Мъртва като теб

87

Петък, 16 януари

Работата в гранд хотела не тръгна, както Дарън Спайсър се надяваше. Имаше охранителни системи, които му пречеха да се докопа до ключовете за стаите, и супервайзър, който наблюдаваше него и колегите му непрестанно, от сутрин до вечер.

Разбира се, щяха да му плащат за обновяването на електрическата система на хотела, за подмяната на километри кабели из лабиринтите на подземието, където бяха пералнята, кухните, бойлерите, аварийните генератори и складовете. Но той се захвана с тази работа с надеждата за нещо повече от това да прекарва дните си в развиване на електрически кабели от огромни макари и в търсене на прегризани от мишки жици.

Беше си представял, че ще има достъп до двеста трийсет и осемте стаи и до съдържанието на сейфовете на техните наематели, но засега не бе открил начин да направи това. Трябваше да бъде търпелив, знаеше го. А това го можеше. Той беше изключително търпелив, когато ходеше на риба, или пък когато чакаше пред някоя къща, докато излязат обитателите ѝ.

Но тук изкушението беше толкова голямо, че нямаше търпение.

Защото тези двеста трийсет и осем стаи означаваха двеста трийсет и осем сейфа! А хотелът беше доста посещаван, осемдесет процента от стаите бяха заети целогодишно.

Един тип в затвора му беше казал как да краде от хотелски сейфове. Не как да ги разбива — не му трябваше това, въпреки че имаше всички необходими инструменти за целта. Не, беше се научил как да краде от сейфовете, без да си проличи.

Беше просто — крадеш по малко. Не трябва да си алчен. Ако някой е оставил двеста лири в брой или някаква чужда валута, ти взимаш само мъничко. Винаги пари в брой, никога бижута; хората забелязват липсата на бижута, но никога няма да усетят липсата на двайсет лири в пачка от двеста. Ако правиш това десет пъти на ден, ще си докараш добри пари. По хилядарка на седмица. Петдесет хиляди на година. Да. Страхотно.

Беше решил този път да не се връща в затвора. Да остане на свобода. Разбира се, затворът „Люис“ предлагаше доста повече удобства от приюта „Свети Патрик“, но скоро той щеше да получи стаичка и, да се надяваме, след няколко месеца щеше да събере достатъчно, за да си наеме свое местенце. Нещо скромно за начало. После ще си намери жена. Може двамата заедно да съберат достатъчно, за да наемат апартамент. Или пък някой ден да си купят апартамент. Ха! Това беше мечтата му.

Но в този момент, докато вървеше по „Уестърн Роуд“ към „Свети Патрик“ в шест и половина в мразовитата петъчна привечер, с приведени рамене и пъхнати в джобовете на дънковото яке ръце, тази мечта му изглеждаше трудно осъществима.

Спря пред една кръчма, „Норфолк Армс“ на „Норфолк Скуеър“, и си взе една бира с чашка уиски. И двете бяха хубави. Ето това му липсваше в затвора. Свободата да пийне по едно в някоя кръчма. Простички неща. Малките удоволствия на живота. Купи си втора бира, излезе на тротоара и изпуши цигара. Един старец, който също държеше бира и пушеше лула, се опита да завърже разговор, но Спайсър не му обърна внимание. Мислеше. Не можеше да разчита само на хотела, трябваше да измисли и нещо друго. Окуражен от напитките, той си каза: „Защо да не започна още сега?“

Между четири и пет следобед през зимата беше подходящо време за обир на домове. Беше тъмно, но хората още не се бяха прибрали от работа. Сега обаче беше неподходящо време, що се отнася до къщите. Но имаше едно място, което беше видял в Хоув миналата неделя и изглеждаше подходящо. Място, което почти със сигурност щеше да е празно в шест и половина следобед в петък. Място, което го беше заинтересувало.

Място, което криеше възможности.

Допи бирата и допуши цигарата, без да бърза. Имаше достатъчно време да иде до приюта, да си вземе чантата с инструментите, които беше намерил или пък сам изработил през годините. Можеше да свърши работата и да се прибере в приюта навреме. Да, със сигурност.

Влизам и излизам, помисли си той и се ухили.

— Нещо смешно ли се сети? — попита старецът с лулата.

Спайсър поклати глава.

— Не точно.