Директивата

17.

Не беше необходимо флашките да проработят. Трябваше само да бъдат достатъчно добри, за да задоволят Линч. Той искаше планът ми до довечера, затова се разрових в Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Директорският кабинет беше ремонтиран през 2010 година и архивите за всички търгове и договори бяха публични. В документацията намерих всичко, от хардуера в президентския апартамент до производителите на тоалетните и вратите.

Прекарах деня в телефонни обаждания, опитвайки се да проследя как точно директивата отива от Вашингтон в Ню Йорк и кой има достъп до нея. Представих се за репортер, скромен изследовател от правителствената Сметна палата и анализатор по сигурността при Алън Хамилтън, който върши много работа за правителството. Казах, че търся най-добрите практики за сигурността на информацията и искам да сравня наблюденията си с други агенции.

Използването на фалшиви телефонни номера е от съществено значение и е много лесно. Има множество платени уебсайтове, които ви позволяват да промените самоличността си на каквато искате. Избереш ли номер, близък до телефонната централа, хората предполагат, че си вътре. Музикалният съпровод по време на чакането също помага. Прекарах много време в чакане и винаги записвах мелодията и монотонните гласове, които ми казваха, че обаждането ми е важно. Когато се обадеше някой, аз отговарях, че имам друго обаждане и му казвах да изчака, а после пусках мелодията от съответната агенция. Никой не се усъмни.

По време на първия телефонен разговор неизменно звучиш като идиот и объркваш имената и жаргона. Но ако споменеш, че това е първият ти ден на тази работа или че си стажант, обикновено те насочват към онова, което искаш да знаеш.

— Струва ми се, че имате предвид формуляр 2110. Оперативната група, нали?

— О, да — отговарям. — Знаете ли прекия им телефон?

Може би хората от ФБР и ЦРУ са предпазливи и открито предизвикват хората. Затварят и се обаждат пак през телефонната централа, за да проверят самоличността ти. Но е факт, че повечето хора се смущават твърде лесно и не желаят да създават конфликти, за да те предизвикат директно.

Скоро се обаждах на прекия телефон на Мери за повторно одобрение на формуляр 2110, сякаш бях работил за Федералното правителство от десет години. Започнах да научавам жаргона и мрачния, отегчен хумор, които те идентифицират като дългогодишен Федерален служител.

По време на случая с Дерек за пръв път чух израза „социално инженерство“. Това е терминът сред факирите по технологиите и хакерите за методите. С него със сладки приказки си проправяш път между мерките за сигурност. Включва много обаждания, за да научиш жаргона, правилата и бюрократичната структура на мишената и после да ги използваш срещу нея.

Всъщност това бяха само игри на измами, упражнявани срещу институции от безопасно разстояние, по телефона и електронната поща. Възприемаш студените, безумни, вбесяващи правила на бюрокрацията — „Грешен номер. Трябва да попълните формуляр 660. Елате във вторник. Работим от десет до шестнайсет часа“ — и да ги обърнеш срещу тях. Между различните брънки от веригата няма доверие и фамилиарност и това е тяхната слабост. Ако научиш процедурите, номера, на който да се обадиш, името, което да споменеш, и как точно да формулираш исканията си, може да получиш всичко.

Работата с телефоните беше най-лесната част. Трябваше да намеря и някои неща, които почтените хора не продават, затова следобед се отбих в свърталище на крадци, където отдавна се бях заклел да не ходя — крайпътната кръчма „Тед“, любимо място на старите престъпни приятели на баща ми и младите закононарушители, с които дружах навремето.

Първия път само минах с джипа покрай мястото. Заведението, което помнех, беше барака без прозорци встрани от магистралата, толкова запуснато, че бе трудно да се определи цветът му. Може би някога е било синьо, но откакто го знаех, боята беше избеляла до сиво-зелено.

Сега на мястото на „Тед“ имаше горе-долу свестен „Грил бар Тед“ с нова дървена фасада и големи прозорци без капаци.

Нямаше ли го Тед? Някаква ресторантска верига ли бе взела заведението му и беше запазила името му? Паркирах и влязох. Цареше сумрак и очите ми се приспособиха едва след минута. Дървена ламперия, огромен аквариум, дървена фигура на индианец, четириметров джубокс. Сърцето ми се сви, като видях обзавеждането. Единствената украса в предишния „Тед“ беше синя мушама там, където покривът течеше. Кръчмата, която познавах и обичах, я нямаше.

Но после чух името си от бара. Пет-шест глави се обърнаха към мен и няколко силуета тръгнаха от сенките като призраци.

Луис, Усмивката, Разбойника и останалите — старата банда. Годините им личаха и коремите им се бяха отпуснали над коланите, а лицата им бяха похабени. Те сложиха ръце на раменете ми, потупаха ме с обич и поръчаха „Олд Кроу“.

— Какво се е случило с това място? — попитах.

— Ами Тед направи някаква далавера с Картрайт. Не каза каква. Опаричи се и оправи бара — отвърна Усмивката, оглеждайки се наоколо.

— Тук ли е Картрайт?

— Вероятно е отзад — отговори Луис.

Забелязах, че един тип в края на бара ме зяпа. Лицето му беше обляно в потрепващата зелена светлина от аквариума. Когато разбра, че го гледам, той насочи вниманието си към бирата си.

— Хей, някаква дяволия ли сте замислили с Джак? — попита Разбойника. — Има ли роля за нас? Само кажи.

— Какво си чул, че правим?

— Братовчед ми чул от един човек, който видял Джак в центъра. Нещо от много висока класа…

— Трябва да говориш с Картрайт — прекъсна го Луис, който имаше такъв вид, сякаш търпението му с приятелите му по чашка се беше изчерпало преди години. — Онези там разпространяват някакви слухове, които са чули от втора ръка. — Той кимна към задната врата.

— Благодаря — казах и минах покрай тоалетните и после през кухнята. Мъжът, който ме гледаше, се отправи към предната врата, пъхнал ръка в джоба си.

Приближих се до офиса отзад и завъртях надясно валчестата дръжка на вратата. Помагах на Тед, докато учех в гимназията. Ключалката беше толкова стара и хлабава, че номерът винаги минаваше. Тед държеше в сейф всичко важно.

Влязох и се наканих да се пошегувам, че той все още не я е поправил, но усмивката ми застина, когато видях две дула: ловна пушка в ръцете на Тед и пистолет в ръката на мъжа, който седеше срещу Картрайт. Те спуснаха оръжията, щом ме познаха. Тед успокои всички, а после дойде при мен и ме потупа по рамото. Лицето му беше изнурено, с посивяла брада и крив като светкавица нос.

— Майкъл Форд! — възкликна. — Боже! Колко време мина? Десет години?

— Горе-долу — отвърнах.

— Баща ти излезе ли?

— Да.

— Не е идвал да ме види.

— Спазва изискванията на присъдата си. Не трябва да се среща с престъпници, освен ако не е решил отново да се занимава с незаконни неща.

Тед, изглежда, прие това веднага.

Картрайт кимна и каза:

— Ей сега ще се върна при теб, Майк. — Той седна на маса за карти с един тип, който приличаше на Дани де Вито и играеше шах. До дъската имаше значителна купчина пари. Картрайт гледаше баскетбол на телевизор в ъгъла, докато чакаше противникът му да играе. Пиеше чисто уиски и това обикновено беше знак, че губи пари, или на дъската, или на залаганията.

Другият човек колебливо изигра хода си и се усмихна. Картрайт отвърна на усмивката му, събори царя му и протегна ръка да му платят. Другият мъж придоби озадачен вид за миг, а после осъзна, че е загубил, и плъзна няколко банкноти по масата. Картрайт ги взе и дойде при мен близо до мишената за дартс, която бяха поставили в дъното.

— Радвам се да те видя, Майк. Какво става?

— Търся камера.

— По-добре отиди в мола.

— Предпочитам ти да ми я намериш. Малка, по-малка от колода карти.

— Сега ги правят колкото копче на риза. Мога да ти намеря такава.

— И нещо с батерия. Като монитор за бебета, за да улавям сигнала и да виждам какво има в стаята.

— Мога да ти намеря. Батерията издържа около седмица. Може да я настроиш да изпраща импулси. Нуждае се само от ретранслатор с източник на захранване наблизо.

— Колко близо?

— Една пряка.

— Чудесно. Колко мислиш, че ще ми струва?

— Всичко ли? Звучи доста подозрително, затова ще включа и таксата „Не знам нищо“. Да речем шестстотин кинта. Защо не си купиш тези неща по интернет?

— Предпочитам да не ги свързват с името ми.

Картрайт си пое дълбоко дъх, погледна баскетболния мач за утеха, а после изруга, когато чашата се изплъзна от пръстите му, и направи знак да му донесат още едно уиски.

— Ако въпросът е вътрешен, Майк, нека да ти дам един безплатен съвет. Реакцията към подозренията не е още повече слухтене. Това никога не завършва добре. Трябва да си честен.

— Не е това.

— Дошъл си чак дотук за някакви шпионски джунджурии?

— Ами… исках само да разчупя леда. Ще са ми нужни и няколко портфейла.

— Аха — вметна той, потвърждавайки съмненията си. — С карти за социално осигуряване?

— Не. Шофьорски книжки и няколко кредитни карти за всеки случай. Не е необходимо да са активни. Само за да изглеждат по-достоверни шофьорските книжки.

Когато бях седемнайсетгодишен, откраднах свидетелството за раждане на Джак и отидох в Автотранспортна инспекция да си извадя дубликат на шофьорската му книжка с моята снимка. Това беше най-хубавият фалшификат, който можеш да намериш, защото беше истински. Мисля, че оттогава започнаха да изпипват повече нещата.

Картрайт отпи от уискито. Изглеждаше натъжен.

— Неприятно ми е, че ще го спомена, Майк, защото съм близък със семейството ти отдавна, но да не би да правиш това от страна на някакви типове от силите на реда?

Доносник? Би трябвало да се обидя, но преди няколко години бях завършил право в Харвард и познавах много прокурори. Един престъпник би ми се доверил трудно, затова го приех като комплимент, че Картрайт не ме отряза.

— Не работя с ченгета — отвърнах.

— Хубаво, защото иначе щеше да се наложи да те убия. А нямаше да ми е приятно. — Той се засмя; аз също. — Сериозно. Познавам те от малък. Това би разбило сърцето ми.

Преглътнах.

— Разбирам.

— Добре. Достатъчно по този въпрос. Цената на всичките тези неща се вдигна, Майк. Живеем в интересни времена.

— Колко? — попитах. — Може би ще ми трябват няколко. Два за мен и един за Джак.

— Ще проверя каква е пазарната цена.

— Освен това ми трябват ключалки да се упражнявам — продължих. Имах известна представа какъв хардуер използват във Федералния резерв. — Модерни „Медеко“, карти и кодове и целия комплект — всякакви видове шперцове, клинове, шунт, пилички, универсални ключове, декодери.

— Имам няколко тук.

— А случайно да имаш бейзболна топка на „Ред Сокс“ от Световните серии?

— Като колекционерска вещ ли?

— Да.

В куфарчето си имах снимка, която бях намерил, докато проучвах Федералния резерв и втория човек в Търговското бюро в Банката в Ню Йорк. Той беше роден в Бостън, икономист и следователно факир по статистиката. Хората като него имаха слабост към бейзбола и безкрайните редици от цифри. Снимката показваше лицето му в близък план. Беше в кабинета си и стоеше до бюрото, а зад него имаше редица бейзболни топки, поставени на дървени основи. Някои от надписите на плакетите се четяха — Карл Ястржемски и Боби Дуър. На всяка имаше автограф. Той беше почитател на „Ред Сокс“ и това ме улесняваше да намеря троянски кон — трофей, на който не можеше да устои.

— Ще се обадя тук-там — отвърна Картрайт и тръгна към дъното на стаята. Отвори заключена врата и ме заведе в склад, а после взе дръжка за врата с клавиатура от лавицата. — Това са новите спецификации и кодове на Вътрешната сигурност. Швейцарски. Хиляда и триста долара. Осемцифрови пин кодове и двеста петдесет и шест битово закодиране. Според сертификата издържат до шест часа опити за разбиване.

— Боже — възкликнах.

— Това е само ако ги разбиваш по начина, по който правителството очаква. Електрониката, с която в днешно време тъпчат хардуера, създава куп слаби брънки. Немарлива работа.

Той въведе 12345678 на клавиатурата. Червеното екранче проблесна със съобщение за неправилен код. В същия миг Картрайт пъхна шперц в гнездото до примигващата светлинка. Всичко угасна и той натисна надолу дръжката.

— Изгаряш платката и ключалката се отваря. И внучката ми може да го направи. Упражнявал ли си се?

— Не съм. От години.

— Започни оттук.

Картрайт посочи вратата, през която бяхме влезли, а после протегна ръка към лавицата и ми даде шперц и динамометричен гаечен ключ.

Ключалката беше „Шлаге“ с шест щифта. Приклекнах пред нея, пъхнах динамометричния ключ и плъзнах вътре шперца. Изпитах вълнение. Имах чувството, че се надрусвам за пръв път от години.

Натиснах с ключа и започнах с първите щифтове. Надигнах ги, докато усетих, че цилиндърът леко поддаде. После долната половина на щифта се разхлаби и малката пружина отгоре вече не го притиска. Това означаваше, че имам комплект хубави инструменти.

Отвън настана суматоха, но аз бях твърде погълнат от ключалката и старите загадки, които години наред се бях учил да разгадавам.

Повдигнах и последния щифт и цилиндърът се завъртя свободно. Ключалката беше отворена. Засмях се. Господи, колко добре се почувствах.

— Картрайт! — извика някой. — Картрайт?

Обърнах се, но вече беше късно. Някой ме сграбчи за яката и ме запрати към стената.