Мъртва като теб

102

Събота, 17 януари

Рой Грейс излезе от стаята за разпит още по-неспокоен, отколкото влезе в нея. Джон Къридж беше странен човек и той усещаше някаква жестока жилка в него. И все пак не мислеше, че притежава ума или хитростта, необходими на Мъжа с обувките, за да се измъква безнаказано цели дванайсет години.

В момента особено много го притесняваха новите сведения за вероятното отвличане на Джеси Шелдън. И най-вече го притесняваше обувката на тротоара. Джеси Шелдън е била облечена със спортен екип и гуменки. Тогава чия беше онази обувка? Чисто нова дамска обувка с висок ток. Точно каквито Мъжа с обувките обичаше.

Тормозеше го и още нещо, не само Джон Къридж и Джеси Шелдън. Не можеше точно да си спомни кога му хрумна тази мисъл — може би по някое време след като напуснаха гаража зад „Мандалей Корт“, — но не спираше да го безпокои и сега.

Излезе от Съсекс Хаус и тръгна към колата си. Ръмежът беше почти спрял и вятърът се засилваше. Грейс се качи в колата и запали двигателя. В този миг радиото изпращя. Един от полицаите, изпратени при горящия микробус във фермата северно от Патчъм, се обаждаше, за да съобщи, че микробусът още бил твърде горещ, за да може да бъде претърсен.

Малко след това, към десет и петнайсет, Грейс паркира форда на главното шосе, южно от целта си. После, с фенерче в джоба на палтото си, извървя няколкостотин метра до „Мандалей Корт“, като се опитваше да изглежда като най-обикновен минувач, за да не събуди подозрението на Мъжа с обувките или на онзи, който държеше гаража.

Вече беше говорил с полицая, който наблюдаваше мястото, за да го предупреди, че идва. Високата фигура на Джон Екстън излезе от сенките, за да го посрещне.

— Всичко е спокойно, сър — каза Екстън.

Грейс му каза да остане прикрит и да му съобщи по радиото, ако някой се приближи. После заобиколи жилищната сграда и тръгна покрай редицата гаражи към номер седемнайсет.

Светна фенерчето и заобиколи гаража, като броеше стъпките си. Гаражът беше дълъг приблизително осем метра и половина. Провери отново, като се върна по същия път, после мина отпред и извади чифт латексови ръкавици.

Джак Тънкс, ключарят, беше оставил гаража отключен. Грейс вдигна вратата, затвори я след себе си и освети с фенерчето вътрешността. После преброи стъпките си до отсрещната стена.

Шест метра.

Пулсът му се учести.

Два метра разлика.

Той почука по стената с кокалчетата на пръстите си. Звучеше кухо. Фалшива стена. Обърна се към дървения стелаж, който стигаше до тавана, и бе сложен в дясната половина на стената. Изглеждаше груб и недодялан, сякаш скован на ръка. После погледна към лавицата, на която имаше ролки сиво тиксо. Те бяха любими на похитителите. После на светлината на фенерчето видя нещо, което не беше забелязал при първото си идване тук. Лавиците имаха дървен гръб, дебел около два сантиметра.

Грейс не беше от сръчните, но пък знаеше достатъчно, за да се запита защо онзи, който беше сковал този стелаж, е сложил дървен гръб зад лавиците. Вероятно за да скрие грозната стена зад тях? Но пък защо ще си прави този труд за някакъв си стар гараж?

Той лапна фенерчето, хвана една от лавиците и дръпна. Не стана нищо. Дръпна по-силно — пак нищо. После стисна съседната и веднага забеляза, че е хлабава. Разклати я и тя се плъзна напред. Дръпна я още и видя зад нея резе на врата. Подпря лавицата на стената и дръпна резето. После се опита да разклати напред-назад целия стелаж. Не поддаваше.

Провери всички останали лавици и откри, че най-долната също е хлабава. Измъкна я и откри второ резе. Освободи го, после се изправи, стисна две от лавиците, които бяха закрепени на местата си, и бутна. Нищо не стана.

После дръпна и за малко да падне по гръб, когато целият стелаж се извъртя.

Той беше врата.

Грейс грабна фенерчето, освети помещението зад него и сърцето му спря.

Кръвта му се смръзна.

По гръбнака му плъзнаха ледени пръсти.

На пода имаше сандък от чай. Почти всеки сантиметър от стените беше покрит със стари, пожълтели изрезки от вестници. Повечето бяха от „Аргус“, но имаше и от национални вестници. Грейс пристъпи напред и прочете заглавието на една от тях. Беше с дата четиринайсети декември деветдесет и седма година:

Накъдето и да осветеше с фенерчето, виждаше вестникарски заглавия. Повечето изрезки бяха на статии, имаше и фотографии на жертвите. Видя и снимка на Джак Скърит, главния разследващ следовател. И тогава, на видно място, забеляза снимка на Рейчъл Райън, над която имаше заглавие, от „Аргус“, януари деветдесет и осма:

Грейс се вгледа в снимката, после в заглавието. Спомняше си кога видя за първи път тази страница от вестника. Това смразяващо заглавие. То крещеше от всяка будка за вестници в града.

Дръпна капака на сандъка, той се отвори и Грейс ококори очи.

Вътре беше пълно с женски обувки с висок ток, всяка опакована в целофан. Разрови ги. В някои пакети имаше по една обувка и бикини, в други — чифт обувки. Всички изглеждаха почти нови.

Разтреперан от вълнение, той реши да разбере колко са. Предпазливо, за да не повреди някое доказателство, преброи пакетите, като ги слагаше на пода. Двайсет и два пакета.

В един имаше рокля, чорапогащник, бикини и сутиен. Вероятно маскировката на Мъжа с обувките. Или пък дрехите на Никола Тейлър?

Клекна и се вгледа в обувките. После се обърна към изрезките по стените, искаше да се увери, че не е пропуснал нещо важно, което може да го доведе до убиеца.

Огледа всяка, като се фокусира върху онези за Рейчъл Райън, които покриваха голяма част от едната стена. После погледът му попадна на лист А4, който не беше изрезка от вестник. Беше някакъв формуляр, попълнен с химикал.

Най-отгоре имаше надпис:

Пак прочете формуляра. После отново, като хипнотизиран. Върна се дванайсет години назад. До онова овъглено тяло на масата в брайтънската морга. Тялото, което бяха открили в опожарения форд „Транзит“ и което така и не беше идентифицирано. Съгласно правилника го задържаха две години, преди да го погребат в гробището „Удвейл“ за сметка на общината.

През дългата си кариера Грейс беше видял много ужасяващи гледки, но повечето от тях бе успял да прогони от паметта си. Само няколко, брояха се на пръсти, щеше да носи в ума си до края. И една от тях беше мисълта за онази старица и мистерията около нея.

Но сега, докато стоеше в дъното на порутения стар гараж, нещо най-сетне започна да си идва на мястото.

Вече беше сигурен, че знае коя е онази старица.

Моли Уинифред Глосъп.

Но тогава кой беше погребан в единайсет сутринта, понеделник, дванайсети януари, хиляда деветстотин деветдесет и осма година в гробището „Лаун Мемориъл“ в Удингдийн?

Беше абсолютно сигурен, че знае отговора.