Събота, 17 януари
Ужасна болка прониза главата ѝ и я събуди. За миг Джеси беше напълно дезориентирана, нямаше представа къде се намира.
В стаята на Бенедикт?
Беше замаяна и ѝ се гадеше. Какво беше станало снощи? Какво беше станало на партито? Да не би да се беше напила?
Усети силно раздрусване. Под нея нещо постоянно бучеше. Чуваше рева на двигател. В самолет ли беше?
Гаденето се засили. Всеки момент щеше да повърне.
Още едно раздрусване, после пак. Чуваше се някакво тракане, като от незатворена врата. Обзе я страх. Нещо не беше наред; нещо ужасно се беше случило. Когато дойде на себе си, спомените ѝ се върнаха, макар и неохотно, сякаш нещо се опитваше да ги удържи далеч.
Не можеше да движи ръцете и краката си. Страхът ѝ се засилваше. Лежеше по лице върху нещо твърдо и подскачащо. Носът ѝ беше запушен и ѝ беше много трудно да диша. Опита се отчаяно да вдиша през устата, но тя беше запушена. Не можеше да диша и през носа. Опита се да извика, но се чу само тих стон, който отекна в устата ѝ.
Паникьосана и трепереща, бореща се за въздух, тя смръкна силно. Но не можеше да вдиша достатъчно въздух, за да изпълни дробовете си. Изскимтя и изстена, извъртя се на една страна, после по гръб — опитваше се да поеме въздух през носа, вече ѝ причерняваше. След няколко секунди носът ѝ най-после малко се отпуши. Паниката ѝ понамаля. Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух, поуспокои се и се опита да извика отново. Но звукът остана пленен в устата ѝ.
За миг мракът беше прорязан от ярки светлини и тя успя да види тавана на микробуса. После отново стана тъмно.
Още светлина и тя видя приведена фигура на шофьорската седалка, само раменете и бейзболната шапка. Светлината изчезна и след миг се появи нова. Това бяха фаровете на коли.
Внезапно вдясно се появи силна светлина и тя успя да зърне част от отражението му в огледалото за задно виждане. Замръзна от ужас. Той още беше с черната качулка.
Очите му я следяха.
— Просто си лежи и се наслаждавай на пътуването! — каза ѝ той с тих, безизразен глас.
Тя пак се опита да заговори и да раздвижи ръце. Те бяха зад гърба ѝ, с прилепени една за друга китки. Нямаше никаква хлабавина, нищо, за което да се хване. Опита да раздвижи краката си, но ги чувстваше, сякаш са привързани за глезените и за китките.
Колко ли беше часът? Откога беше тук? Откога…
Сега трябваше да е на бала. Бенедикт щеше да се срещне с родителите ѝ. Щеше да я вземе с колата. Какво ли си мислеше сега? Какво ли правеше? Дали стоеше пред къщата и натискаше звънеца? Дали я набираше по телефона? Когато фарове осветиха отново вътрешността на колата, тя се огледа. Видя нещо като малък кухненски бокс; една талашитена врата се лашкаше, удряше се в касата, но не се затваряше. Сега намаляваха. Тя чу как той сменя скоростите, чу и че пусна мигача.
Страхът ѝ се засили още повече. Къде отиваха?
После чу вой на сирена, първо слаб, после по-силен. Идваше зад тях. Усилваше се още! И внезапно надеждата се пробуди. Да! Бенедикт бе отишъл да я вземе и се беше обадил в полицията, когато е видял, че я няма. Те идваха! Тя беше спасена. О, господи, благодаря ти! Благодаря ти!
Накъсани сини светлини, сякаш от разбит полилей, нахлуха в микробуса и въздухът се изпълни с писъка на сирената. После сините светлини отминаха и Джеси чу как сирената заглъхва в далечината.
Не, идиоти такива, не, не, не! Моля ви. Върнете се! Моля ви, върнете се!
Тя се плъзна по пода вляво, когато микробусът зави рязко вдясно, подскочи силно два пъти и спря. Тя чу скърцането на ръчната спирачка. Моля ви, върнете се! После фенерче светна в очите ѝ и за миг ѝ се зави свят.
— Почти стигнахме! — каза той.
Единственото, което успя да види, когато той измести лъча на фенерчето от лицето ѝ, бяха очите му през процепите в качулката. Опита се да му каже: „Моля те, кой си ти? Какво искаш? Къде ме водиш?“ Но се чу само нечленоразделен стон, като от запушен рог.
Тя чу, че шофьорската врата се отваря. Двигателят работеше на равномерни обороти. После чу и метален звън — звучеше като верига. Последва го скърцането на ръждиви панти. Врата ли се отваряше?
Чу познат звук. Тихо бръмчене. Надеждата отново се събуди. Това беше мобилният ѝ телефон! Беше го превключила на тих режим, на вибрация, заради курса по кикбокс. Като че ли се чуваше някъде отпред. Дали не беше на седалката до шофьора?
Господи, кой ли се обаждаше? Бенедикт? Чуди се къде ли е тя? Спря след четвъртото позвъняване и мина автоматично на гласова поща.
След няколко секунди той се върна, подкара напред няколко метра, после отново слезе, като остави двигателя включен. Тя чу същото скърцане, после същото метално потракване на верига. Сега бяха зад заключени врати, осъзна с ужас, който нарастваше все повече. Някъде, където полицейските коли нямаше да се появят. Устата ѝ пресъхна и тя усети, че ще повърне. Жлъчка се надигна в гърлото ѝ, горчива и кисела. Преглътна я.
Микробусът подскочи веднъж, после отново — имаше издатини на пътя. Той се наклони и тя полетя напред, като удари рамото си в нещо. После микробусът се изправи и тя се плъзна назад, напълно безпомощна. Потеглиха по равна повърхност, с леко поклащане на всеки няколко секунди, сякаш имаше някакви сглобки по бетона. Беше тъмно като в рог и той караше без фарове.
За миг ужасът ѝ се обърна в гняв, после в дива, животинска ярост.
Пусни ме! Пусни ме! Развържи ме! Нямаш право да ми причиняваш това!
Тя се опитваше да освободи китките си, опъваше ръце с всички сили, трепереше, блъскаше се. Но онова, с което бяха завързани, не поддаваше.
Лежеше неподвижно и си поемаше дъх през носа, очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тази вечер трябваше да е на бала. Щеше да носи красивата рокля и новите обувки. Щеше да държи Бенедикт под ръка, докато той разговаря остроумно с родителите ѝ и ги покорява напълно. Беше сигурна в това. Бенедикт беше адски нервен заради тази среща. Беше се опитала да го успокои, че те ще са очаровани от него. Майка ѝ ще е запленена, а баща ѝ, ами, той при първа среща изглежда малко труден човек, но пък отвътре е мек като памук. Те щяха много да го харесат, беше му обещала това.
Да, докато не разберат, че не е евреин.
Микробусът продължи пътуването си. Завиха наляво. Фаровете светнаха за секунда и тя видя стената на някаква висока, запусната сграда с потрошени прозорци. Тази гледка предизвика леден въртоп в нея. Приличаше на сградите от филма „Хостел“. Сгради, в които невинни хора бяха затваряни и измъчвани от садисти, които си плащаха за това.
Въображението ѝ се развихри. Харесваше филмите на ужасите и сега си мислеше за всички умопобъркани убийци, които отвличаха жертвите си, измъчваха ги и после ги убиваха бавно и мъчително. Като в „Мълчанието на агнетата“, в „Тексаско клане“ и в „Хълмовете имат очи“.
Умът ѝ блокира от ужас. Тя дишаше рязко и накъсано, панически, гърдите ѝ бумтяха и изгаряше от гняв.
Микробусът спря. Мъжът пак слезе и тя чу трещенето на метална врата, после ужасното стържене на метал в някаква твърда повърхност. Той се качи отново в буса, затръшна вратата и подкара напред, като пусна фаровете.
Трябва да му говоря.
Сега вече виждаше пред предното стъкло, че се намират в огромна, изоставена индустриална сграда с височината на самолетен хангар, или на няколко самолетни хангара. Фаровете за кратко показаха един метален мост с перила, който вървеше около стените високо горе и мрежа от нещо като огромни прашни ракетни цилиндри за гориво, които се простираха в далечината, поддържани от масивни стойки от метал и бетон. Когато завиха, видя как металния мост изчезва в развалини, имаше и ръждясали вагонетки, покрити с графити, които изглеждаха непомествани от десетилетия.
Микробусът спря.
Тя така трепереше от ужас, че не можеше да мисли.
Мъжът изключи двигателя и слезе. Тя го чу да се отдалечава, после чу метален отекващ трясък, последван от подрънкването на нещо като верига. Мъжът се върна към микробуса.
След няколко секунди вратата се плъзна и той се качи отзад при нея. Освети я с фенерчето, първо лицето, а после и цялото тяло. Тя се втренчи в закачуленото лице, като трепереше от ужас.
Можеше да го изрита, помисли си в пристъп на ярост. Въпреки че краката ѝ бяха вързани, пак можеше да ги свие и да го изрита, но нямаше смисъл, докато ръцете ѝ бяха зад гърба. Само щеше да го вбеси.
Трябваше да говори с него. Спомняше си съветите, които беше чела във вестниците, от оцелели след отвличане хора. Трябва да се опиташ да изградиш връзка с похитителите. Тогава им е по-трудно да те наранят. Някак си трябваше да го накара да ѝ отпуши устата, за да може да говори с него. Да разбере какво иска от нея.
— Не трябваше да ме риташ — каза той внезапно. — Купих ти хубави нови обувки, същите като онези, които щеше да обуеш тази вечер — за бала с Бенедикт и родителите ти. Но всички сте еднакви, жени. Мислите се за много силни. Обувате тези секси обувки, за да примамите мъжа, а десет години по-късно се превръщате в дебели целулитни изчадия с отпуснат корем. Някой трябва да ви даде урок, дори да се наложи да го направя само с една обувка.
Тя се опита да заговори.
Той се наведе и с внезапно, изненадващо движение, я обърна по корем, после седна на краката ѝ и ги прикова към пода с тежестта си. Тя усети как нещо се увива около глезените ѝ и се стяга. Той се изправи и краката ѝ бяха издърпани наляво. След няколко секунди ги издърпа надясно. Тя се опита да ги раздвижи, но не успя.
Чу звън на метал и миг по-късно почувства как нещо студено и твърдо да се увива около врата ѝ и се стяга. Рязко изщракване — като от ключалка. Внезапно главата ѝ бе дръпната напред, после надясно. Чу още едно изщракване, пак като от ключалка. После главата ѝ беше издърпана наляво. Още едно изщракване.
Тя беше разпъната като на средновековен уред за мъчения. Не можеше да помръдне главата, ръцете и краката си. Опита се да диша, но носът ѝ пак беше запушен. Разтресе се от нарастващата паника.
— Трябва да изляза сега. Очакват ме за вечеря — каза той. — Ще се видим утре. Аста ла виста!
Тя измуча от ужас.
Не, моля те! Не, моля те, не ме оставяй така с лицето надолу! Не мога да дишам! Моля те, имам клаустрофобия. Моля те…
Чу как вратата се затръшва.
После стъпки. Далечно стържене и подрънкване на метал.
След това заработи двигател, бученето се отдалечи и бързо заглъхна. Тя се ослушваше, тресеше се от ужас, бореше се за въздух и изведнъж усети как нещо топло се спуска от слабините ѝ и потича по бедрата.