Директивата

13.

Нямаше да успея да го убедя. Поне не носеше предавател, който да излъчва на живо за Главната прокуратура гласа ми. Нямаше лесен изход от ситуацията. Не трябваше да се захващам с тази история.

Тръгнах, но Сакс извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

Спрях и се обърнах.

— Не се обаждай на прокуратурата — рекох. Линч подслушваше. Щяха да убият Сакс.

— Не мърдай — отговори той.

— Ти не разбираш.

— Разбирам много добре. — Сакс вдигна телефона си. — Тук е единият от тях. Не. На ъгъла е.

Той тръгна към Съдебната палата, право към Линч. Просеше си екзекуцията.

Хукнах и го хванах за ръката.

— Те слушат — изсъсках в ухото му. Той ме блъсна. Вкопчих се в него и го придърпах към себе си. — Ще те убият. Трябва да бягаш.

Сакс сякаш се спъна и залитна към мен. Хванах го под мишниците и го задържах да не падне.

Нещо не беше наред. Той изохка и тялото му се скова. Подържах го още малко, но после силите го напуснаха и Сакс се преви на две.

Отначало беше малко петно. Едва го забелязах на синия му пуловер, но се уголемяваше бързо.

Опитах се да го крепя да не се строполи на земята. Хванах го в мечешка прегръдка. Топлината се разпространи. Чувствах я през ризата си.

Пуснах го леко и той се свлече на колене. Сложих го да легне по гръб. Съблякох сакото си, откъснах ръкава на официалната си риза, смачках го на топка и ги притиснах до тялото му. Беше прострелян в гърдите.

Пет-шест души минаха покрай нас, докато кръвта му изтичаше. Колата на Линч беше изчезнала.

Телефонът ми иззвъня.

Сакс гледаше невярващо към небето и мълвеше: „О, Боже!“ Белият му дроб беше пробит и нямаше въздух да говори. От шума на уличното движение, вятъра и бръмченето на спрелите туристически автобуси не бях чул изстрел. Може би бяха използвали заглушител. Знаех, че Сакс е съобщил на полицията къде да ме намерят. Трябваше да бягам. Може би имах време да се измъкна, но това означаваше да го оставя кръвта му да изтече на улицата.

Притиснах по-силно компреса до гърдите му.

— Какво е директивата? — попитах.

Сакс беше твърде немощен, за да ме чуе или да ми даде някакъв знак.

Четирима полицаи вървяха към мен. Отместих ръка от смачкания на топка памучен плат, видях, че кръвта извира и се стича по гърдите му, и пак го притиснах до раната.

— Какво става тук? — извика едното ченге.

— Този човек е ранен — обясних, когато те ме наобиколиха. — Не знам какво стана. Ето. — Хванах ръката на единия и я насочих към компреса. — Аз съм медик от „Бърза помощ“. Имам аптечка в колата.

Хукнах към редицата паркирани коли, избрах един „Кадилак Ескалейд“ и го заобиколих. Щом се скрих зад него, наведох глава и побягнах през улицата към дърветата около Националната галерия.

— Хей! — извика полицаят след мен. Продължих към Конститюшън Авеню. Избърсах потта от челото си и изцапах лицето си с окървавената си ръка.

Ченгетата сигурно бяха съобщили за мен, защото скоро се сдобих с компания. По Пенсилвания Авеню мина патрулна кола, а после направи обратен завой и се насочи към мен с виещи сирени и разтърсващ земята глух звук, който се чуваше от шасито.

Отправих се към входа на метростанцията. Единият ескалатор не работеше, а другите два бяха претъпкани с хора, които отиваха на обяд. Жителите на Вашингтон бяха малко раздразнителни към правилата за ползване на ескалаторите в метрото. Трябва да стоиш вдясно и да вървиш вляво. Нуждаех се от нещо по-бързо и затова скочих върху металната лента между ескалаторите, обърнах се на една страна на хълбок и се плъзнах надолу. Не ги бях забелязал, докато преценявах пързалянето, но докато се спусках, малки стоманени дискове, занитени за метала между ескалаторите, се забиваха в задника ми на всеки два метра. Изстрелях се в края, загубих равновесие, блъснах се с лицето напред в мръсните червени плочки и продължих да бягам.

Ченгетата се разпръснаха от другия край на метростанцията. Единственото нещо в моя полза беше, че се намирах на спирка на Жълто-зелената линия, която обслужва някои от по-бедните части на Вашингтон. Движи се на петнайсет минути и влакчетата и станциите винаги са претъпкани с хора.

Проблясването на червените светлини на перона и полъхът на студен въздух известиха, че пристига влакче. Проправих си път в тълпата и изчаках до последната минута. Когато множеството се устреми към вратите, аз се дръпнах назад и хукнах към тъмен ъгъл до ескалаторите, където имаше вход с рамка от мазна ламарина.

Полицаите задържаха влакчето и започнаха да претърсват вагоните, крещейки заповеди по радиопредавателите си. Вратите на асансьора се отвориха. Очаквах стена от сини униформи, но ченгетата продължаваха да прииждат и бяха покрили само ескалаторите на петнайсетина метра от мен. Качих се.

Бях видял отражението си в армираното стъкло на кабинката. Лицето ми беше изцапано с кръв. Трябваше да се измия. Спринтирах, отдалечавайки се от мястото, където сирените виеха най-силно, и се шмугнах между два пикапа на амбулантни търговци, които обработваха туристите на Националната алея. Нагълтах се с дим от ауспуси, докато минавах, и грабнах памучна блуза и шише вода, а после побягнах по Конститюшън Авеню и се хвърлих в най-гъстите храсти, които видях.

Излязох няколко минути по-късно. По главата ми вече нямаше размазана кръв и носех твърде тясна за мен блуза, на която пишеше „Не ме познавате“. Официалната ми риза отдолу беше влажна, топла от кръвта на Сакс. Входът на Градината със скулптурите беше на петнайсетина крачки и скоро бях един от туристите, които се удивляваха на Паяка на Луиз Буржоа.

Колата ми беше паркирана близо до Съдебната палата, но връщането там не беше възможно. Обиколих градината, стигнах до другата страна и изчаках да минат полицаите на велосипеди в парка, а после излязох на Медисън Авеню. Идваха още ченгета — с мотоциклети от една посока, с коли от друга и пеша, разпръсквайки се между музеите. Бях хванат натясно.

Една ръка стисна рамото ми.

Обърнах се и видях брат си.

Черният крайслер беше спрял с включен двигател на няколко крачки. Джак тръгна към него. Зад волана седеше Линч.

— Ще те измъкна оттук — каза той.

Полицията затягаше обръча. Чувствах как кръвта на Сакс засъхва и стяга като люспи кожата ми. За всички аз бях стрелецът. Знаех, че трябва да вдигна ръце, да се предам и да поверя живота си на представителите на законите, които се бях заклел да спазвам и които бяха разделили семейството ми.

Или можех да се предам на убийците, които току-що ме бяха натопили. Те чакаха в черния автомобил до мен — единственият ми път за бягство. Задната врата се отвори. Бях невинен, но бях видял достатъчно и знаех, че истината вече няма значение.

Кръгът от ченгета се стесняваше.

Джак скочи в колата и протегна ръка към мен.

Единственият изход беше да затъна още повече.

Качих се в колата.