Директивата

2.

Бях съзрял играчите на „Познай картата“ с периферното си зрение, докато отивахме в „Бергдорф“. Бяха в странична уличка, отрупана с боклуци, някъде на половината разстояние от мраморните изложбени зали на Пето Авеню и търговския център за средни американци, в какъвто се беше превърнал Таймс Скуеър.

Проправяйки си път по многолюдните тротоари, аз видях измамниците в действие срещу туристите. Един джебчия работеше усърдно сред тълпата, насъбрала се около китаец, който скицираше портрети. На отсрещната страна няколко кандидат рапъри примамваха минувачи, написваха имената си на компактдискове от десет долара и после използваха неприкрити заплахи, за да завършат продажбата. Шумът и мошеничествата на улицата ми се отразиха добре след часовете на принудителни обноски и въздуха, затоплян от климатици.

Не знаех къде отивам и скоро усетих, че завивам към мястото, където бях забелязал да играят на „Познай картата“. Изненадах се, когато видях, че измамата продължава, въпреки че се бяха преместили в другия край на улицата.

Мошеникът, който раздаваше картите, беше дълъг като върлина бял мъж и излъчваше отчаяние и сила. Носеше прекалено голяма за главата му бейзболна шапка на „Янките“, смъкната над очите му, а джинсите му висяха по средата на задника.

Вместо маса използваше три кашона от мляко, поставени един върху друг и застлани с вестник. Мъжът местеше картите и бърбореше:

— Двойките губят, асото се заплаща. Тука има, тука няма.

Той ме погледна, но се престори, че не ме забелязва, докато се приближавах. Леко повдигна вежди, показвайки на останалите от екипа, че играта продължава. Играчите бяха четирима.

Когато стигнах до тях, мъжът им направи едва забележим знак и те ми сториха място, за да застана по-близо. Картите летяха и парите сменяха притежателите си. Не че това имаше значение. Всичките работеха в един отбор и въртяха едни и същи пари. Така се действаше в „Познай картата“.

И затова беше глупаво да рискувам дори десет цента. Макар да знаех номерата им, трябваше да ги победя в собствената им нагласена игра.

Трябваше да се замисля какви ги върша, по дяволите, а после да отмина и да се върна в „Бергдорф“ при сребърните лъжици.

Аз обаче се включих в играта. Онзи, който даваше картите, започна да ме обработва:

— Залагай или си тръгвай. По-нататък по улицата дават „Цар Лъв“, ако искаш да зяпаш. Тук е само за играчи.

Не му обърнах внимание. Престорих се на уплашен и на дързък — типична мишена, която се прави на отворен. Боже, наистина приличах на такъв. През седмицата бях толкова зает с работа, че казах на Ани да ми вземе някакви дрехи за пътуването. Бях с пуловер с V-образно деколте, синьо сако, панталони от молескин и лодкарски обувки. Предполагам, че тя се е опитала да ме представи като яхтсмен за срещата ми с баба й. Имах вид на богат и глупав човек, който може да се раздели с част от парите си.

Членовете на екипа пристъпиха зад мен, подбутвайки ме по-близо до играта. Това се наричаше „затваряне на портите“ — част от зарибяването на мишената, първият етап на кратка измама. Играеше само една жена, която току-що беше спечелила два пъти подред. Залогът се беше вдигнал на четирийсет долара. След като дилърът раздадеше картите, играчът слагаше парите си пред картата, която предполагаше, че е асо пика. Някой можеше да увеличи залога, като удвои сумата върху друга карта. Най-високият залог оставяше само един играч и един залог на раздаване. И в това беше ключът на измамата.

— Той вече не приема залозите ми — прошепна ми жената. — Твърде добра съм. Досетих се.

Тя беше метър и шейсет, бледа, руса, градско същество с ожесточен поглед и тяло, което беше трудно да пренебрегнеш.

— Помогни ми — добави жената с многозначителен поглед, пъхна в ръката ми осемдесет долара в употребявани двайсетачки и се притисна до мен. — Сложи ги на картата вляво.

Някакъв хлапак с нездрав цвят на лицето и запушен нос хвърли четирийсет долара в средата. Взех парите от жената и ги сложих пред картата вляво. Дилърът погледна залога и явно се ядоса, а после обърна картата до залога ми, която се оказа асо пика, и ми даде сто и шейсет долара.

В измамата „Познай картата“ има класически роли. Привлекателната жена вляво от мен беше „помощният двигател“ и задачата й беше да ми внуши, че в залагането няма риск, да ме накара да повярвам, че е възможно да победя „банката“, и да ме убеди да заложа собствените си пари. Побутнах към нея парите, които току-що бях спечелил. Тя понечи да ги вземе, но дилърът я сграбчи за китката.

— Какво правиш, мамка му? — попита той. — Моят човек спечели. Късметът на начинаещия.

— Парите са нейни — рекох. — Заложих заради нея.

Той се извъртя към мен.

— Не ми пробутвай тези тъпотии от Уолстрийт. Искаш ли да играеш? Залогът се вдигна. Или ще похарчиш всичко за ново моряшко костюмче?

Скарай се на мишената. Това обикновено е финалната фаза на зарибяването. Бях обиден, ядосан и жаден за отмъщение — готов за обиране.

— Ъгълчето на асото е подгънато — прошепна в ухото ми жената. Сега вече се беше вкопчила в мен като момиче на Джеймс Бонд, напомпвайки самочувствието ми. Крайчецът на асото наистина беше подгънат, но един сръчен дилър можеше да го прегъва и разгъва, когато поиска. Това беше друг начин да ме привлече и да ме убеди, че не мога да загубя. Извадих портфейла си и измъкнах двайсетачка.

Наблюдавах го как раздава картите, като взима две наведнъж и хвърля една. Всеки предполага, че ще пуснеш долната карта, но ти всъщност даваш горната с измамно завъртане на китката. Този тип не беше много добър, но тактиката беше убедителна, макар и лошо изпълнена.

Картите паднаха. Асото очевидно беше подгънато. Сложих двайсетте долара и после хлапакът изигра ролята си. Той беше подставен играч. Ако уцелиш правилната карта, задачата му беше незабавно да удвои залога, за да не спечелиш. Ако не познаеш, подставеният играч не се обажда и оставя дилъра да вземе парите ти. Играта е безнадеждна.

Залогът на подставения играч остана. Той загуби и дилърът обърна асото, на което бях заложил аз.

— Видя ли? Спечели — прошепна младата жена в ухото ми.

Извадих още няколко двайсетачки от портфейла си. Очите на дилъра светнаха. Около нас вече се бяха насъбрали доста хора. Вдясно от мен стояха няколко добре облечени мъже с атлетично телосложение, които предположих, че са в града за среща на някакво тайно братство. Вляво имаше възрастна китайка, която държеше голяма плетена найлонова пазарска чанта.

Тя се осмели да заложи и пусна десет долара в средата на импровизираната масичка. Може би подставеният играч, който изглеждаше малко бавен, не разбра какво става, защото забрави да удвои залога, и десетте долара на китайката останаха.

Това нямаше значение. Дилърът плъзна в дясната си ръка картата, която бях проследил и знаех, че е двойка, под печелившото й асо в средата, за да го обърне. Докато падаше, печелившото асо някак се превърна в губеща двойка. Дилърът ги беше разменил по време на обръщането. Ето защо, дори да имаш всичките пари на света, за да надхвърлиш залога на подставения играч, никога не можеш да спечелиш.

Знаех всичко необходимо, за да победя тези типове. Извадих всичките пари от джоба си, около деветстотин долара, без похарченото днес, и ги стиснах в шепата си. Обикновено държа много пари. Стар навик.

— Асото се изплаща, двойките губят. Тука има, тука няма. Парите са тук.

Дилърът раздаде картите и продължи да дърдори. Асото вече не беше прегънато. Не му трябваше, след като аз бях извадил парите си и вярвах напълно на хубавицата до мен. Проследих асото.

— Вляво — прошепна жената, вкопчила се в мен, насочвайки ме погрешно. Сложих десет долара в средата, където беше паднало асото. Нямаше да ме оставят да спечеля и затова подставеният играч заложи двайсет долара на картата вдясно. Всичко вървеше по плана. Удвоих залога и продължихме да се редуваме да наддаваме.

— Осемдесет, сто и шейсет, триста и двайсет…

— Шестстотин и четирийсет — обявих и сложих парите върху вестника до асото. Хубавото на такъв голям залог е, че когато го сложиш на масата, пачката е достатъчно голяма, за да закрие картите за част от секундата.

Подставеният играч погледна стъписано първо мен, а после пачката, където имаше може би шест двайсетачки. Облиза устни и се обърна за помощ към дилъра.

Наблюдавах ги как погледнаха парите. Дилърът се правеше на невъзмутим.

— Тузарят е алчен. Алчността е хубаво нещо! Залогът е шестстотин и четирийсет долара.

Той трябваше само да размени асото в средата, което аз бях избрал правилно, с едно от двойките отстрани, и всичките пари бяха негови. Трябваше да се престори, че е попритеснен, но всъщност целият сияеше. Поколебах се. Не очаквах с нетърпение да обясня на Ванеса и Ани, че ще ядем храна за вкъщи, защото са ме измамили на „Познай картата“.

Дилърът вдигна двойката вдясно и я използва, за да обърне асото, на което аз бях заложил парите си. Размени ги, докато го правеше, разбира се, и остави онова, което беше сигурен, че е губещата карта.

— Двойката губи — започна победоносно той, но после си направи труда да погледне картите, и установи, че асото пика му се блещи до моите шестстотин и четирийсет долара. Очите му се изцъклиха.

Зрителите, които не бяха наясно с измамата, се развикаха радостно. Единият мъж ме прегърна.

От години не се бях замесвал в измама с карти. И все пак не беше много трудно, особено с немарлив дилър като този, да разменя картите с безименния си пръст, докато слагах парите. Знаех какъв ще бъде следващият му ход, затова когато ги размени, той ми даде печелившата карта.

Бях спечелил честно и почтено. С измама.

— Ченгета — извика подставеният играч.

Трябваше да го очаквам. Ако играта стане неблагоприятна за тях или измамниците вземат достатъчно пари от жертвата, някой от шайката извиква: „Полиция“ и всички се разпръскват. Това е последният изход от кратката измама. Дори да спечели, мишената пак губи всичко. Мошениците хукнаха. С един замах дилърът прибра в джоба си парите и картите и се опита да побегне. Новите ми приятели, които имаха такъв вид, сякаш можеха да подпомогнат с мускули принципа на честната игра, препречиха пътя му. В резултат на това той трябваше да мине покрай мен. Удари ме в бъбреците и ме събори на земята. Кашоните от мляко се разпиляха.

Другите мъже изкрещяха някои много изобретателни заплахи след него. Аз само го гледах как се отдалечава.

— Нима ще го оставиш да те обере? — попита единият зрител. — Ти си спечели парите честно, пич. На твое място ще намеря този мръсник и ще си взема парите.

— Никога не залагай в играта на друг. — Повдигнах рамене и тръгнах. Докато излизах от уличката, осъзнах, че се усмихвам. Отдавна не се бях забавлявал толкова. След като оцелях от сблъсъка с мошениците от Ню Йорк, определено можех да се изправя пред моята шейсеткилограмова годеница, баба й и сервизите.

Цялата случка продължи двайсетина минути. Скоро се върнах в „Бергдорф“, между Ани и Ванеса. Болката под ребрата ми беше намаляла, сега притъпено пулсираше. Артуро демонстрираше качествата на други вилици за бира.

— Майк — Ани ме погледна мило, — как се чувстваш? Стига ли ти толкова сватбено пазаруване за днес?

В скута си, без да ме видят останалите, аз разгледах онова, което бях задигнал от дилъра, докато ме поваляше на земята. Когато мишената ти носи провиснал, смъкнат на задника панталон, пребъркването на джоба му е лесно.

Той беше избягал и беше загубил всичко. Бях си взел моите шестстотин и четирийсет долара, плюс още осемстотин за неприятностите си и нож, какъвто не бях виждал — тънък, с красиво гравирана дръжка от розово дърво и месингови винтове. Сигурно беше на осемдесет години, испански или италиански. Не беше сгъваем, но изскачаше със същата скорост и лекота. Имах чувството, че хлапакът го е отмъкнал от някого. Този нож беше един от най-смъртоносните предмети, които бях държал. Затворих го внимателно и го прибрах заедно с парите.

Усмихнах се, когато сложих ръка върху банкнотите в джоба си.

— Много се забавлявам — отговорих и после се обърнах към бабата на Ани. — И мисля, че си абсолютно права за сосиерата, Ванеса. Само лиможка. И Артуро. — Потрих ръце. — В теб ли са още каталозите от бутика за порцелан „Хавиланд“?

И в този момент, в компанията на моята годеница и баба й в апартамента за сгодени, прокарвайки пръсти по осемнайсетсантиметровото острие в джоба си и пачката мръсни двайсетачки, които бях задигнал от уличен измамник, осъзнах, че може би нещо не е наред с мен, както и с мечтата за почтен живот, към която се стремях от години.