Мъртва като теб

119

Петък, 23 януари

— Това не е за вярване! Направо не е за вярване! Знаеше ли колко доказателства има срещу теб? Това е невероятно, мамка му! Мръсен перверзник! Ти — ти си чудовище!

— Я по-тихо — отвърна той шепнешком.

Денис Стърлинг се взираше в съпруга си. Той беше облечен с безформен затворнически гащеризон и имаше черна превръзка на дясното око. Седеше точно срещу нея в голямата, грозно мебелирана зала за свиждания. Една камера ги наблюдаваше от тавана, а един микрофон тихо ги записваше. Седяха до синя пластмасова маса.

От двете им страни други затворници разговаряха с близките си.

— Чете ли вестниците? — попита тя. — Свързват те с изнасилванията от деветдесет и седма. И тях ли си извършил?

— Говори по-тихо, мамка му!

— Защо? Да не те е страх, че може да ти направят нещо в ареста? Те не обичат извратеняци, нали? Шибаха ли те с дамски обувки при душовете? Сигурно ти е харесало?

— Тихо, жено. Трябва да поговорим за нещо.

— За нищо няма да говоря с теб, Гари Стърлинг. Ти ни унищожи. Винаги съм знаела, че си мръсен перверзник. Но не знаех, че си изнасилвач и убиец. Добре ли се позабавлява с момичето във влакчето на ужасите? Ти ме води там веднъж, на една от първите ни срещи, и си навря пръста в задника ми. Помниш ли? Добре ли се позабавлява на влакчето?

— Не съм ходил на никакво влакче. Не бях аз. Повярвай ми!

— Да, разбира се, вярвам ти. Как не!

— Не бях аз. Не съм го направил.

— Да бе, естествено, не си бил и в циментовия завод, нали? Бил е някой, който много прилича на теб.

Той замълча.

— Затова ме връзваше. Караше ме да правя онези неща с обувките, а ти гледаше и се пипаше.

— Денис!

— Не ми пука. Нека всички чуят! Ти ми съсипа живота. Отне ми най-хубавите години. Не искаше деца, защото си имал ужасно детство. Ти си чудовище и си си го заслужил. Надявам се да изгниеш в ада. И най-добре си намери добър адвокат, защото аз няма да се застъпя за теб. Мисля да ти взема и последното пени.

После тя се разплака.

Той мълчеше. Нямаше какво да каже. Ако можеше, щеше да се пресегне през масата и да удуши тази кучка с голи ръце.

— Мислех си, че ме обичаш — плачеше тя. — Мислех си, че можем да живеем заедно. Знаех, че си повреден, но си мислех, че ме обичаш достатъчно, за да се промениш. Че мога да ти предложа нещо, което никога не си имал.

— Стига толкова!

— Така е. Веднъж беше искрен с мен. Преди дванайсет години, когато се оженихме, ти ми каза, че съм единственият човек, който ти носи спокойствие. Който те разбира. Каза ми, че майка ти те е карала да я чукаш, защото баща ти бил импотентен. Че заради това се отвращаваш от интимните части на жените, дори от моите.

— Денис, млъкни!

— Не, няма да млъкна. Когато заживяхме заедно, разбрах, че единствено обувките те възбуждат. Приех го, защото те обичах.

— Денис! Кучка такава! Замълчи!

— Имахме хубави години. Не съм знаела, че съм омъжена за чудовище.

— Да, имахме хубави години — каза той внезапно. — До скоро. После ти се промени.

— Какво? Как така съм се променила? Какво имаш предвид? Че ми писна от обувките? Това ли искаш да кажеш?

Той отново замълча.

— Какво ме чака сега? — изхленчи тя. — Сега съм жената на Мъжа с обувките. Много ли се гордееш с това? Че ми разсипа живота? А знаеш ли, че нашите добри приятели Морис и Ула, с които вечеряме всяка събота в „Чайна Гърдън“, не отговарят на обажданията ми?

— Може би никога не са те харесвали — отвърна той. — Може би са харесвали мен и просто са търпели пияната ми грозна жена.

Тя отново заплака.

— Знаеш ли какво ще направя? Ще си ида у дома и ще се самоубия. Ще ти пука ли?

— Само го направи както трябва — отвърна той.