вероятност да е измама? Няма да е за пръв път.

— Не звучи логично. Нещата отидоха твърде далеч.

— Само разсъждавам на глас — поясни Ани. — Знам, че се опитваш да събереш семейството си и колко много означава това за теб, но не се оставяй да те обвърже с нищо. Семейството не е онова, което всички си мислят. Повярвай ми.

— Ще кажеш ли на охраната на баща ти да внимават?

— Разбира се.

— Добре. — Взех шперца и динамометричния ключ. — Напусни града. Не се притеснявай. Ти вършиш изумителна работа с всичко, с което се заловиш. Не заслужавам момиче като теб.

— Може и да е вярно. Ще видим как ще се развият нещата.